Продрум Димов

Такива чувства ме обзеха, след като се запознах с новата поетична книга на Ивета Данаилова - „Случайни думи от речника: опитомяване на хаоса”.

Заглавието е дело на столичното издателство „Потайниче”, предложено съвсем наскоро на читателите ни.

Авторката е типичен талантлив и амбициозен представител на средната ни поетично-творческа генерация, която се появи на родната ни литературна сцена в началото на 90-те години.

И за отбелязване е, че тя събира кураж и още като ученичка в езиковата гимназия на родния си град Сливен започва да общува все по-често с белия лист и едва 16-годишна, през 1991 г. издава дебютната си стихосбирка „Родена от звезда”.

Радушният прием на първородната й творба извиква на живот надарения й творчески потенциал, който я заставя като млад творец да се сроди завинаги с изящната ни поетическа словесност.

И само след три години предлага на читателската си аудитория и второто си издание - „Кралици на слънцето”.

По природа младата Ивета Данаилова се оказва твърде прецизна и взискателна към художественото си мислене, поради което обмисля задълбочено и отговорно бъдещото си присъствие в света на мерената ни реч.

Това обяснява до голяма степен забавянето на третата й поетична книга „Точка на пречупване”, която се появява на бял свят под знака на ИК „Пламък” чак през 2001 година.

Това й издание, спечелило конкурс на Националния център на книгата, наистина свидетелства за творческо съзряване и значително порасналите й възможности като лирик.

И сега, преценявайки немалките интервали при появата й пред читателите, мисля, че подобно отношение към художествено-естетическите достойнства на съвременната ни книжнина е израз на високи критерии.

По всяка вероятност, пък и самата тя споделя, че се старае да наблюдава отблизо днешната ни действителност и анализирайки я, излиза със свой стил и похвати, като ни предлага една чувствителна социално-психологическа и нравствена картина на нашето объркано, сложно и противоречиво съвремие.

А всичко това прави изключително актуално нейното творческо присъствие в сюжетно-тематичен и емоционален план.

Този неслучаен и подчертано сериозен подход откриваме и в новото й мисловно произведение, разделено сполучливо на две части: „Случайни думи от речника” и „Опитомяване на хаоса”.

Тези две неслучайно обособени словесни общности са съвършено различни както по съдържание, така и по внушенията, които ни предлага съзнателно и целенасочено самата авторка.

Още в първата част се докосваме и потапяме в един напрегнат поток от разсъждения, оценки на човешкото поведение, несъгласия, поднесени по един умел иносказателен път, осъждащ недъзи, пороци, аморалност, от които се задъхва изоставеното ни безпомощно съвременно общество.

Будната гражданска съвест, прозвучала в недоумяващия лиричен глас на авторката, изригва гневното си възмущение:

„И няма кой да назове нещата
имената
и голотата на побъркания цар няма кой да назове…”
/”Прозорецът на Овертон”/

В стремежа си да реализира набелязания си идейно-художествен замисъл авторката е прибегнала до услугата на гръцко-латински термини, движена от мисълта в творбите й да доминира отрицание на негативните „опасни явления” и „диагнози” в съвременното ни объркано битие.

В тази насока твърде показателно е и стихотворението „Аномия” /от гр. -незаконен, извън нормата/. В случая обект на остър осъдителен прицел са недомислието и безразсъдството на съвременния човек. И неслучайно:

„Земята ни е гневна.
Гневът ни е неземен.
Защото днес отглеждаме чудовища,
които са героите ни мрачни.
Защото лудостта е форма на приличие…”
/”Аномия”/

Уродливостта и падението, състрадание и съчувствие към нещастието, окупирало безвъзвратно социалното дъно, битуват също така в „Тесеракт”, „Жигавица”, „Анхедония” и други творби, които са наситени със сроден тематично-емоционален заряд.

В контекста на социалните явления острото критично перо не остава чуждо и за пагубната роля на ширещите се безпрепятствено всевъзможни религиозни секти, които безнаказано рушат здравия християнски и общочовешки морал.

Справедливото негодувание осъжда тези отявлени престъпници, които „молитвено прииждат като стадо, увълчени отвътре. Стадо вълци”, юрнали се на лов за лекомислие и наивност /„Евхити”/.

