Соня Лазарова

Мястото, където се е издигала късноантичната крепост “Сторгозия” в м. Кайлъка, представлява висока рътлина, на левия бряг на Тученишката река, обградена от три страни с високи 12-15 м., отвесни скали. Крепостта носи името си от тракийското селище Сторгозия, станало известно с едноименната крайпътна станция, обслужвала античният път идващ от Ескус (дн. с. Гиген) и свързващ Мизия с Тракия. Този военностратегически път, прокаран през 61 г. от император Нерон (54 - 68 г.), обновен и вероятно разширен от император Траян (98 - 117 г.) след дакийската война, е известен още като “Траянов път”(VIA TRAIANA).

Високата рътлина, както и долината под нея, са били населявани още през праисторическите епохи. От дълбока древност, местното население се е занимавало главно със земеделие и скотовъдство, за което говорят находките от района. Връзката на населението живяло тук, с тракийското селище в района на крайпътната станция “Сторгозия”, вероятно е почивала изключително на търговско-икономическа основа, преди всичко чрез доставяне на земеделска продукция.

Установено е, че крайпътната станция “Сторгозия” се е намирала в центъра на днешния град Плевен, на мястото на Окръжната палата (дн. Общински съвет). Районът около тази станция още през втората половина на І в. сл. Хр. е започнал да се застроява с масивни сгради. Останки от това строителство са установени през 30-те години на ХХ век, когато в тази част на Плевен, при разкопаване на пространството между дн. Военен клуб, старата баня, реката и градската градина, са били разкрити масивни останки от антични сгради, градени с камък и хоросан. Вероятно от тук, от крайпътната станция, е започнал интензивният живот на трако-римска Сторгозия, за да премине през вековете към късната античност и обособяване по-късно на средновековния град Плевен.

Животът на античното селище Сторгозия прекъсва през 250-251 г., когато то е било сразено от готите. В близката околност, в битката с готите, загива Херении (251 г.), а при Абрит (Abritus -дн. Разград) пада и неговият баща - император Траян Деций (249 -251 г.)

На въпроса кога точно и при какви обстоятелства е била изградена късноантичната крепост в м. Кайлъка, изследователите не дават категоричен отговор. Събитията разиграли се на Балканите през ІV в. сл. Хр. и борбите за власт в Римската империя ни дават косвени, но исторически верни данни по този въпрос.

Преди изграждането на крепостта на “високата рътлина”, стратегическото местоположение на местността е било оценено от римляните и те вероятно са изградили тук военна застава на поделение на І-ви италийски легион. На височината през 1941 г. е намерена част от тухла с печат на същия легион. Военното поделение е охранявало и пътя  Via Traiana, минаващ по долината в подножието на височината.

Тухлен фрагмент с печат на І-ви италийски легион е намерен през 1986 г. и в руините на римската “Вила рустика” при дн. с. Брестовец, на 6 км. южно от гр.Плевен, където вероятно също е имало военна част по това време. Както е известно, тази вила е била разрушена от готите през 251 г., с което се датира унищожаването и на другите военни поделения на легиона в района, включително и на споменатата Кайлъшка височина.

Около 70 години след готските разрушителни нападения през 250 - 251 г. животът в селището Сторгозия вероятно е започнал да се нормализира, особено с изграждането на крепостта в м. Кайлъка. Това голямо крепостно строителство се е наложило от историческите събития и е извършено, най-вероятно по заповед на император Константин Велики (306 - 337 г.) и то по време на борбата му за власт с Лициний (307 - 324 г.). При управлението на Империята от двамата Августи (Константин и Лициний), се е зародило съперничество между тях и открит стремеж на Константин, като по-старши, да разпростре властта си изцяло над стратегическия за Империята Балкански полуостров. Тук, на Балканите, към 314 г. Лициний е задържал под свое управление Тракия, а Константин на север Мизия. При последвалата нова, последна конфронтация между двамата през 323 г., за да овладее и Тракия, Константин вероятно е предприел укрепване на своята северна зона обхващаща и стратегическия път “Via Traiana”, по който Лициний е имал възможност да нанесе удар срещу него в северна посока в Мизия. За гореспоменатото укрепване, Константин вероятно е избрал като най-подходящо място теснината със скалистите височини в м. Кайлъка на “високата рътлина” и издига крепостта през 323 г.

В новата крепост императорът построява и символът на новата християнска религия - базиликата. Това е станало вероятно и във връзка с възникналата религиозна конфронтация с Лициний, който е предприел гонение на християните в своята - източна част от Империята. През 324 г. Лициний загива след загубена битка с Константин при Адрианопол (дн. гр. Одрин).

