Иван Енчев

Отзив за стихосбирката „Камбанен глас” (2025) от Петър Ванчев

Поредната стихосбирка на Петър Ванчев „Камбанен глас” (Изд. „Българска книжница”, С., 2025) представя двете главни направления в творческия характер на самобитния поет.

Той е автор с разностранни писателски прояви. Издал е книги с иронични и сатирични произведения; сборници с разкази и приказки; пиеси; лирическите стихосбирки „Другата вселена” (2005) и „Среща с Пушкин” (2015).

Творбите в първата част на настоящия сборник, озаглавена „Свят без гълъби”, са с иронично-сатирична насоченост. В „Несъвършена любов”, „Поетът змей”, „Въпросът на камбаната”, „Ретро човек”, „Монолог на Радой Ралин” и още много други стихотворения чрез комичното поведение на лирическия субект е изразена непримиримата гражданската позиция на автора.

Осъжда се съвременния аморален свят, в който някои от творците на масова култура, литература и изкуство, дори и да са талантливи, заради мизерното битуване са принудени да се съобразяват с конюнктурни цели.

Те не водят публиката към върховете на духовното извисяване, а към „Калния поток” на целенасоченото затъпяване и обезверяване. Така обществото ден след ден става все по-лесна плячка за ненаситните материални интереси на управляващата върхушка.

Без слънце Клоунът остана,
но във душата му заби
една продънена без глас камбана:
„КАК в тези времена, тъй мътни -
хем Клоун да си, хем безсмъртен?”
(„Въпросът на камбаната”)

Тревогата на поета за незавидната съдба на съвременна България е акцент на „Електронни роби”, „Българска вселена”, „Орисия”, „Потомък”, „Смокинова ракия”, „Български светофар” и др. Той тъгува заради опустошението и загиването на селата ни. Гневи се срещу сриването на обществения морал.

Сред творбите с родолюбива насоченост с особена художествена стойност изпъква „Вазов проговаря”. То е посветено на един от символите на държавната ни идентичност - българския лев.

Авторът е постигнал твърде сполучлива пародия на стихотворението „Българският език” от Иван Вазов, сравнявайки патриотичното значение на нашия лев с родния ни език. Обобщена болка и срам внушават словата за позорното родоотстъпничество във всички направления на съвременния обществен живот:

Туй слушам все, откак съм на света -
все туй ругателство позорно, модно.
Все тоя отзив, низка клевета
към всичко мило нам и родно.

За да изобличи апатичното поведение на нашето общество за настоящето и бъдещето на България, авторът често изтъква като пример за подражание патриоти от миналото: Христо Ботев, Никола Вапцаров, Пейо Яворов и други значителни исторически личности.

Ироничните стрели на поета в „Пустош”, „Кукувичи ноти”, „Антивирус”, „Смокинена ракия” и др. са насочени и към мизерното съществуване на днешното българско село. То е изоставено и обречено на мъчително самоунищожение. Перспективата за бъдещето е отчайваща:

В пустош безкрайна спряло е времето,
хората мрат без война и без чума.
Затуй се стопява и чезне ни племето,
щом води го още глава слабоумна!
(„Пустош”)

Поетът изрича на висок глас безкомпромисни граждански присъди. Не се сдържа да заяви, че е време народът да се събуди от своята многогодишна летаргия. Той е длъжен да хване в ръцете си кормилото на своята съдба. Наложително е по-скоро да се поставят на заслуженото им място държавните ни лицемерни управници, които слугуват на всякакви чужди господари.

Позорно е, че Светът задръства нашата родна земя с военни бази и нежелани въоръжени пришълци! Авторът зове гръмогласно: „Българийо, пази земята си!” Има грозяща опасност неповторимата ни китна Татковина да се превърне в „пустинна гара със бедуини българи без внуци.” („Българска вселена”).

Изразявайки традиционната ни народопсихология, лирическият герой обвързва емоционално няколко творби с първенци на руската класическа култура и на някои представители на нашето съвремие. („Сибирската мечка”, „Поетът - заплаха за националната сигурност”, „Прекрасно е да бъдеш пън”).

В повечето произведения майсторското владеене на иронията умело прераства в изобличителна сатира срещу световния обществения ред на глобализацията, в който властва хищническо безправие, раболепие, апатия и отчуждение.

Мухлясва цялата земя, мухлясва!
Тя парник е с отровни гъби.
Затуй в небето царства властно
светът на ястреби - без гълъби!
(„Свят без гълъби”)

Художественото използване на иронията, гротеската, пародията, сарказмът и сатирата не са израз на унизителен присмех и злъч, а на хуманизъм и лечебна ваксина против зловредните вируси на обществения упадък („Антивирус”).

