МАРИЯ ЯЗАДЖОВА
Краят на оня вдъхновен месец април от 1876 година бе вече отминал.
Идеше май - разочарованието, кланетата, пепелищата.
Сякаш и самата природа бе отказала благоволението си от народа, който в един миг, с огнен изблик се бе надигнал да отърси робската верига.
Докато през дните на бунтовното опиянение пролетта бе обсипала с ранни цветя, слънце и млада зеленина, свежия възторг на въстанието, в началото на май се изляха огромни и безкрайни дъждове, които се превърнаха в преспи сняг и ледени ветрове, когато разпилените бунтовници подириха подслон и закрила - като подгонен дивеч - из балканските усои.
Клисура, Панагюрище, Батак, Перущица, Брацигово - избухнаха сред пламъци и блясък на ятагани, сякаш исполински жертвеници, и обагриха цялото българско небе с кърваво сияние.
Копривщица стоеше под заплахата на топовете на Хакан бей.
Фазлъ паша заграждаше вече Дряновския манастир. В Горна Оряховица очакваха всеки миг очакваха яростния пристъп на врага.
Оловена тишина притиска настръхналия град. В безпаметна тревога се е спотаил всеки дом. Само един вик, един слаб писък е достатъчен да превърне това смъртно очакване в лудост. Никой не знае какво да предприеме. Да бягат… Накъде? По всички пътища върлуват кръвожадни орди. Ала всеки е прибрал, за всеки случай, до себе си вързопче с по-ценна покъщнина.
Децата са се свили в кръг около майките си като ято подплашени птички. Стари се прощават с млади. Какво ще помогне малкото останало оръжие в ръцете на мъжете?
Вече от десетина дни членовете на комитета са откарани в търновската тъмница. По-буйните са събрани на чети из Балкана.
И като безропотно стадо всички очакват - вцепенени, изтръпнали, примирени - грабежа, позора, смъртта…
Ето вече откъм края на града, там където започват градините, се разнасят далечни смътни викове, пресечени женски плачове, тревожен кучешки лай, детски писъци.
Първото движение на всякого е да изтича навън. Някои прескачат ниските стобори и от градина на градина се отправят по посока на лозята. Но след това се връщат обратно, с бели устни и безумни очи.
Целият град е заграден от турци. Откъм Търново, откъм Лясковец, откъм Русчушкия път - всичко е почерняло от неверници, жадни за грабеж и безчиние. Част от ордите се отправят за Лясковец, други към Долна Оряховица.
В една къщица до табашката махала тръпне в несвестна уплаха майката на една млада, хубава мома. Напразно тя увещава дъщеря си да се скрие в мазата, отдавна там е приготвена голяма празна винена каца. Младата Мария се лута с неспокойни стъпки от стена до стена в тясната соба, не чува дори какво я увещава майка й, трескави мисли, една от друга по- смели, се тълпят в ума й.
Тя чувства, че трябва да направи нещо. Всеки загубен миг е съдбоносен. Не може да се стои така, със скръстени ръце, и да се чака смъртта. Да се направи нещо…
Но какво? Накъде с тия две слаби, девически ръце? Без мъжка закрила, без оръжие… И все пак не можеха да се оставят да ги изколят така - като безпомощни животни.
Изведнъж, сякаш ярка светкавица я изгаря. Тя поглежда бегло към майка си, заета да събира припята и да я реди в някакъв стар сандък, който щяха да скрият между сеното в яхъра, незабелязано се измъква през мутвака, промъква се през комшулуци и стобори…
Черкезката конница, която бе дошла по габровския път, премина през средата на града и отмина по посока за Русчук, като остави след себе си диря от разрушение, огън и кръв.
По петите й следваше дива тълпа цигани и турци от околността, които безнаказано се нахвърлиха да плячкосват. Не помогнаха нито писъците на младенците, нито сълзите на старците.
С оръжие в ръка - напразно - неколцината останали мъже се мъчеха да защитят близките си. Всяка съпротива, най-дребното непокорство се откупваше с отсечени глави, подпалени къщи, кемери с жълтици.
И робите даваха. С пълни шепи те откупуваха живот и чест, нанизи се сваляха от врата, скрити под дебелите чапаци на стариците, пръстени, обеци, копринени платна, сребърни чапрази, янтарни божигробски броеници, скътани за черни дни пендари, махмудии, ермелици, рубета…
А към пладне из града се разнесе с чудна бързина слух, че през нощта черкезката конница щяла ненадейно да нападне града и да го подпали, след като го ограби и посече всичко живо.
Изведнъж всички затаяват дъх.
Заслушват се.
Над вцепенения в безпомощно отчаяние град се разнася ярък камбанен звън.
Кой зове тъй упорито и дръзко?
Какво се е случило?
Плаха надежда облъха заледени сърца. За живот зове гръмливият ек. Все по-силно и по-силно се разлюлява въздуха в ширни, мощни вълни…
Една по една се подават зад вратниците женски глави: беловласи старици, притиснали внук до гърди, млади моми със затаен жар в черните очи, забрадени в тъмно невести.
И отначало несмело, след това одързостени една от друга, те се отправят към черквата, откъдето иде чудният звън. От всяка уличка се задават групи, съединяват се, образуват тълпи, пред черквата се чернее вече огромна навалица. Там са дошли и няколко свещеници, градските мухтари.
Със зачервено лице и морен дъх Мария Язаджова продължава да дърпа въжето на камбаната.
Всички трябва да дойдат. Един човек не трябва да остане вкъщи. Събрани заедно те ще могат да се защитят. Но разпилени поотделно - представят лесна плячка за алчните черкези.