Изграждането на късноантичната крепост в м. “Кайлъка” от император Константин Велики се доказва не само от гореописаните исторически събития, но и от първите най-ранни монети влезли в обръщение в крепостта и открити при редовни археологически разкопки там. Това са монети сечени от император Константин Велики и синовете му - над 90 на брой. Намерени са и единични монети от съвременниците на Константин Велики - от Галерий (305 - 311) и от Лициний (307 - 324 г.). Останки от това строителство днес намираме само в запазените оригинални основи на западната кула, фланкираща главната порта на крепостта.

Строежът на късноантичната крепост върху кайлъшките скали и изграждането в нея на една от първите старохристиянски базилики в Римската империя, е станало почти едновременно с утвърждаването на новата религия - християнството. Това обстоятелство подчертава важното военно-стратегическо и духовно - религиозно значение на района на късноантичното селище Сторгозия., оценено от императора. От друга страна, търговията и икономиката на трако-римска Сторгозия, вероятно са били вече в пълното си развитие, особено след оживяване на “Траяновия път” и откриване на новия мост на р. Дунав през 328 г. при Ескус, осветен в присъствието на император Константин Велики.

Кайлъшката крепост заедно с базиликата преживяват възход в продължение на 120 години, когато над Мизия връхлита следващата унищожителна вълна - хуните на Атила, които император Теодосий ІІ (402 -450 г.) е безсилен да спре. След битката при р. Вит през 447 г. хуните вероятно са разрушили и крепостта и базиликата. Разгром по тези места са извършили и синовете на Атила - Емнецур и Валцендур, станували с ордите си отново край р. Вит (453 г.).

Към края на V в. над империята връхлитат авари и славяни, а след тях и прабългарите. За тяхното спиране император Анастасий (491 - 518 г.), освен започнатия грандиозен строеж на т. нар. “Дълга стена” за запазване на столицата, вероятно е възстановил и крепости в разорената вече от славяните Долна Мизия. Може да се предположи, че по това време е била възстановена и стратегически важната кайлъшка крепост. Това се потвърждава от намерената в подножието на източната страна на крепостта бронзова монета сечена от император Анастасий в периода 491 -498 г. Император Анастасий, известен с дейността си и по спорните църковни въпроси в столицата, вероятно едновременно с възстановяването на кайлъшката крепост и Константиновата базилика в крепостта, е построил и църквата с подовата мозайка в подножието на крепостта. Авторитетното изследване на тази мозайка от д-р Василка Герасимова, стеснява направата на мозайката до V в., с горна граница VІ в. сл. Хр.

При редовни разкопки на крепостта са намерени монети и от следващите след Анастасий императори - от Юстин І (518 - 527 ), от Юстиниан І (527 - 565) и от Юстин ІІ (565 - 578). По времето на голямото строителство на крепости в Мизия от император Юстиниан ІІ (527 - 565), допустимо е и крепостта в м. “Кайлъка” също да е била доустроявана.

Споменатият по-горе нумизматичен материал от късноантичната крепост “Сторгозия”, включващ монети от Анастасий (491 - 518) до Юстин ІІ (565 - 578), доказва целостта на крепостта и живот в нея от края на V в. до към 80-те години на VІ в.

След Юстин ІІ (565-578) до Роман ІІІ Аргир (1028 - 1034) липсват монети в кайлъшката крепост. Това обстоятелство е показателно, тъй като при следващите след Юстин ІІ императори, а именно при Тиберий (578 - 582) и Маврикий (582 - 602), нападенията на славяните стават все по упорити и ожесточени. Още през 577 г. са ограбени Македония и Тесалия. През 581 г. славяните необезпокоявани започват да се заселват на завзетите от тях територии около Солун и Пелопонес. В летописите на Йоан Ефески (583 г.) се съобщава, че заселилите се славяни вече отглеждали и “големи стада”.

След завземане на много крепости и по р. Дунав (583 г.), славяните нанасят големи удари на “редица мизийски градове” през 587 г.. Най-вероятно тогава те разрушават и кайлъшката крепост заедно с прилежащите й постройки.

Към края на VІ в., особено след 587 г., и в Долна Мизия славяните започват да се установяват трайно, за постоянен живот на завзетите от тях земи. Това се отнася и за плодородната кайлъшка долина простираща се под разрушената вече крепост, където заселилите се славяни се отдават на мирен труд.

