ВЕЧЕР
Нямам от какво да се оплаквам. Здрав съм, имам отлично зрение и живея повече във въображението си, отколкото в реалността.
Но всяка вечер, когато златото и карминът на запада се покрият с пепелта на здрача, изпитвам необясним, жестоко нарастващ ужас.
Всичко около мен привидно е спокойно; колелото на живота удря ритмично и самото му удряне става незабележимо, като биенето на махало.
Земята е неподвижна. Законите на деня и нощта са неизменни. Но аз се страхувам.
Вчера вечерта, както винаги, седнах до писмената си маса. Пред мен беше сложната задача по отчетността на едно търговско учреждение.
Но вместо цифри, мислите ми се въртяха около откъслечни идеи, в които самият аз отсъствах; или по-скоро тези идеи съществуваха сякаш отделно от мен.
Видях черна, бързо течаща вода, червени фенери, военен кораб, част от блато, осветено от рефлектор. Сребърните връхчета на острицата хвърляха черни линии от сенки във водата; неподвижна, сякаш отлята от зелен бронз, жабата пулеше късогледите си очи.
Тогава някакво странно, космато същество притича, вдигайки прах, и аз видях босите му крака съвсем ясно. Постепенно всичко се смеси, нежните нюанси на цветята се разстилаха в причудлива поляна, прозвуча пламенната мелодия на индийски марш.
С разсеяно движение записах в колоната цифра и се спрях, наблюдавайки ципестите жълти крила. Те проблясваха доста дълго време. Изхвърляйки ги от главата си, аз се отпуснах в креслото и запуших.
Вече си мислех, че това досадно състояние, което беше естествена реакция на мозъка срещу сухата счетоводна работа, е свършило, когато изведнъж малък пръстен дим се разтегна на нивото на очите ми и се превърна в човешки профил.
Това бяха кротките черти на добре възпитано младо момиче, но в лукаво стиснатите устни и косия поглед имаше нещо необяснимо отвратително.
Димът се стопи и аз почувствах, че не съм в състояние да работя. Самата идея за усилие ми се стори противна. Видът на писмената маса навяваше скука. Нямаше мисли. Всички неща станаха чужди и ненужни, сякаш бяха донесени насила.
Чувствах се на тясно, изпитвах почти физическа неловкост от близостта на стените, мебелите и различни отдавна познати предмети… Нищо не ми се искаше и в същото време досадното състояние на бездействие прерасна в глуха тревожност и нетърпение.
Трябва да спомена още веднъж, че мозъкът ми беше напълно спрял логическата си работа. Мисълта беше изчезнала. Аз бях чувстваща себе си материя. Стаята и всички предмети пред очите ми се възприемаха от зрението както от огледало - тъпо и несъзнателно.
Аз не бях центърът; чувството за психологическа стабилност беше равномерно разпределено върху всичко, освен върху мен самия.
Разпръсквах се в мрачната празнота на безразличието и бях зависим от най-незначителните чувствени емоции. Нуждата от движение беше първата нужда, макар и доста смътно осъзнавана от мен потребност; станах, подържах в ръцете си книга и я върнах на предишното й място.
Това очевидно не ме задоволи, защото в следващия момент започнах да разглеждам шарката на тапета, внимателно отбелязвайки белите и пурпурни венчелистчета на фантастичните венчета.
След това взех угарка от стеаринова свещ от свещника и започнах да я пробивам с джобно ножче, стигайки до фитила. Мекото хрущене на стеарина ме забавляваше.
После нарисувах няколко заврънкулки с молив, пресичайки ги с криви, равномерно намаляващи линии, оставих молива, огледах се и изведнъж силна, необяснима тревога ме направи лек като гумена топка.
Направих няколко крачки из стаята, спрях и започнах да се ослушвам. Наоколо цареше мъртва тишина. Нито един звук не се чуваше от улицата през плътно затворения прозорец.
Тази тишина ми беше ненужна така, както ми бяха ненужни шумът на улицата, песента, силната музика. Ненужни ми бяха и стаята ми, леглото, гарафата, лампата, столовете, книгите, пепелникът и завесите на прозореца. Не чувствах нужда от нищо, освен от мрачно и безцелно желание да се движа.
В това време все още не изпитвах никакъв страх. Той се появи с първия удар на пулса на мисълта и нейното развитие.
Не можех да уловя точно този момент, помня само бързо нарастващото съзнание за пълната и абсолютна безполезност на всичко.
Сякаш губех всякаква способност за асоциации. Всичко, чак до изхвърлената угарка, съществуваше самостоятелно, без никакво отношение към мен.
Бях сам, ненужен на всеки, а това - „всеки” - беше излишно за мен. Бях в напълно студената пустиня на самотата, несъществуващ, сянка на себе си, защото дори моето „аз” ми беше необходимо не повече от миналогодишния сняг.
Тогава най-острото чувство на самота - ужасът - се изля в жадната празнота на духа.
Разтворих се в нея без упрек или съжаление, защото нямаше за какво да съжалявам и нямаше към кого да отправям упреци. Щеше да е така всяка вечер и така трябваше да бъде.
- Боря се - казах, треперейки от гнусен страх, - но нека бъде по твоему.
Природата не търпи празнотата и нямам какво по-добро да й подаря. Квит сме.
И тъмната вода на ужаса се затвори над главата ми.