Все по-гъста тълпа се струпва около черквата. Жени, деца, старци. Всички викат, плачат, крещят едновременно. Една млада девойка разправя за обезглавяването на стар баща, друга жена високо оплаква посечен мъж, обезумяла от скръб майка вопие за отвличането на дъщеря си. Сгушени една до друга, като тревожно стадо, те намират сила за ропот и закана. Издигат свити юмруци, очите гневно искрят - готови на всичко.
Целият град е вече събран около Мария Язаджова. Всички са вперили зеници в нея.
Каквото им каже - ще го изпълнят.
И тогава горно-оряховските жени решават да поемат пътя за Търново, там е пашата, там е законната турска власт. Ако ще ги колят, поне редовен аскер да ги посече. Заедно с децата си те ще коленичат, ще ударят чело в праха пред нозете на пашата, ще разправят неволята си.
Довеждат напет жребец за главатарката, която ще ги предвожда.
Дълга върволица се заточва по друма към Търново. По безцветното небе дребни тъмносини облаци се трупат към равния лоб на Каменец. От двете страни на пътя раззеленилите се лозя цъфтят в гъсти ресни. Свежите листа потръпват и цедят последните капки, останали от нощния дъжд - сякаш светли сълзи.
Меката пръст лъха влага и плодородие. По-нататък се разстилат ширни пасбища и ниви, покрити с млада зеленина, Но никому не дава сърце да се радва на имота си, да вдъхне с радост измития пролетен въздух. Забили очи в земята, с мрачно свити вежди и горящ в тревога взор, жените вървят бързо, без почивка, изкачват баира, задъхани, морни, някои с пеленачета в ръце, други заобиколени с невръстна челяд.
Минават край Арбанаси. Наближават старата столица. Някои изостават назад. Малки деца припкат със сетна сила подир тежко натоварените си майки. От време на време се дочуват сподавени въздишки като глухи вопли. Пот облива пламнали лица. Коленете отмаляват.
Но жените вървят, вървят, вървят неспирно, трябва да се спаси живота на децата, на мъжете, забегнали в планината, на откараните в Търново членове на комитета, на заловените край Габрово четници, да се спаси имота, събран с толкова непосилен труд, къщите изградени от деди и прадеди…
Пътят става все по-стръмен. Хиляди стъпки остават следи по влажната земя. Начело на шествието язди алест жребец - Мария Язаджова. Свеж ветрец вее тъмните й коси над загриженото чело. Тя води към незнайна съдба толкова свят. Ще успее ли слабата й женска реч да склони силния робител, да смири дивата му жестокост?
Наближават вече Долна махала.
Някои предлагат да минат по яза. Други предпочитат по моста край Митрополията.
Янтра бучи пълноводна, препълнила коритото си с мътни пенести води.
Зад моста се задават гъсти редици войска. Въоръжени, готови да стрелят. Жените изтръпват.
Мария повежда тълпата право срещу насочените към тях пушки.
- Москов гелиор! Москов гелиор! - се носи зловещ вик из цяло Търново.
Войската наближава все по-близко. Изведнъж въоръжените ръце се свеждат. Между редиците аскер настъпва колебание. Та това не са никакви московци… Само тълпа беззащитни жени. Какво искаха тия гяурки от тях? Кой беше пуснал тази глупава шега: московците идат!
Някакъв турчин, който живеел в Арбанаси, съгледал огромната върволица народ, с конник начело, отправена към Търново, помислил, че московците са дошли на помощ на българите, хукнал с всички сили пред тях, пристигнал в Търново, вдигнал на крак целия мезлич, събрала се цялата войска, изпратили се бързи вести за помощ към близките гарнизони…
В грозна уплаха местните турци почнали да приготвят коли за бягство, българите тръпнели в скрито ликуване…
Окопитен от първата уплаха и малко засрамен, пашата прие делегацията на горно-оряховските жени. Целият двор на конака и околните улици се изпълниха с жени и деца, които паднаха на колене и простряха ръце с отчаян зов:
- Спаси живота ни, върни ни ограбеното, освободи мъжете ни…
Придружена от няколко възрастни жени, Мария Язаджова приближава към пашата и му разправя за безчинствата, извършени в града им. След нея нахлува цялата тълпа загражда турчина от всички страни, малки деца целуват ръцете му, столетни беловласи глави се свеждат ниско, просят живота на синовете си.
Виковете и плачовете на толкова хиляди жени едновременно, смущават коравото сърце на агарянина. Той се навъсва, за да скрие колебливостта си, безцветните му зеници добиват още по-суров израз.
Тогава Мария Язаджова приближава тихо до градоначалника, с внезапно движение изтегля сабята му и се обърна към пашата:
- Ето ти сабя! Изколи ни всички с нея, но не изпращай цигани и черкези да ни колят и грабят.
И смелата девойка му подава оръжието.
Черните й очи пронизваха с безумна дързост турчина. По изпитото й лице се чете непоколебима решителност: тия жени предпочитат да умрат, отколкото да се завърнат обратно без благосклонна дума.
Настава миг на трепетно очакване. Пот избива по челото на девойката. Бледите й страни се оросяват в кървава багра. Тя разбира съвсем добре смелостта на стъпката си.
Жестокият враг ще се озлоби още повече, трябва да отстъпи. Каква съдба ги очакваше?
Не бяха ли самички в ръцете на хищника?
И тя не сваля очи от хладните зеници на пашата, напрягайки последно усилие волята си в желязна упоритост.
Тогава турчинът отстъпва.
По неподвижните черти на простото му лице пробягва леко отегчение. Между едрите му вежди проблясва тънка бяла ивица.
Горна Оряховица е спасена.
——————————
в. „Обзор”, г. 1, бр. 10, 18.05.1935 г.