Във втората половина на книгата, озаглавена „Камбаните на Хасково”, поетът дава простор на своя изявен лирически талант. Преобладава елегично-саркастичното настроение.

Редица творби отразяват проблемите на писателската орисия. Твърде искрено звучат посвещенията на някои литературни творци, които авторът приема за сродни души.

Елегията „Щурецът без окови” е поставена в началото на този цикъл. Тя е посветена на поета Ивайло Балабанов и перифразира заглавието на неговата втора стихосбирка „Окова за щурец” (1984).

Чрез един задочен разговор с починалия творец, П. Ванчев отправя упрек към настоящето състояние на българското общество.

То е принудено от папагалската политика на управниците ни да живее в оковите на привнесения изкривен икономически глобализъм и духовен упадък. От „Отвъдното” даровитият творец тревожи съвестта ни с реторичен въпрос:

„КОГА ще скършим днешните окови,
или ще чакаме ПЕТ ВЕКА още?”
(„Щурецът без окови”)

Подобно настроение преобладава и в „Поетите на Хасково”. Изреждайки имената на починали творци от града (Янко Димов, Иван Николов, Червенко Крумов, Симеон Стоянов и др.), авторът изтъква тяхното незачитане в днешно време.

Не по-малко въздействаща е и автобиографичната изповед „Наследник на Джани Родари”, без никакви илюзии за безсмъртие. В нея се разобличава повсеместното отчуждение от одухотворената същност на традиционната книга не само от „финикийците в България”.

По-назад в сборника е поместено стихотворението „Посвещение I”, което е отредено на поета Иван Енчев. И то е пропито от заразяващото чувство за вродена българщина. Внушава тревога за все по-настъпателното навлизане на чуждоземни лични имена за подрастващите български поколения.

Голяма част от тях се раждат в чужбина и са обективно предразположени на отстъпление от изконната нашенска душевност:

Изчезват старите библейски имена -
Георги няма, нито нов Иван…
Във днешните суетни времена
най-българските имена са сякаш срам.
(„Посвещение I”)

Петър Ванчев доста методично е подбирал личностните обекти на своите лирически творби. Преобладаващ брой от тях са с хасковски адрес, но морално-естетическите им внушения и обобщения са с национален и общочовешки критерий за гражданско поведение.

Значителен брой произведения са израз на прочувствената любов на автора към неговите най-скъпи хора. Тази твърде голяма поредица е една символична лелеяна българска родова галерия. Тя живее през пространството и времето.

Тук са най-близките роднини на лирическия субект, който се препокрива с автобиографията на Петър Ванчев:

В дванайсет, точно по обяд,
камбаните на моя град звънят.
Пред този звън аз падам на колене -
най-скъпите за мен говорят с мене!
(„Камбанен глас”)

Затрогващи са творбите, свързани с майката, бащата, синовете, внуците, съпругата и приятелите. В тях съкровената обич на поета е споделена съвсем обикновено, по домашному, без обяснения чрез оди, химни и дитирамби сред празнични фанфари. („Риза за вуйчо”, „Бяла икона”, „Орехът на мама”, „Молба към Господ”, „Бяла пръст” и др.)

В стихотворението „Завръщането”, посветено на Антонио Ванчев, третият внук на автора, е изречен най-яркият израз на родовия мотив:

…безсмъртен в теб е онзи род,
оставил себе си във песен.

Поетът се вълнува не само за съдбините на хората, а и от застрашения живот на природата, чиито най-беззащитни представители са медоносните пчели („Орисия”).

Сборникът звучи единно с двете си психологически не много различни и взаимно допълващи се части, умело илюстрирани от художника Калин Николов.

Всяка творба участва със свой нюанс в общия лирически кънтеж на патриотичната камбана в душата на родолюбивия читател.

Този полифоничен ехтеж по странен душевен порив ни припомня чара на сплотяващото благозвучие на млад пчелен рояк на разсъмване, преди да се втурне към слънчевия хоризонт.

С меда и жилото на делника стихосбирката „Камбанен глас” отразява пълнокръвния животопис на един духовно извисен човек. Той е достигнал високия хребет на есенната възраст, но по младежки е озарен от патриотичната тревога за съдбата на България и на света.

Ярко изразеният хуманизъм и искреното родолюбие свидетелстват за най-зрелия етап в творческите изяви на поета Петър Ванчев и му определят заслужено място в съвременната българска литература.

Петър Ванчев. „Камбанен глас”. Стихотворения. Редактор Иван Енчев. Художник Калин Николов. Изд. „Българска книжница”, С. 2025