Лалка Павлова

Предюбилейната стихосбирка на поета и преводача Люлин Занов носи интригуващо заглавие - не „България”, не „Отечество”, не и „Родина”, а така интимно-стоплящото „Татковина” (2025 г.), защото родната земя е нещо така неотделимо от него, както екзистенциалната същност на родовата му кръв, която тече във вените му и се предава от деди и бащи на синове и внуци във вечната спирала на времето.

Затова в книгата му свое естествено място имат стихотворения, обвързани с началото на живота, когато още с първите си крачки и с първите си думи назоваваме онова, което ще поддържа духа ни като опора и вдъхновение по земните пътища на човешките ни изпитания - дом, майка, татко, семейство, език, вяра, природа, Отечество, свят…

Тя цялата в сърцето се побира -
от раждането ни и до века,
единствена за нас е във всемира -
благословена българска земя!

……

Реки, поля гористи - планините
простират се навред - надлъж и шир.
На изток Черното море с вълните
врати отваря към света безспир!

„Родина”

Красотата на българската природа присъства в творчеството на всички наши поети - от реалистично-патетичните визии до пиедестала на пантеистичното преклонение при Любен Каравелов и Иван Вазов, през символистичните видения на Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов и Трифон Кунев, във фолклорните поеми на Петко Славейков и лирическите миниатюри на Пенчо Славейков, в песните на Елисавета Багряна и Дора Габе, на Кирил Христов и Петър Алипиев, та чак до днешния ни ден в лириката на съвременните български поети.

И при Люлин Занов природата е онзи сътворен от Бога храм, в който „душите разперват крила” и под „цветната дъга на дъжда” нашепват на сърцето: „Обичай!”. Тя е зеленият оазис на селската красота с онази „малка китна градина”, в която цъфтят пъстроцветни цветя, но и зреят „домати”, „пъпеши жълти”, „шарени дини” и „провесен грозд”, а на крушата денонощно бди „славей на пост”:

Под среднощната звездна жарава
полуделите селски щурци
в свойте песни до късно разправят
за любов на моми и момци.

А на утрото ново зората
чаша вино разплисква с размах.
И обагря деня със позлата -
ден за обич и труд го видях.

„Лято”

В романтичната магия на летните нощи „маранята трепти като жива” и „светят със фенери светулки до зори”, а звездите са „досущ като портокали” край златното кълбо на луната. Българската земя е и крепост, която ни пази в „предзимната нощ” от „вълчия вятър”, който вие край вратите на бащиния дом и ни приспива със спомени за шейни, „летящи без страх по стъкления лед”, за да ни поведат по тайнствените пътеки на сладките сънища.

Застанал на прага на своите осемдесет лета, поетът усеща в душата си една жива болка, породена от съзнанието, че не е успял да обходи своята „татковина” от край до край, да се нагледа на нейната красота и в „зимния снежен ден” в планините й, и на омагьосващите нейни пролетни картини „от Дунава до Бялото море…”, да открие извора на онази наша жива вода, която ни е опазила през вековете.

Българската природа в поезията на Люлин Занов е синтез между душевно-нравствените земни човешки идеали и мистичния шепот на Всемира. („Научи ги, Боже”, „Гости”, „Златен спомен”, „Лято”, „В бащината къща”, „Зимно щурче”, „В такава нощ”)

Темата за красотата на българската земя (по подобие на Вазов) естествено е съчетана с преклонението пред мелодичността и силата на българския език, създаден от „двамата титани”, които в „поизтъркани дисаги / перо, мастило, пергамент и жар” го отнасят в Рим, за да запалят със словото си „в Европа нов пожар”:

О, вие, Кирил и Методий, светли,
вселили гордост в нищите души,
запаленият огън още свети
и ни вълнува, топли и теши.

„Благословените”

Люлин Занов е прозрял с ума, със сърцето и с всичките си сетива онази истина, вложена от нашите първоучители в думите „голи са без книги всички народи…”, затова е убеден, че без Словото е невъзможно човешката мисъл да бъде превърната в онази светлина, която ще открие на българите пътя към спасението. А че България има нужда от спасение и 12 века след братята Кирил и Методий, поетът Люлин Занов заявява дръзко и открито:

Еничари сред нас отново шетат -
не се привършва тази родна сган -
във Парламента, в тъмните кюшета
продават ни за черен гологан…
И с бежанци напълниха страната…
Подготвят ни за кървава война…

„Буреносно мълчание”

Стихотворенията, включени в новата книга на Люлин Занов, имат особена поетическа стилистика, която съчетава „възхитата” от красотата на българската земя, преклонението пред езика и славните героични страници от историческото ни битие, с ярък сатирично-изобличителен пласт, акцентуващ не само отродяването на съвременния българин от отечеството му, но и откровеното му отричане от него.

