БИСТРОТО ДО МУЗЕЯ

Янчо Михайлов

Бистрото се намираше на една от централните улици на града, която водеше към морето. То работеше активно най-вече през лятото.

Вечер масите на тротоара бяха заети от клиенти, привлечени от прясната риба, която съдържателите, брат и сестра, предлагаха.

Извън активния сезон, който започваше в началото на май и приключваше към средата на октомври, масите бяха прибирани и бистрото работеше по-скоро като лавка. Имаше и постоянни посетители.

Зиме и лете те почти не пропускаха ден да дойдат на сладка раздумка с по едно питие, а понякога и малко повече.

Най-възрастният от тях беше добродушен и забавен пенсионер. Понякога собственикът на бистрото, когато отиваше на покупки, го оставяше да пази бистрото и той стоеше на поста си, докато собственикът не се завърне.

Други постоянни клиенти бяха лекар-психиатър и негов пациент, които често седяха на различни маси и се гледаха втренчено. Докторът обикновено си пиеше питието сам на маса. Явно бе му омръзнало да наднича в човешките души и затова оставаше насаме с чашката си.

От съседния магазин за часовници всеки ден се отбиваше да пие бира синът на собственика на магазина, млад арменец с червендалесто лице. Той се чувстваше като у дома си и се самообслужваше.

- Чакай поне да се изстуди бирата - подвикваше му съдържателят.

В съседство до бистрото бе сградата на археологическия музей и един от археолозите често навестяваше съседите си. Той ходеше на разкопки, особено през лятото, и затова някой от постоянните сътрапезници го бе наименувал Копача.

Идваше още моряк от далечно плаване, намиращ в бистрото пристан от своите странствания, от време на време се отбиваше и някакъв електротехник, когото децата на собствениците бяха нарекли чичо Ток.

Той заливаше всички свои събеседници с водопад от думи и те оставаха като препарирани след удар от електрически ток.

Постоянен клиент беше и котарак, който докторът-психиатър бе кръстил Нахалий. Той обикаляше около масите, като подканяше с мяукането си клиентите на бистрото да му подхвърлят някоя рибешка глава или опашка.

Понякога му се налагаше да се преборва с конкуренцията - гларусите, които често кръжаха наоколо.

През два-три месеца идваше за по седмица и свещеник, роден в морския град, но сега живеещ и служещ далеч от морето, приятел на добродушния пенсионер.

Някои от редовните клиенти на бистрото споделяха с отеца своите проблеми. Той ги изслушваше търпеливо, избягваше да им дава съвети и напътствия, не ги и укоряваше за сторените от тях прегрешения, само им казваше: „Да си жив и здрав, ще се помоля за тебе”.

Котаракът Нахалий не досаждаше на отеца, даже стоеше край неговата маса като страж и отпъждаше попълзновенията на гларусите.

Добродушкото, пенсионер, приятел на духовника, носеше понякога вино и луканки собствено производство и сега по случай идването на приятеля си, пак донесе. Нахалий заподскача около него като видя луканките.

- Янко, ти обичаш да даваш - забеляза отчето.

- Да, приятно ми е да споделям с другите това, което имам.

- Навремето бях чел някъде, че всъщност в самото даване е това, което получаваме.

- Ти знаеш, че аз не съм от четящите.

- Важното е, че си от даващите.

- Тук почти всички сме от тях - каза Янко.

А Нахалий продължаваше да обикаля наоколо, въртейки опашка.