Мария Атанасова

Едно писмо на акад. Юрдан Трифонов по въпроса с метоха

Със своята 40-годишна изследователска дейност академик Юрдан Трифонов се очертава като един от най-бележитите и продуктивни плевенски историци. Необичайно трудолюбив и задълбочен той, продължава да издирва, проучва и анализира дори до най-късна възраст. За него изследователите казват, че “цялото си свободно време посвещава на изследвания”. Вече 80-годишен продължава да живее с проблемите на родния си град, не прекъсва връзката си с местните културни дейци, кореспондира с тях по различни исторически въпроси. Доказателство за това е и едно негово писмо от 4 януари 1944 г. до читалищния деец Иван Данов относно съдбата на Рилския метох в Плевен. Интересува се кога и как метохът е станал собственост на известния плевенски гражданин Анастас Попхинов, съмишленик на Васил Левски. До сега подобен въпрос не е възниквал и не е бил обект на проучване. Базирайки се на един турски документ от 1865 г., вероятно неизвестен му до тогава, академик Трифонов прави тълкования и изводи, които определено будят интерес. Озадачен, той бърза да отговори на Данов и да изложи своите аргументи.

Турският документ, съхранен в Регионалния исторически музей - Плевен, представлява илям (съдебно решение) на Русенския касационен шериатски (духовен) съд от 10 август 1865 г. Единствено от този документ черпим информация за Рилския метох в Плевен, като не изключваме и малкото запазени спомени на стари плевенчани. За начало на съществуването му е посочена 1791-1792 г. по данни на пълномощника на главния игумен на Рилския манастир Пантелеймон в Плевен. Метохът се намирал в центъра на града, на главната чаршия “Хаджи Будак” в близост до “Туз мегдан” (дн. Площад на Свободата) на днешната улица “Васил Левски”. Представлявал двуетажна сграда, на първия етаж с три маази (дюкяни) с дървени кепенци, достигащи до горния етаж. На втория етаж са били разположени три големи стаи, впоследствие преградени с плет и кал на осем малки стаи. В документа са посочени границите и съседите на метоха: къщата на поп Хино (бащата на Данаил и Анастас Попхинови), къщата на хаджи Илия Анчев, улица “Будак” и на запад Тученишката река. В края на XVIII и началото на XIX в. метохът представлява средище на просвета и огнище на българския дух. През духовното училище преминават много младежи, подготвяни за бъдещи свещеници. Тук първоначално учил и Анастас по поръка на баща си, готвен за свещеник.

Пълномощникът на главния игумен на Рилския манастир Пантелеймон отправя иск през 1864 г. пред Русенския съд за възстановяване собствеността на метоха, “обсебен от четири години своеволно и без всякакво законно право от плевенския гражданин Никола Великов”. Същият си позволил да ремонтира сградата на метоха, дори да строи допълнително нова сграда. След подробно разглеждане на иска, съдът издава решение в полза на метоха, с което се определя връщане на собствеността му, като метохът се задължава да възвърне част от средствата на Никола Великов, изразходвани за ремонт и строеж.

Налага се да посочим тези подробности, за да докажем тезата си, колко стриктно и настойчиво управата на метоха държи за собствеността си. Възниква въпросът как и при какви обстоятелства впоследствие “имотът се ползва и стопанисва” от Анастас Попхинов (когато е издаден турският документ - 1865 г., поп Хино е вече покойник).

Искът пред Русенския съд е скрепен с официални документи от плевенския съдия Сеид Юмер и началника на вакъфските имоти в Плевен Хасан ага.

Анастас владее имота още от времето, когато Левски посещава Плевен. В писмото си Трифонов е озадачен и пита: “…имотът нито е купен, нито продаден на Анастас, а друг документ няма, освен този от 1865 г”. Като първороден син Анастас наследява имота на баща си след смъртта му през 1856 г. Трифонов приема като най-правдоподобно, че метохът е преминал в ръцете на Анастас със съдействието на църковно-училищната община (тогава играла роля на общинска управа за българското население) и със съдействието на ръководството на Рилския манастир. Допълва, че за това е допринесъл още и Атанас Костов, навремето член на плевенския революционен комитет, а след Освобождението - първия кмет на града. Трифонов пояснява, че Костов е поддържал осиротялото семейство на диарбекирския заточеник, което недвусмислено подсказва, че плевенското гражданство не е равнодушно към злочестието на Попхинов. И в заключение Трифонов добавя: “Следователно, на преминаването на имота към Анастасовото семейство ще трябва да се гледа като на НЕГЛАСНА НАГРАДА за неговите страдания.” Подобна информация досега не сме срещали, но определен израз на съчувствие и признателност намираме и при посрещане на диарбекиреца на 25 май 1878 г., и при избирането му след Освобождението в административната управа на града, дори и в препоръката на академика да се публикува турския документ.

