ГОРСКИ СВАТБАРИ
Сестриникът на Димитър Калъчлията премина Ана-дере и се закатери по скалистото било на Хамбарлъка. Той отиваше да дири вуйна си, за да му се оплаче от зулумите на новото бейче. Отгде се пръкна, никой не разбра.
Един ден засука тънките си мустачки, препусна арабския си ат из снежинските улици, размаха острата си сабя.
- Хей, неверници, султанът изпраща тежката си ръка! Превийте биволските си шии, иначе главите ви ще се търкалят из боклуците.
И зулумите му зачестиха. Не стига другото, ами започна да се усуква след момите на хорото. Празник не минава да не развали хорото им, да не разплаче някое момиче.
Миналата неделя пак дойде на хорото, извади нож и промуши гайдата на гайдарчето. И гайдарчето сега отиваше да се оплаче на вуйна си Калъчли Димитра…
- Стой! - проеча грозно гласът на хайдушкия пост и вдигна пълното си шишане.
Момчето се спря. Изтръпна. То не виждаше никого, но усещаше, че две очи се забиват до болка в тялото му.
- Чичо, аз съм от Снежина, търся вуйча Димитър, войводата, да му се оплача от новото бейче.
Зад скалата се показа суровото лице на един хайдутин.
- Тръгвай!
Момчето тръгна покорно.
Край огъня в пещерата го посрещна вуйчо му.
- Казвай, защо си дошъл, моето момче!
И като го изгледа, войводата продължи:
- Я гледай, какъв юнак си станал вече. Какво прави майка ти, какво ново има в Снежина?
- Ще ти кажа, вуйчо, всичко ще ти разкажа от игла до конец!
И момчето изплака мъката си на хайдутина: за бейчето, за хорото, за гайдата, за оскърбените български момичета.
- Друго?
- Какво друго, малко ли е това?
- Слушай, кога е Възнесение?
Момчето бързо пресметна.
- Сега в четвъртък - не, а - другия четвъртък.
- Така. Иди си вкъщи и носи много здраве на майка си. На ти тая жълтица. Като минаваш покрай саята на чобан Стефан, купи си нова гайда. Най-хубавите гайди той прави, нали знаеш?
- Зная?
- На Възнесение събери акраните си, ти надуй гайдата, направете голямо хоро.
- Ами бейчето?
- Ти за бейчето не мисли.
Момчето наду гърди и с песен тръгна към село…
*
Сестриникът на Димитър Калъчлията наду новата си гайда.
Пъстрото хоро се люшна младо и волно на селския мегдан. Тъкмо бейчето беше разиграло хранения си кон край хорото, откъм гората се зададе една весела сватбарска група от десетина мъже, накичени с вараклии китки.
Начело вървеше гайдарят, и гайдата му заглуши хороводната свирня на Димитровия сестриник.
Когато стигнаха мегдана, най-личният сватбар даде знак и гайдата замлъкна. После спря чинно пред конака и поздрави първенците.
- Откъде сте, ако можем да запитаме? - обади се един турчин.
- Ние ли? Ние сме от Аврен. Деветте сина на Липча чорбаджи. Идем от Кюлевча, правихме се стрината си сватба. Ние сме девет братя, само една сестричка имахме, дадохме я през девет села в десетото, както се пее в песните.
- Че защо толкова далече сте я дали?
- Знаеш, чорбаджи, не искахме да изпуснем момчето, търговче е.
На турците не се харесаха тия намръщени сватбари, но не казаха дума. Водачът разбра скритата им неприязън, затова весело подвикна:
- Виждам, че не приличаме на сватбари, но какво да правим? Нас ни думат мечетата на чорбаджи Липча.
- Чули сме за чорбаджи Липча, богат е той, но май все с хайдутите дружи.
- Клевета е, агалар!
Като видя, че разговорът става неприятен, водачът се обърна към братята си:
- Хайде на хорото, да си тропнем, че път ни чака.
Сватбарите се заловиха на хорото. Но играеха някак тромаво и на всеки дясното рамо стърчеше над лявото.
Бейчето слезе от коня си, даде юздите на един белобрад българин и му подвикна като на куче.
- Разведи ми коня и внимавай да не простине! Потен е.
Разкъса венеца на хорото и спря при гайдата. Извади ножче и посегна да пробие меха й.
Гайдарят сръчно се изви и бейчето изруга, задето не успя. Тогава водачът на сватбарите се пусна от хорото.
- Бей ефенди, не закачай момчето, нека си свири!
- Ти кой си, дето ще ми даваш ум? - кипна бейчето и попипа силяхлъка си. Но непознатият сватбарин вдигна тежък юмрук и му разби челюстта. Бейчето зина да извика, но друг го повали на земята.
Сватбаринът го подлегна и вдигна нож да му пререже гърлото. Бейчето затрепера в ръцете му като агне и поиска милост.
- Добре, ефенди, но други път да не закачаш християните. Днес е голям празник, на този ден нашият Бог се възнесъл на небето. Защо не оставиш мирните люде да си празнуват празника?
Турците настръхнаха, но очите на сватбарите заблестяха с дива омраза. Ръцете им здраво стискаха пушките, които по-рано бяха скрити под ямурлуците. Непознатият сватбар викна към турците:.
- Хайде, оставайте със здраве и запомнете Димитър Калъчлията!
——————————
сп. „Детски живот”, г. 12, бр. 7, 1941-1942 г.