След лумналите пожари на „дървената мафия” родината ни се е превърнала в „обрана градина”, в „руини, съсипни”, а някогашната красива и горда карта на българската земя е придобила вида на „гладен и с избити зъби лъв…”

Нравствените ценности, народните традиции и обичаи, пренесли и опазили във време на жестоки удари и робски години българското национално съзнание, вече не съществуват. Забравен е дори митът за „онзи юнак, що бозал девет години” и победил ламята, за да отведе красивата си невеста у дома.

Сега той потегля с нея към Европа, защото в неговата някогашна „татковина” едни и същи политици („стари и хитри лисици”) лъжат народа със „словеса елейни”, докато подготвят „за плацдарм военен мирното поле”.

И като глутница чакали с „бясна стръв” унищожават миналото на България, рушат братските й могили, „бандити и управници всесилни, / прегазили и род, и божи храм”, ограбват народа, превръщат го в жалък просяк, в клошар, принуден да рови в кофите за смет, за да оцелее физически:

Нахлузил поизносена барета,
току до боклучийския варел,
за миг забравил своята несрета -
видях клошар във книга се зачел!
Откъснат от света за мен изглежда,
но огън свети в тъмните очи -
не чезне още светлата надежда,
макар обида в него да личи.
…………..
Показва Ботев, Вазов, Дебелянов,
Вапцаров, Смирненски, Пелин…
И със лице, в сълзи пред мен обляно,
продума с глас - за мене исполин!
„Загива, брате, нашата България
и тъне всичко родно в съсипни -
щом книгите изхвърлят и изгарят,
ще бъдат черни идните ни дни!
Не стъпват вече в черкви и библиотеки,
западна вече старият морал…
Вилнеят в кръчми или в дискотеки
и цар е, който лъгал или крал…”

„Пророк”

Страшна е тази алегорична психограма на „Помнят българите, помнят…” в новото българско време, в което думата „татковина” се е превърнала в архаизъм. Защото е истина, че онова българско поколение, което плаче, когато слуша юнашки и хайдушки песни и носи в сърцето си спомена за Охридското езеро, вече си отива…

Онова българско поколение, което мълчи с наведена глава пред случилото се през 1005 година, което помни ослепените войници на Самуил, битките на руските богатири край Плевен и на българските опълченци на връх Шипка, което в нощите си още сънува онази България, опряла снагата си на три морета, това българско поколение, след две-три десетилетия, ще изчезне завинаги…

И съвсем скоро нито някой ще пита „Как предаден бе Левски без време / и кой българин Ботев уби?”, нито ще има кой да му отговори („Картата на България”, „Съвременна история”, „Търси се”, „Безвремие”, „Променлив свят”, „Ботев”).

Втората част на предюбилейната книга на Люлин Занов, в рамките на 70 страници, представя преводи - на негови стихотворения на руски език от Владимир Зерцалов, Галина Дриц, Николай Штирман, Людмила Каральова, Ирина Сазонова, Евгения Шарова и Нина Цурикова, както и творби на руските поети Сергей Есенин, Лариса Литвинова, Денис Минаев, Марина Кабанова, Иван Тимченко, Галина Самисенко, Олга Новикова, Евгения Шарова и Ирина Сазонова в превод на български език от Люлин Занов, като преведените творби могат да бъдат прочетени и на български, и на руски език.

Тематиката им разкрива както различни страни от историческите връзки между двата християнски народа, така и някои общочовешки екзистенциални аспекти, свързани с детството, с любовта, с някои традиции и обичаи, характерни за общото им православно минало и настояще.

Тази част на стихосбирката представя едно друго познато лице на човека и твореца Люлин Занов.

За преводите му Татяна Любенова, в предговора си към книгата му „Словото, Словото…”, отбелязва: „Той притежава изключителен усет за ритмиката на руската поезия, за нейната песенност, умее да намери не само точните по значение думи, но и точните рими, което е много трудно занимание за един преводач.”