Подобни факти и оценки хвърлят нова светлина върху сподвижника на Левски, въпреки направените грешки, породени от крайно честолюбие. Когато Анастас обиден, приема забележката на Левски като липса на доверие, то Левски му отговаря, че “…му вярва като на истински патриот, който се е посветил на делото с жена и деца жертва на Отечеството…”.

В този случай Трифонов се отличава като вещ изследовател: анализира наличния факт и го взема за основен показател на извода си. Извод обоснован и възможен. Тънък познавач, той не би допуснал да пише нещо, което не стои близо до истината. В противен случай и ние трудно можем да си обясним как един манастирски имот може да премине в частни ръце. Считаме, че правдивото заключение на Трифонов може да бъде принос към проучване миналото на Плевен.

Относно неправилно вписаното в документа име на поп Хино “Адамов”, каквото е името на игумена - Пантелеймон поп Цветков Адамов, Трифонов счита, че това е невярна транскрипция. Поп Хино е добил гражданственост с това име твърде отдавна, за което има доста свидетелства, включително и негов отпечатък на личен печат от 1854 г., както и подписът му “поп Христо п. Дунчев” под изложението на плевенци до Александър Екзарх от 1850 г.

Текст на писмото на академик Юрдан Трифонов до Иван Данов

София,

5 януари 1944 г.

Драги Иване,

Писмото ти от 31 декември 1943 г. получих. Истина е, че доста отдавна не сме си писали, но у кого остана “контрата”, както казват играчите, не е сега време да търсим. Ако оцелеем в сегашните бомбардировки и студени мъгли, може би ред да спомним и тия дреболии.

Сега аз бързам да ти пиша какво интересно намирам в изпратения от тебе документ. Аз смятам за възможно да направя по него следните бележки:

1. Документът дава сведение за метоха на Рилския манастир в Плевен не само за началото му, а и за края му. Той почва от 1212 г. по старотурски (1778-1789). Датата е била посочена от пълномощника на игумена Пантелеймон, а кога е престанал да бъде манастирски имот не знаем. По време на революционната дейност в Плевен, когато в града е ходил В. Левски, имотът се е ползвал от участника в комитетските дела Анастас п. Хинов. Това знаем от други документи и от разни разкази; от Анастас се стопанисваше, а не само се използваше и след Освобождението. Как, обаче, е минал в негови ръце, не се знае. От документа се вижда, че в 1282 ст. тур., н. с. 1866 г. сл. Хр. при къщата на метоха е имало и друга, на поп Хино. По-после, не се знае точно кога, и двете къщи минали в ръцете на поп Хиновия син Анастас. Но не е известно, не се знае как и кога е станало това. Най-вероятно изглежда, че това се е случила след заточаването на Анастас със съдействието на църковно-училищната община, главно на Атанас Костов, който е покровителствувал семейството на заточения и със съгласието на представителя на Рилския метох в Плевен. Че имотът нито е бил купен, нито е бил заграбен от Анастас, се вижда от обстоятелството, че документът от 1866 г. е останал в ръцете на последния и че друг документ за владеенето му не е намерен. Следователно, на преминаване на имота към Анастасовото семейство ще трябва да се гледа като на негласна награда за неговите страдания.

2. От документа се вижда, че улицата покрай бившия метох, която сега съединява площада при паметника на Свободата и тази при сегашното помещение на кметството, се наричала в 1866 г. “Хаджи Будак”. Така се наричаше около времето на Освобождението и самата близка махала.

3. Документът повдига въпрос, дали историческият вече поп Хино не се наричал поп Петков Адамов. Според моето мнение, на този  въпрос ще трябва да се отговори отрицателно. Наистина в документа е посочен за съсед на манастирското здание (”вакъфските здания”) къщата на поп Хино Петков Адамов; но изглежда, че писачът му не се е вгледал внимателно в собствените имена, защото друг съсед той е означил само с фамилни имена, без да посочи личното му име, като е казал: “къщата на хаджи Илиев (може би, вместо “хаджи Илия”) Янчев Янев; освен това, фамилното име Адамов е дадено и на игумена на Рилския манастир (Пантелеймон поп Цветков Адамов), който е игуменствувал два пъти: първи път от 1864 до 1868 г. и втори път от 1875 до 1886 г. (вж. проф. Йр. Иванов “Св. Иван Рилски”, стр. 91, № № 55 и 59). Може тук да имаме работа и с недостатъчна арабска транскрипция , не добре разбрана от преводачите. Във всеки случай, недостатъчното предаване на собствените имена не може да ни накара да изменяме едно всеобщо известно на времето попско име. Добре е за разяснение на въпроса да се прегледа внимателно турския текст на документа. И така, от документа могат да се извлекат някои сведения за миналото на Плевен. По тази причина той заслужава да бъде обнародван.

Пращам ти сърдечни поздрави и ти честитя новата 1944 г. Ако ти падне ред, бъди добър да поздравиш и двамата Смолянови Коста и Александър.

Твой Юр. Трифонов