КАК СЛАДКО СЕ МРЕ ЗА ОТЕЧЕСТВОТО!…
Георги Измирлиев, апостол, помощник на Ст. Стамболов в Търновския окръг. Обесен от турците на 8 юни 1876 г.
Докарали бяха да бесят Георги Измирлиева.
Вестта се разнесе като гръм в Горна Оряховица. Запритвориха се порти и прозорци.
Опустяха улици и стъгди. Черен облак, тъгата на всички се спусна над дворища и къщи. Че мало и голямо знаеха кой е Измирлиев.
- Някого ли бе ограбил или къща някоя беше запалил за мъст или богатство? Кому от ближни или незнайни зло беше сторил, осъждат на бесилка? - се питаха огорчените му сънародници.
- Тъй ще бесят! - въздъхваха младите - докато черно иго тежи над глави ни, и рече всякой да възроптай.
- Кому е зло направил? - се питаха други. И обръщаха мисъл: - Тъй лош е за тиранина, че не може да търпи; че без страх казваше: робството е осъдено от Бога.
Но бунтовникът не се бои от смърт! Когато обесват едного - те възкресяват в хиляди гърди нови бунтовници, за нови подвизи и дела.
С такива мисли стари и млади се прибраха край огнищата си и не мигнаха цяла нощ, измъчвани от тежката присъда, паднала върху главата на най-смелия от тях.
Само в конака бе весело и шумно.
Властниците чакаха да се съмне.
Каймакаминът, едър, чер анадолец, пие ракия след ракия; пуши цигара след цигара и потрива ръце: Тъй!… бесилката готова… Ще се изкарат всички гяури да видят как се смазва една луда глава… Тъй се османско царство сломява, ха!…
Пак почваше да потрива длани и нетърпеливо пристъпваше.
- Щом се съмне, - даваше заповеди, - ще вика телалинът. Нека всички излязат. Който не излезе, двадесет и пет по голо… Подире, ще го качите вързан на една каруца… Гърбом, с вързани очи, ще го разкарате из улиците… Да го видят и кокошките… Та… та… нека след туй да се опита някой да роптай срещу царщината ни!
Стар, побелял турчин, седнал редом с каймакамина, слушаше заповедите с оборена глава. Той бе видял бунтовника, кога го докараха, и не му излизаше из главата ликът на този млад човек, с току наболи мустачки, благо лице и стройна гъвка снага.
- Какъв хайдутин! - мислеше старецът. - Човек, който има такива кротки очи и меко лице, може ли да стори зло някому!
И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че по грешка е осъден този млад човек.
И като мисли, мисли, надигна се да каже на каймакамина съмнението си. Ала щом срещна кръвясалите очи на повелителя, побоя се, млъкна и обори глава.
Разсъмна се.
Денят е облачен. Някъде прехвръкват черни врани на ята и тяхното злокобно тракане долита над издигнатата бесилка.
Около бесилката са изправени всички сънародници на бунтовника. Всички мълчаливи, бледи, гледат земята и мислят за него, за този, който умира заради тях.
- Той умира за нас, - пришепва един на другаря си, застанал наблизо, но ако те извикат и попитат: познаваш ли го, какво ще кажеш?
Другият се сепна. Погледна близкия си и му отвърна: „А ти какво би сторил?”
Двамата замълчаха.
Защото и двамата бяха се отрекли от бунтовника, както Петър от Христа!
Засрамиха се от себе си, но се оправдаха пред себе си: то е само гол куражъ. Да идеш марцина на бесилка. И успокоени, те тръпнеха, кога се чуеше шум откъм конака.
Настана страшният миг.
Изведоха бунтовника.
Задъхаха се гърдите на всички, като че потрепера бесилката, а небето с тежките си облаци се сниши.
Няколко мига се чуваха стъпки, и бунтовникът застана пред бесилката.
Всички бяха изненадани.
Спокойните и бодри погледи на осъдения, неговите твърди и равни стъпки издаваха човека, който посреща смъртта като изпълнен дълг.
Минавайки сред онези, за които отиваше на бесилката, той спираше поглед на всекиго, без да продума някому. Защото знаеше, че неговата дума само зло би докарала. Ала ако устата мълчаха, очите говореха по-силно от най-убедителното слово.
В неговите погледи те четяха вярата в близкия ден на свободата, непоколебимата преданост към делото на един поробен народ, който има право да се радва на името си и миналото си.
А в извършеното от него те виждаха, че думите му са дела.
И кога той минаваше сред тях, те въздъхваха и мълком го приветствуваха.
Той ги разбираше и още по-спокойно се спря пред бесилката.
Спокоен бе, защото виждаше, че страданията му не са напразни. Ликуваше душата му, че ще може, чрез смъртта, да докаже съкровена мисъл: личният живот е нищо, когато го даваш за една висока идея.
В този миг той пожела да каже последната си дума.
Но каймакаминът го прекъсна:
- Ще бъде. Преди това аз искам друго: нека каже някой от тия, - сочейки на събраните, - познава ли те?
Измирлиев се задъха. Той бе поставен на изпитание.
В този миг, той пожела всички да извикат в един глас: познаваме го. Той е наш, защото за нас умира! Ала отказа се от това си щение, когато се смисли, какво би станало. И с погледа си той им прошепна: откажете се.
Тълпата това очакваше.
Тя не можеше да бъде герой. Героят я разбра.
И когато каймакаминът извика, всички се отрекоха от бунтовника.
Бунтовникът ги гледаше през сълзи.
Той плачеше, че тиранинът искаше да го оскърби пред самата смърт.
Каймакаминът беше доволен. И даде последна дума на Измирлиев.
Настана гробна тишина. Всеки искаше да чуе последното слово на оногози, който умира, за да живее в делата си.
Измирлиев, поел с десница въжето, що висеше над главата му, изгледа всички с несъкрушима вяра в делото си и с последно усилие извика:
- Братя, вижте, как сладко се мре за отечеството!
Словата му претреперяха към небето; десницата му метна въжето на врата си и увисна на бесилката.
Докараните да видят обесването паднаха на колене.
Чак тогаз каймакаминът разбра, каква грешка стори.
——————————
сп. „Младежко четиво”, брой № 2, 11.1927 г.
