Георги Домусчиев

стихове в проза

КЪМ КРАЯ

Иде вече нощта на твоя отруден безсмислено угасващ живот. Все повече гъстее около тебе мракът на самотата и тежката безрадост. И тъй пуст е пътят на твоя живот - тъй мъчен и стръмен е той.

По него едвам мъждее кандилцето на надеждата и улисва мъката ти. И все напред и по-стръмно извива тоя път - към скръбен и незнаен край. „До кога - има ли още?” - пита тревожно и час по час твоята мисъл.

И струва ти се, че кой знае кога е залязло слънцето на радостите и копнежите. Отдавна чувствуваш себе си ти чужд и сякаш омръзнал на света.

И все пак креташ из същия път към скръбен и може би близък край.

Живееш и мислиш, че единствено само за тебе няма да се съмне вече. И обзема те често желание да паднеш на колене - изнемогващ от мъка и скръб и да измолиш от безучастното небе по малко да е горчива чашата, която очакваш.

Такъв ли е твоя край, старче - толкова ли печален и безутешен е той?

Кажи, къде в тия късни часове на живота - към голгота ли? Има ли кой да крепи до там твоя тежък кръст?

ЗВЪН

Разнася се той като стон на измъченото сърце. И съобщава на останалите живи, че нейде в града е угаснал един живот.

Тъжните звуци болезнено трептят над уморения от грижите на деня град. Носят се те като привидение и притискат мисълта като кошмарен сън.

И като че гасне всяка надежда от техния безутешен зов. Нещо много наболяло се долавя в техния тон - като че оплакват те някаква обща съдба. И човеку се струва, че в света се шири единствено само воя на скръбта.

Стига, няма ли да замлъкне най-сетне тоя звън?

——————–

в. „Вит”, г. 1, бр. 1, 2.04.1933 г.