Иван Д. Христов

Трендафил Василев е талантлив и отдавна познат творец със свой доказан принос в съвременната ни литература. По повод на своята 85 годишнина поетът издаде най-новата си поетична книга „Памет и песен” / Изд. „Българска книжница”, 2025 /.

Той е изтъкнат български поет, журналист и издател. Автор е на 11 поетични, 4 прозаични и 4 драматургични книги. Негови стихове са преведени на 7 чужди езика. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Награждаван е с престижни награди: „Златен век” на Министерството на културата и „Златно перо” на Съюза на българските журналисти. Носител е на националните литературни награди: „Изворът на Белоногата”, „Александър Паскалев” и „Георги Джагаров”.

Новата антологична стихосбирка „Памет и песен” - лиричен животопис, е конструирана в четири цикъла: „Момино”, „Стрък от живота”, „Разделно време” и „Място за птици”, смислово и тематично обединени в едно цяло. Стихосбирката започва със знаковото стихотворение „Жива песен” и завършва с друга знакова поетична творба „Песенен сплит”.

Според Надя Попова - редактор на книгата: „ Поезията на Трендафил Василев е ярко творческо постижение, в самобитен оригинален стил, лирически животопис на минало и съвремие… В една капка живот на родното село Момино, той вижда националната ни съдба, житейските ни ценности, народностните ни добродетели… Стиховете му разкриват общочовешки истини, нужни, достъпни и вълнуващи. И вярвам дълговечни”.

„Момино” е  вълнуващ лиричен животопис, в който оживяват легенди и предания, поднесени с фолклорно - песенен изказ, пластични и колоритни поетични образи, нравствени послания, силни емоционални вълнения и музикалност на стиха: „Всяко момиче със шарени стомни / ще я заслуша, ще я запомни. / Ще я повтори с китка на чело, / ще е запее след нея цялото село”. /„Жива песен” /.

Своето родно село Момино, сгушено в Хухленския рид на Източните Родопи, Трендафил Василев превръща в своя литературна вселена. То е поетичната му духовна територия, неговото родово битие, изпълнено с обич и носталгия, корените, от които черпи сили и упование в живота.

Здравата и неразривна връзка на поета с родното му място, родовите му корени и синовната му привързаност към тях са родили знаковите и запомнящи се стихотворения: „Момино”, „Козле”, „Делник”, „Стомна студена вода”, „Завръщане в града” и други.

Големият писател Николай Хайтов в писмо до поета споделя впечатленията си от неговото стихотворение „Село”: „Браво за това, че сте изразили едно чувство, което нося и аз в сърцето си, но никога не съм успявал да изразя с толкова малко думи и така изящно както вие…”

Стихът в поезията на Трендафил Василев се отличава със своя специфика доближаваща го до народностния фолклорен изказ. Метафорите са свежи и нюансирани, олицетворенията са образни и релефни, а звуковият асонанс в тях им придава естественост и неповторимост: „Живее селото ми - шарена торба, / преметната през рамо на хълма, / живее то и не една съдба / през времето понесе и погълна”. /”Живее селото ми” /.

В основата на поезията му е хуманизма и родолюбието, които обединяват идейно и тематично стиховете му, както и богатата асоциативност на лирическия текст.

Литературната критичка Благовеста Касабова с основание счита, че: „Поезията му стои в родолюбивата българска традиция, свързана съдбовно с българския народностен дух, със земята българска и с отечеството ни. Тя е пропита с любов към завещаното от предците, с гражданска нравственост и човеколюбие”.

Привързаността на Трендафил Василев към родното, фолклора и легендите в някои от неговите стихове ни завладява с интонацията и мелодиката на народно - песенния изказ: „”Мартеница”, „Караиванов геран”, „Чавдар лъка”, „Голям Георги” и други.

Едно от емблематичните стихотворения на поета „Козле”, със силата на поетичните образи и художествени внушения, с лаконичния синтезиран и стегнат поетичен слог, с философските си прозрения е образец за поетично майсторство и неповторимо метафорично въздействие: „Пасеше дядо бяло козле… / Той бавно пристъпваше вече, / та беше го вързал с въже / да не ходи далече. / Козлето пасеше, / растеше, / опъваше дядо все към гората. / Старецът  - / от път побелял, за път го болеше, / но как да откъсне / нозе от земята. / И тъй лека полека / въжето тънеше. И взе, че се скъса. / Превърна се дядо на малка могила от пръст. / Въжето - / на козя пътека”.

В някой от стиховете на поета лирическия герой често се връща към родовите си корени, към нравствените устои на българина. Въпреки елегичния тон, техните внушения и духовни послания пораждат и един изстрадан оптимизъм.

Затрогващи са стихотворенията на автора, в които той прави една изповедна житейска и творческа равносметка на преживяното: „Вечер”, „Дървото на живота”, „Кръстопът” и други.

Мотивът за завръщането към родното място и носталгията по него е често срещана тема в неговите стихотворения. Миграцията, отчуждението, екологичната катастрофа на нашето съвремие тревожат гражданската му съвест: „Ах, как опасно те опасва голотата. / И в туй безспирно дървоизтребление  / остава все по-малко място за гнезда, / все по-скъсен просторът за летене…” / „Дървото на живота” /.

Трендафил Василев е самобитен и талантлив поет, не само по призвание, но и по съдба. Много са актуалните теми, които той художествено интерпретира в лириката си - за смисъла на живота, за обезлюдяването и емиграцията, за доброто и злото, за любовта и човечността в отношенията между хората: „Животът ни - раздяла след раздяла - / на болка и тъга ще те насити. / Наднича всяка заран в огледалото / белеещата птица на косите ти”. / „Птица в огледалото” /. Авторът със задушевен лиричен тон разкрива житейската си философия и мъдрите прозрения за преходността на живота.

Той е способен да изрази най-интимните човешки чувства. Само с няколко щриха съумява да разкрие любовните терзания на „Момичето от късния автобус”, как то  преживява своята самота , в очакване на любовта със сродна нея душа: „ Двама да тръгнат към детската стая, / да се забърза щастлив и честит автобуса / и в тоя дом да се вдигне мъжкото рамо, / глас детски да звънне - най-светло начало…”

Дори в интимните си стихове Трендафил Василев е мъдър, смирен, способен да прощава. Обсебен е от „внезапната тъга”, той ни прави съпричастни към изпитваното от него съкровено и силно чувство към любимата: „Проблясват в миг очите ти, / но пролетта ги скрива в своя цвят. / Дочувам твои думи, но ширното поле ги грабва в песента си. / Позвънва твоя смях, / и отлетява като ято гълъби”. / „Недовършен пейзаж” /.

Поетичното творчество на Трендафил Василев е земно, - родно, българско, с житейско - философска обагреност, нравствени и общочовешки послания, вплетени в достъпна и ясна метафоричност на стиха му.

Поетът сякаш е посял „поетични стръкчета живот”, израсли от жилавата сила, страданието и непокорния български дух и чрез своите послания ни правят по-добри и по-човечни, защото: „ Който влезе, в сърцето ни през сълзите ни, / той остава завинаги там”. /„Заклятие” /.

Стихосбирката „Памет и песен” е вълнуващ и запомнящ се лиричен животопис на поет  с богата житейска и творческа биография. Трендафил Василев е самобитен творец със здрави морални и граждански позиции, създател на стойностна и запомняща се поезия, наситена с мъдрост и родолюбиви послания.