Петър Велев Генов

***

Дивно греят небесата,
рой алмази заблестяли;
вее нежний мирис на цветята
от ливадите заспали…

Спят планинските рътлини,
в тъмни дебри славей пее;
месец по поля и по долини
сребърни зари пилее…

БУРЯ

В оловени зловещи тъмнини
мълчат горите; притаили дъх -
притихнали без трепет и без лъх
моря зелени - къдрави вълни…

Затътнаха здрачени далнини
и с гръм се втурна
самата нощ, настръхнала и бурна…
Захлопнаха се тежките врати
на кървавия ден и в бяг несвесен
понесоха се хали в тъмнините…

Аз слушам дивний рев на бурята, най-дивна песен
за моята душа и блика ми в гърдите
неудържима песен: О, лети,
обезверена и оставена душа из мраковете,
где стенещи се реят ветровете…

УГАСВА ПРАЗНИЙ ДЕН…

Угасва празний ден,
задъхан, плах, смутен -
денят на вечната измама и лъжата
с венец от призрачни зари -
по кърваво чело увехнали мечти…
По устните му с бледен плам трепти
мъртвееща усмивка - морен дъх…
Примлъкват изворите в тъмните гори,
затихват уморени ветрове,
отпуснали крилата си без мощ
и над сънливо-притаени хълмове
вторачено наднича глуха нощ…

***
Сърцето ме влече
през тма и през пустиня и ми обещава
най-светъл бряг и мир небесен…

Сърцето ме влече
без проход и без друм
в безмълвната и хладна тъмнина…
И пея аз от все гърди
за поруганата любов
и за угасналата светлина
и песента ми чезне в глухий шум
на вековечните беди…

——————————

сп. „Българска сбирка”, бр. 5, 01.05.1909 г.