Летописите съобщават, че жилищата на славяните в завзетите територии, представлявали землянки направени “от пръст и кал малко надълбоко в земята”. В тях те (славяните), “пребивавали в кал” (Прокопий). На тези жилища имащи вид на “жалки колиби”, се виждали отгоре “само сламените им покриви”. Следи от такива жилища са разкрити при археологическите разкопки на кайлъшката крепост. Те са от вкопани жилища (полуземлянки) с глинена мазилка със следи от изгорели колове и пръти, пещи, огнища.

“Полувкопаните” землянки в кайлъшката долина и на височината с разрушената крепост, фактически са представлявали едно типично славянско селище, в противовес с културата на прииждащите малко по-късно прабългари, свързани с грандиозно и монументално строителство (Плиска, Преслав). Под влияние на прабългарите обаче, при съвместния живот през вековете, славянобългарското селище основно се “преобразява и придобива вече изглед на действителен град”.

Като хипотеза би могло да се приеме, че славяните, заселили се на височината с разрушената кайлъшка крепост и в долината под нея, са заварили тук, като най-впечатляващи за тях, добре устроени кошари и плевни на местното население, издигащи се над техните “вкопани землянки”. Така, местоположението на славянското селище се е намирало “при плевните”, от където с времето се е затвърдило и името на селището като “плевня”, или по-точно като “ПЛЕВНЬ”, име което четем и в унгарската грамота на крал Стефан V от 10 декември 1270 г.

В крепостта, както и в долината под нея, не са открити категорични данни за прабългарско присъствие. Прабългарите са търсили винаги обширни пасища за конете си и за своя добитък, каквито в тясната кайлъшка долина и на крепостната височина те не са намерили. Условия за живот прабългарите са открили в близката околност на римската развалина “Вила рустика”, в непосредствена близост до м. “Кайлъка”, при дн. с. Брестовец. Във все още запазените тогава руини на вилата, прабългарски групи са намерили подходящо място за първия си подслон след 681 г. Доказателства за това са намерените тук значителни количества от фрагментирана керамика, желязна стрела от т. нар.”салтовски тип”, железни огрибки, желязно шило с дръжка от кост, част от костена дръжка с врязан орнамент тип “птиче око”, амулет от кост, с включена в него частица от свещено животно и 12 железни писала с точен паралел на открити подобни в Плиска и Преслав.

Отсъствието на прабългарски материали в кайлъшката крепост доказва, че крепостта е продължавала да бъде в руини и след славянското нашествие от 587 г., при император Маврикий (582 - 602 г.) Това обстоятелство се потвърждава и от последните монети, които са били в обръщение в крепостта, сечени от император Юстин ІІ (565 -578 г.), след което, в продължение на 450 години монети тук липсват, а това е периодът през който се развива и Първото Българско царство.

На крепостта отново се появяват монети сечени от император Роман ІІІ Аргир (1028 - 1034 г.) и от следващи след него императори. Това вече е времето на византийското владичество по нашите земи. Има данни, че на крепостта са намерени и по - ранни монети - от Йоан Цимисхий (969 - 976 г. и от Василий ІІ (976 - 1025 г.) От тези нумизматични находки следва предположението, че крепостта в м. “Кайлъка” е преизградена не от славяните или съвместно с прабългарите, а от византийците след завладяването на Първото Българско царство от Йоан Цимисхий и окончателно от Василий ІІ през 1018 г. По същото време вероятно е построена и малката черквица в притвора на намиращата се все още в развалини Константинова базилика. И в този случай е била спазена традицията с изграждането на крепост да се строй и християнски храм, вероятно за стражата в крепостта.

Пълно развитие на живота в кайлъшката крепост и в нейното подградие е настъпило през Второто Българско царство. Намерени са монети сечени от български царе и монети от византийски императори. Открити са и фрагменти от сграфито-керамика, желязно писало (stilus) и др. материали от този период.

През Второто българско царство кайлъшката крепост е характерна и с голямата си старохристиянска базилика, която е била построена върху основите на възстановявани църковни сгради. Последното й преустройство, най-вероятно е извършил цар Иван Асен ІІ (1218 - 1241 г.) по време на голямото строителство на черкви и манастири, градени по негова заповед. При разкопки в базиликата е бил намерен известният оловен печат на латинския император Балдуин ІІ (1228 - 1261 г.), който вероятно е свързан с пребиваването на цар Иван Асен ІІ в крепостта.

Последното съдбоносно изпитание за късноантичната крепост Сторгозия, прераснала в средновековната крепост Плевнъ са нападенията на турските завоеватели през 1395 .

В продължение на близо 5 века до Освобождението, руините на Кайлъшката крепост са служили за каменоломна, което е продължило и в свободна България за строежите в съвременния град Плевен. С тази дейност са били унищожени ценни паметници, между които и писмени.