ВИДЕНИЯ ИЗ МЪГЛАТА
Вървя в студената вечер по тиха улица. Градът е притихнал, повит в белите пелени на зимата. Електричните крушки напразно се мъчат да прогонят мъглата. Аз крача сред мъглата и по стара привичка размишлявам:
- Мъглите са опасни природни явления. Вълците обичат мъгливото време. Хиляди катастрофи и нещастия се случват през мъгливите нощи.
И днешното време е страшно - мъгливо време. Над света се е спуснала една гъста мъгла. Какви големи нещастия могат да произлязат от сблъскването на международни влакове през тая мъглива дипломатическа нощ! Каква непоправима катастрофа за целия човешки род…
Крача си аз, понесъл товара на моите нерадостни размишления.
Но една непредвиждана среща ме кара да се стъписам от почуда. Дал, от постоянното напъване, мозъчните ми чаркове нещо не са се повредили? Сън ли е това или действителност?
На една пресечна улица, пред мъждукаща лампа, се сблъсквам с две брадати сенки. Сенките на двамата братя, Любен и Петко Каравелови. Невероятно. Необяснимо.
Търкам очите си и се отдръпвам.
- Какво, не ни ли познаваш? Ех, остаряхме, наистина, позабравихте ни. Пък и не са и малко годините. Ето на, брат ми навършва вече сто години. Сто години от неговото рождение. Цял век. А аз, цели 34 години се навършват вече, престанах да живея и да се занимавам с политика. Явиха се нови хора, по-млади, по-предприемчиви, по-практични и хвърлиха сянка върху нашата дейност. Ех, какво да се прави, съдба. Младите изместят старите…
- И все пак, - обажда се с укор в гласа Любен, - вие не трябваше така бързо да забравяте нашите дела. Не трябваше да лишавате младите поколения от виното на една възродителна епоха.
А спомените за хайдушкото минало действат като старо вино върху младите души. Не скъсвайте с романтиката на героичното минало. Обръщайте по-често погледи към ония възторжени дни. Ние дадохме всичко каквото можехме за свободата на своя народ. За себе си мога да кажа, че зная защо живях.
Вие и до днес повтаряте моите думи: „Свободата не ще екзарх, а Караджата”, но за мене не си спомняте и на стогодишнината от моето раждане. Толкова ли скоро остарях?
- Да, - обажда се и Петко Каравелов - прав е брат ми като ви се сърди. Ние сме дали нещо за преуспяването и издигането на българския народ. И което сме дали, дали сме го от сърце.
Бати Любен би години наред камбаната на националното осамосъзнаване, а аз бях смел зидар на новоосвободена България. През целия си живот аз се борих за тържеството на демократичните начала.
Моят идеал беше: свободен народ в свободна страна. За моята преданост към народа, аз бях хвърлен от политическата отмъстителност в прочутата Черна джамия. Не само това, но бях и жестоко бит.
Но и в тая мрачна епоха аз се запазих от дребнавости. Измъченият народ заставаше пред моя поглед и ме караше в името на неговото светло бъдеще, в името на доброто и правдата, да забравя своите страдания и да простя моите мъчители. Вие знаете, че когато кореспондентите на чуждите вестници ме запитаха:
- Г-н Каравелов, вярно ли е, че сте бити в „Черната джамия”, аз им отговорих:
- Лъжа е, в българските затвори не бият…
При тип думи старият Каравелов се обади:
- Стига, Петко, нескромно е от наша страна сами да говорим за делата си и нравствените ни качества.
- Нескромно е, бате, но когато никой не си спомня за нас.
- Стига, да вървим - подкани го Любен. И мигновено сенките на великите покойници изчезнаха.
След няколко минути аз дойдох на себе си. Но виденията бяха отлетели в своя свят.
Повлечени от мътния поток на сегашното неспокойно време, залисани в чуждите работи, ние не забелязахме двете важни годишнини.
- Ех, ти, родна късопаметност, ах, ти отвратителна мъгла!.
——————————
в. „Варненски новини”, г. 26, бр. 5919, 10.02.1937 г.
