Тоню Бербатев

Непризнателно племе, пардон - народ, сме ние българитe. Не само, че сме непризнателни, но още и късопаметни.

Бързо забравяме заслугите и често подценяваме делата на големите си хора. Петстотингодишното робство на нищо не ни научи.

За подвизите на нашите великани от преди освобождението ние си спомняме само от време на време, произнасяме по една-две речи, хапваме си, почерпваме се и… толкоз. На следующата година пак същото.

А да се заинтересуваме за близките на великите покойници, да ги подпомогнем, ако те наистина се нуждаят от помощ, и дума не може да става. Ние ги оставяме да умрат в бедност, забравени, незабелязани.

И колко пъти съм се замислял над нерадостната наша действителност, която обижда, подценява и убива, все съм заключавал: по-хубаво е станало, че нашите славни хайдути и хъшове са измрели още преди зората на нашето освобождение.

Така поне те са вписали имената си в родната история, давайки пример как се служи на народ и как се умира в бой за свобода и правдини.

Иначе, какво биха могли да правят те в свободна България?

Ние щяхме или да ги погубим, или да ги оклеветим и окаляме, защо го не можем да понасяме тия, които духовно ни превъзхождат.

По-добре е станало, че са умрели като герои, за да не видят впоследствие как свободна и признателна България знае да се отплаща.

А ето как ние се отплащаме: Колегата Босилков съобщава в един от броевете на столичния седмичник „Час”, че сестрата на нашия революционер Ангел Кънчев „изнемогва от глад и мизерия” изоставена и забравена от всички. И пита се колегата: „мислил ли е Ангел Кънчев, че някога в свободна България родната му сестра така скъпо ще плаща за неговата саможертва и родолюбие.”

Ех, голяма работа! Имало някога някакъв си хъш Ангел Кънчев, който жертвал живота си за свободата на своята страна. Жертвал се за свободата на своя народ! Голямо чудо станало! Романтика на една остаряла епоха.

В подвига му няма нищо съвременно, напротив - мирише на мухъл…

Ангел Кънчев! Име, което нищо не говори. Той нито е някаква филмова знаменитост, нито пък майстор на кеча. И същият тоя човек имал жива сестра, която сега гладувала в стария Русчук. Голяма работа, та най-после само тя ли гладува?

Ех, народ, народ, ти мой беден народ. Малко ли ти е било черното петстотингодишно робство?

——————————

в. „Варненски новини”, г. XXVI, бр. 5909, 31.01.1937 г.