СИМБИОЗА
Из „3 х 10 перли от часовника” (2022)
СИМБИОЗА
Аз съм малка,
по-малката част,
в твойта сянка живея прикрита
и се моля с най-тихия глас,
в твойте стъпки си вписвам следите…
Ти си силният -
сякаш Атлас,
всички грижи поел на гърба си.
Аз съм само стрелка на компас -
с нежен трепет посоката търся.
Ти си здрава опора,
а аз
се изправям върху раменете ти,
и мъглата се губи под нас -
през очите ми стигаш небето.
Аз съм малка,
по-малката част -
правим заедно с теб единица.
Да се стопли земята под нас,
ставаш клада,
…a аз съм искрицата…
***
Обичам те и с теб деля
най-храброто стихотворение,
на пулса ни задало ритъм -
преграда срещу студ,
смирение
пред грешките недоизтрити.
Сърдити ветрове ни стряскаха,
във опити да прекатурят
скалата, оцеляла в ласките
на не една епична буря.
Останали без дъх, изкачвахме:
с една снежинка върху миглите,
с крила, оплетени във мачтите,
между загадки неразкрити,
с размах за полети високи
и в опити да се съвземем
след тях,
загребали в дълбокото
седефени осколки време…
Днес пак примамливи пътеки
по дланите ни се пресичат.
Порязва зимата в сърцето
със нежно острие кокиче.
БЕЗСМЪРТНИЧЕ
Оцеляла в космичния прах,
през крилете на вятърни мелници -
тънка нишка сребро - как успях
да я вържа тъй здраво за себе си!?
И прехвърлям през твойте ръце
над брега на пенливото време
пеперудено тънко крилце.
Колко точно светът ще ни вземе,
за да имаме право на пет -
пет минутки забравена младост,
после аз ще ги скрия за теб,
ти ще скриеш за мен…
Да откраднем!
Пак земята под нас ще върти
сред звездите изящна спирала,
но в прегръдка една аз и ти
ще събираме времето спряло.
И спасени от скучния град
на смалените зимни недели,
в стръкче цвете безсмъртниче пак
сред листенцата да се намерим.
ЗАКЛИНАНИЕ
Аз съм дива лоза, на горчива земя съм покръстена,
а плодът ми е сладък - прахосници птици разказват.
Натежи ли към есен горящият обръч на слънцето,
по стъблата ми вити езически страсти полазват.
Чу ли как в самотата си хладните бъчви пулсират? -
младостта ми кипи и да скъса дъгите заплашва.
Всеки грозд уловен на незнаен език медитира
във копнежа да срещне кристалната ласка на чашата.
Целуни ме сега! - само глътка. В гласа ти да пари,
аз да слизам унесена - струните водят в сърцето -
да разчистя по пътя си куп предразсъдъци стари
и да сложа печат под едно заклинание светло:
Аз съм дива лоза и от мен вече няма спасение -
ако само веднъж ме докоснеш със устни, се вричаш.
Аз снагата си вия по теб, ти прорастваш във мене.
Няма друго след тази любов, тя е всичко.
ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК
Не, не искам
да спираш пясъка,
методично изтичащ.
Имам собствена гравитация -
безусловно се вричам
и сърцето ти
ми е наблизо:
сам за мен планини пренасяш.
Да гладя яката на ризата ти
е лесно -
с дъха си.
Лято дишам,
какво че в паважа
се разбиват узрели кестени…
Как обичам? -
да ти покажа,
сняг в косите докато разресвам.
Не проправяй пъртина към залеза,
зората ти стъквам!
На спестена сълза порязвам се -
песъчинка отвътре.
СНЕГОВЪРТЕЖ
Внезапен порив, разразил се
извън ръба на правилата,
ни разсъблича
до невинност
и ни разтваря в необята.
Примамливи снеговъртежи
в окръжностите под фенерите:
извира откровена нежност
в защитната им светла сфера.
Изчезва ли светът? -
Спасени
в снежинковите асансьори,
извън разчетеното време
в пространството да се разтворим
пред огледалната реалност.
Незримото от Всеобхвата
избелва скритите неравности
между небето и земята.
Завихрени сред петолиния,
сърцата ни са камертони
и безтелесно си преплитаме
душите
в прелестна симфония.
Отдали ли сме се? - до смисъл!
Преливаме отвъд безкрая
към абсолютната му истина,
в която да се разпознаем.
СТИХИЯ
Крепиш се на опънати платна,
а търсил ли си бисери
в дълбокото,
където сред изконна тишина
извайва първообраза си болката?
На хоризонта хладната черта
дели света на точни половини.
Зад борда пратил всяка суета,
ще имаш ли куража да преминеш
в посоката на залеза -
отвъд
солената прегръдка на тъгата,
пропуснал в развълнуваната гръд
кристалче с остри ръбове,
разплата?
А ако земетръс брега сломи
и пясъка вълните му изпият,
знай,
можем този свят да възродим
с любов -
неподозирана стихия!
ВОДОПАД
Растем по стръмното -
високо! -
извън обхвата на съмнения.
Познават точната посока
сърцата неопитомени.
Копнежът ни -
неутолим -
отвъд размаха на орлите,
към светналите висини
сияйни стълбици изплита
и ни засипва шепот тих
от ситни слънчеви мъниста.
Поток от светлина
шурти,
целува дланите скалисти…
Отвсякъде тече -
възторг -
към всички коренчета, чули
и разгадали таен код
в триатомните молекули
на съвършенството - живот:
Изпълва цялата Вселена.
Навярно е гласът на Бог -
изящна предопределеност.