Авторката ни удивлява с невероятната си дълбока психологическа проникновеност, с която навлиза в самите дълбини на човешката душевност, за да се докоснем до духовната ограниченост, човешките несъвършенства на другите и обстоятелството, че често не усещаме и собствената си духовна немощ и изостаналост /”Либрации”, „Сфумато” и др./.

Струва ми се, че в съвременната ни поезия трудно бихме открили подобен автор, който с такава многообхватна абстрактна образност да отразява моралния упадък и деградация, опустошението на нашия съвременник.

Колко ледени са
„фиордите на бреговете ни, които се простират
до вътрешната ни безкрайност -
изпитание за студенината ни натрупана.”
/”Фрактали”/

Изобщо в тази първа част на изданието сме съпричастни на дълбоко аналитични разсъждения, плод на едно изключително богато творческо въображение, родило изискана поезия, която е трудно разгадаема от неподготвен читател.

В случая се докосваме до едно високо стойностно поетично четиво, което е сътворено от творец с доказан интелектуален ръст.

Във втората част - „Опитомяване на хаоса”, без да се губи сюжетно-тематичната насоченост на стиховете и емоционалната им обагреност, потъваме в една по-лесно „смилаема” лирика.

Тук стихът е по-близък и достъпен за читателите, като не е загърбена твърдо избраната социално-гражданска позиция.

И тук Ивета остава вярна на своя творчески натюрел, съхранявайки тоналността на стиха си, обличайки нескончаемите си вълнения в подходящи стилно-езикови одежди.

В това ни убеждава минорното настроение, което ни завладява в стихотворението й „Инферно”:

„Процежда светлината
някаква решетка.
Извайва ангелски пера студът,
но ти не виждаш зимата,
не я усещаш по кожата,
в замръзналия поглед.”

Същия въздух дишат и стиховете й в „Предел. Морето в нас”, „Тишината в мен”, „Списък” и много други творби.

В много страници усещаме дълбокото вътрешно напрежение, породено от настъпилата безчувствена морална разруха, която не престава да гнети съществото ни, изпаднало в недопустима житейска безпътица. Днешният ден непрестанно мачка и унижава човека. Дори и

„Нощта не е онази, дето вечер
пада меко
от небето при тревите.
А е онази, дето остро свети
сред очи от вълча тъмнина.”
/”Оптична илюзия”/

Авторката притежава изключително чувствителни сетива и усеща болезнено колко тежка мъгла, отчаяние и униние са плъзнали в гърдите на нашия съвременник. Даже и

„дъждът е плач наобратно -
сълзи, които се връщат в окото, когато
си с поглед, вперен нагоре
в небето.
Натежал от въпроси.”
/”Свободно падане”/

В немалко стихове звучи осъдителният глас на кипящото възмущение от нестихващата агресивна демагогия, с която днешните медии заливат цинично ежедневието ни, което отдавна е вече измамно и непоносимо.

Отвращението от коварството и лицемерието прехвърля допустимите граници:

„Ще изключим телевизора с красиви лъжци,
ще извърнем лице,
ще посегнем към рафта с книгите… или
ще медитираме.”
/”Хроника от един изгубен свят”/

Аналогично сюжетно-тематично съдържание и емоционална озвученост откриваме в много други стихотворения - „Микрофония”, „Онкология”, „Объркано заклинание”, „Антитела. 2020″ и др.

Ивета Данаилова е творец, изтъкан от силна чувствителност, успява да улови и най-неуловимите вибрации на околния свят. Те резонират в неспокойните лабиринти на дълбоката й вътрешна същност, за да се излеят в дишащ стих, който трасира нови траектории в родното ни поетическо пространство.

Отбелязвам това, защото тя прохожда още като малко момиче в света на мерената реч, начевайки с леки детски римувани стихове, които я отвеждат постепенно в света на класическата ни лирика.

Тя обаче не се задържа при първите си творчески увлечения и продължава да търси упорито своя творческа физиономия, без да робува нито на класическия, нито на промъкващия се с модерно лице свободен стих.

Стиховете й в тази книга не се родеят със звучното класическо поетично четиво, но те притежават своя си органика и вътрешна ритмика.

Да не говорим за достойнствата на предложената образна система, която, макар предозирана на места с прекомерна абстрактност, ни внушава невероятната творческа иновативност на авторката, дръзнала с нескрито самочувствие да търси и отстоява себе си под българското поетично небе.

8 май 2025 г.