ДЖАСПЪР
Нали ги знаете онези три блокчета до реката, които преди години бяха оборотен фонд на Общинския съвет в Карлово, но отдавна са закупени от обитателите им и сега са частни? Не може да не сте минавали покрай тях на път за механа „Водопада” - може би най-старото и популярно заведение в града. То се намира накрая на Карлово, почти до моста на „Стара река”. Оттам до водопад „Сучурум” е на две крачки, а от него водят пътеките нагоре в Балкана към местността „Баража”, хижа „Балкански рози”, а още по-нагоре и до хижа „Васил Левски”, която е кажи-речи под билото на планината.
По времето, за което говоря, моето семейство живееше в едно от тези блокчета, по-точно в средното, където се бяхме заселили със съпругата ми Тони след завършване на образованието си в София. Разпределени бяхме в град Карлово и тъй като професията и на двама ни е архитекти, аз бях назначен за главен архитект, а тя за главен специалист в същата община. По този случай ни бе отпуснат и този апартамент от ведомствения фонд.
За наш късмет той се оказа точно в подножието на Балкана и което е не по-малко важно - на десет минути пеш от центъра на града, където беше работата ни. Контрастът между пустинята на софийския квартал Люлин, който тогава беше в покрайнините на града и китното градче, потънало в зеленина дотолкова ме изненада и очарова, че ми трябваше време да дойда на себе си. Седнах на терасата на новия ни апартамент, потресен от тишината, огласяна само от птичи песни и звъна на щурците. Заедно със съпругата ми Тони се намирахме на първия етаж на триетажното блокче. Бяхме женени от една година и заедно преминахме през Люлинския период.
Но времето си вървеше и светът се променяше, а с него и ние. За известен период бях разведен, а после отново се ожених не защото трябваше, а защото Господ така беше решил. Но тава е друга история… Много неща се случиха за почти четиридесетте години, които преживях в подножието на Балкана, но аз не възнамерявам да ви разказвам своята биография, а за едно малко котенце.
Открай време около трите блокчета в храстите, по дърветата и на тревата бе населено с котки. Имаше едно постоянно присъствие на тая загадъчна и древна порода животни, но имаше и просто преминаващи. И едните, и другите се размножаваха, така че колонията се обновяваше периодично. По някое време цялата тая сбирщина се сдоби с майка. Една жена от третото блокче, вече пенсионерка, пое шефство над нея. Името й беше Ани. Всеки ден тя събираше котките на двора между блоковете и ги хранеше поне по два пъти. Беше точна като часовник и животинките я чакаха. Бог да я благослови, тя не пропусна и един ден до смъртта си. И досега си мисля, че както бях писал в едно мое стихотворение, само котките знаеха, че тя бе един от поетите. Мир на праха й и поклон! След това някои от нас продължиха от време на време да им носят по нещо, но не беше същото…
Един ден, когато и аз се пенсионирах и престанах да тичам всяка сутрин на работа, а спокойно извеждах на разходка кучето си Лъки Ру видях, че има нова партида котенца. Това не беше изненада кой знае колко. След няколко дни вече различавах сивите, шарените и жълти топчици, скрити под една изоставена кола между блоковете. Но какво беше моето учудване, когато видях едно от тях чак от другата страна на блока и то на стълбите, които водят нагоре към улицата. Беше слабичко, бяло на черни петна, но някак си белите косъмчета на гърба му бяха щръкнали през едно и леко приличаше на глухарче. Котенцето не се притесни от моето присъствие, а напротив. Направо се навря между краката ми и малко остана да го настъпя. Дотолкова ми имаше доверие, че чак ме досрамя. Ако бях на негово място, едва ли щях да се вра в краката на такова огромно животно като мен. Все едно аз да се разхождам между краката на слон, забързан за водопой. Така малкото животинче плени сърцето ми със смелата си постъпка. Замислих се какво ли име би му подхождало.
И изведнъж се сетих за ония храбри птички от Антарктида, наречени пингвини. Току-що бях гледал един филм по телевизията за настаняването на двайсетина от тях в Калифорнийската зоологическа градина. Бяха пресъздали родните им условия до съвършенство. Когато ги пуснаха вътре бяха боязливи, но едно от тях без всякакъв страх се втурна и се бухна в ледената вода с малки айсберги. Името му беше Джаспър. Реших, че е подходящо за малкото смело котенце.
В къщи вече имах едно куче, което вярно на породата си, не понасяше котки, затова беше немислимо да го прибера. Но всеки път, когато излизах, му носих по някое лакомство. Ако го нямаше, само извиквах: “Джаспър!” и то се появяваше мигновено в краката ми. Давах му парченцето шунка или сирене някъде по-далеч от другите котки и го оставях да го ръфа. Така я карахме няколко седмици, докато един ден Джаспър изчезна. На другият ден пак го нямаше, колкото и да го виках. А когато изминаха още няколко дни аз се убедих, че котенцето наистина беше изчезнало. Надявах се само някой да го е харесал и да го е прибрал при себе си, а не да го е блъснала кола. Стана ми мъчно за малкото смело коте. Но нещата се наредиха по друг начин…
Над мен, в същия блок живееха съседите ми Яна и Владо. Един ден те намерили клетия Джаспър в окаяно състояние някъде около блока. Дали го беше ритнал някой или бе измръзнал през нощта, когато се изви неочаквана буря, не разбрах. Важното е, че те се бяха погрижили за него и го бяха занесли на ветеринар. После го лекували в къщи и когато оздравял го оставили при себе си, въпреки че имаха и друга котка. Впрочем, Джаспър се оказа момиче. И сега вече не се казва така. Доколкото ми е известно, името му е Бо-Бо. Така поне ми каза един ден Владо. Каза ми и още нещо. Че за него Джаспър е Джони Деп - Пирата. А ако питате жена ми Йова, името му е Пухчо. Така че, изведнъж безименното храбро създание се оказа кръстено с четири различни имена. Но това не е най-важното… Най-важното е, че сега Джаспър е в отлично състояние. Става рано, закусва и по цял ден си играе, което значи, че беснее здравата.
- Нищо! - каза ми по тоя повод Яна. - Ние сме свикнали. Знаем какво е да гледаш малко коте. Но трябваше да го спасим…
- И го спасихме - добави Владо. - Проклетият му пират!
Голям късметлия се оказа този малък Джаспър в края на краищата. Но кой знае? Може и сам да си беше извоювал този късмет…
