Нели Коларова

МОЯТА СИНЯ ПЕХОТА

Гледам нисички думи, а колко високо летят
и до Бога трошат тишината на дребни парчета.
А в дълбокия топъл двуглас на сърцето стихът
приютява глада на безшумните зимни врабчета.

Помъдрелият облак, преглътнал без глас яростта,
е побрал дъждове във гръдта си - света да удави.
И стихът е внезапен, а мислите в него трещят,
но светът е разсеян, себичен, безчувствен… По навик.

Ненадейно обаче животът се спъва по път
и започва прецизно остатъка свой да отмерва.
Неумел да е, нека, но… мисия има стихът,
там където светът, изтънял, се оголва до нерва.

Лицемерно, нали - арогантен и алчен, светът
от война на война се присеща да иде на църква.
Със заседнала в гърлото буца замлъква стихът
и безукорно точния ямб на сърцето обърква.

Не осъждам света. Той, разбирам, е само артист.
Нито аз се надявам с поддържаща роля ще блесна.
Но не сложа ли свойто сърце върху белия лист,
всички думи, до смях и обида, звучат неуместно.

Ако знаех защо като мълния идва стихът,
а угасва на думите в стройната синя пехота…
Хей, навън ту ефирен, ту гневен бушува светът.
Съвършена метафора, всъщност, е само животът.

СНЕЖЕН ЕТЮД

Усещам, че снегът е навалял.
Протягам се под топлата завивка.
Но зная, че навън светът е цял -
учуден по детински, бял и сипкав.

Студът ме близва първо по носа,
а после ме целува по челото.
Завивките отмятам начаса
и кипвам като мляко от леглото.

Усмихвам се! Искряща светлина
процежда се през плътната завеса.
Зад нея - сто елена и шейна…
Сега ще ги разпрегна, но… къде са?

Небето е прегърнало снега
и сякаш че не иска да го пусне.
А думите… остават на брега
на „о”-то на омаяните устни.

ЖЕЛАНИЕ

През нощта
над света
е преминало
празнично шествие
и с една
благородна,
добра
и гальовна ръка
е заоблило
кривите думи
и острите жестове,
а на мен
ми се иска
светът
да замръзне така!

ГАЛАКТИЧЕСКИ ПЪТЕВОДИТЕЛ

(Разговор с нощния студ)

През нощта, като учен от някое бъдеще древно,
с телескопи оптични си търсил в безкрая звезди
и превърнал си в карти стъклата в студената дневна,
за да може от Космоса късче над мене да бди.

Из дълбоките преспи и мрака не си се отчаял
и си стигнал навреме до топлите още стъкла,
зад които спокойно съм дишала, пила от чая
а, преди да си легна, аха да докоснем чела.

Откъде ги познавам, кажи, от далечна родина?
Затова ли се чувствам понякога тук пришълка?
Ще си спомня. Ще вдигна криле, а когато замина
потърси с телескопа си още една светлинка!

И нощеска се взирах в небето. Дъхът ти ме жилна.
Сред звездите не спирам да търся обратния път.
А стоя и ги гледам сега, абсолютно безсилна,
като спомени чудни от детството как се топят.

КРАТКО БЯГСТВО

(В Лозенската планина, над с. Герман
и манастира „Св. Йоан Рилски”)

На петнайсет минути оттука започва градът -
монотонният тътен, неонът с пулсираща тъкан.
Но в момента живея високо - в планинската гръд
над селцето и над манастира, сред борове скътан.

Януари е. Стъмва се рано. И аз закъснях.
Ала тук тишината е глътчица сладко лекарство -
на петнайсет наивни минути от грубия смях
на високите сгради, допрели глави да клюкарстват.

Упоена, докосвам ръцете й бели едва…
Мъдростта й е пристан за кораба, който наяве
ще преплува съня на дълбоката зимна трева,
а напролет в открито море ще развее ръкави.

На петнайсет минути от сивия смазващ бетон
на безумния град тишината е толкова зряла,
че прегръща без глас на душата ми тихия стон.
Само птицата в мен изкрещя на раздяла.

НОВИНА ОТ ПОСЛЕДНИЯ ЧАС

В памет
на Пенка и Велина Христови - майка и дъщеря
от Ст. Загора, които на 18 март 2021 г.
с един полет от прозореца на дома си
сами сложиха край на безнадеждния си живот.

Премръзнали птици - без слънце, без хляб, без небе.
Свободни - в последния полет на своята воля.
Очите си нека бетонният град погребе!
За прошка не смея, за прошка не мога да моля!

Светът е забързан - предпролетен, светъл, голям…
А никой - приятел, познат или чужд - не попита!…
Стоя пред самия живот! И умирам от срам,
че аз… аз съм жива - на топло, доволна и сита.

След малко, в охолство, бетонният град ще заспи.
Ще диша спокоен, че дните, безоблачни, кретат си.
Ще звъннат лалетата, после ще кипнат липи…
А той ще се буди в щастливи предпразнични петъци.

Седя с часове пред големия тъмен екран.
Проклет да си, град от бетон!
Хей, проклет да си!!!
Животът, понякога, Боже, така е обран…
Нозете така дотежават, че вдигаш крилете си.

След тях съчиняваха много, удобни лъжи.
Но истина има!
Една!
И е много жестока!
Но нека на никого нищичко да не тежи -
на масата - кратка бележка - с парите за тока.

РОЗА В СНЕГА

Натежала от сняг, се опита да вдигне лице.
Разкопча избелялата нежна копринена блузка.
Февруарският мраз я прониза в самото сърце
и по тънките вени започна оттам да се спуска.

Бе пътувала толкова смело през дългия студ.
Пред очите й спомен след спомен сега заваляха.
Само луд се усмихва в сърцето на зимата, луд
би разчупил с напукани устни уютната стряха.

Не смири севернякът в гърди поривистия бяг,
но и в сетния, секнал на устните, дъх си красива.
Не затваряй очи! Погледни, върху чистия сняг
под нозете ти впряг от кокичета бели извива.