ПУСТИ ДАЧИ
превод: Константин Константинов
О, колко дълго ще помня аз тази тайнствена нощ, в която лятото стана есен.
Имаше в нея нещо напрегнато и страстно, и нежно, и болно, като последна ласка пред раздяла, като дълга прощална целувка, смесена със сълзи.
Неподвижните облаци в небето, внимателните звезди, тихото море, копнеещите дървеса - всичко се притайваше в чутко и тревожно очакване, в мълчание, и предчувствие…
Може би те спомняха за миналата зима, за снега, за мраза и за вятъра?
Ние седяхме накрай скалата, над морето. И ето, настана тишина, - онзи чуден момент на тишина, който чуваш понявга даже и в града, в разгара на дневния шум.
Скършиха се трепетните звуци на мандолината, утихна разговорът и замря златният момински смях.
Някой промълви мечтателно и тъжно :
- Това е последната нощ от лятото. Последната нощ…
Помня: аз погледнах тогава надясно, към юг. Там - от земята до половината небе - се бяха напластили тежки сънни облаци, и в тях бягаха светкавици. А под тях се простираха кротки, морни поля и черни хълмове, и редките дървета стояха като черни печални призраци.
И стори ми се, че там, в полята, върху хълмовете и дървесата, лежи някой, - голям, невидим, всезнаещ, жесток и весел, - лежи на корем и лакти, и мълчи, - лежи, подпрял с длани гъстата си, къдрава брада.
Тихо, със злобна радост се усмихва той на нещо, което иде, и мълчи, - и мълчи, - и лукаво премрежва очи, в които се мяркат беззвучни виолетови мълнии…
После изведнъж стана хладно. От изток се издигна вятър. Ние си отидохме…
А на сутринта, откъм морето, - там - хе из оная черта долу, се откъсна буря, цялата черна и с бяла, космата пяна. В страх се плискаха вълните о брега, в ужас се превиваха дървесата, простирайки към една страна треперещи безсилни ръце, - и нашата къща се тресеше под вятъра.
Какво ставаше тогава в морето? Там гърмяха хиляди натоварени талиги, шумеше гора, къртеха се скали, някой скърцаше със зъби, някой в ярост дереше исполински парчета коприна … А когато се събудихме - бе вече есен.
Тъй почна есента…
И ето аз яздя днес на велосипед по извитата пътечка в парка. Хрущи и скрипти чакълът под колелата. Лявата ми страна е обърната към слънцето, и й е топло, - а на дясната - студено.
Отстрани на пътечката - гъсти, малки храсти. През тях проглежда небето, и се вижда тъй гъсто, тъй невероятно синьо.
Всичко е станало просторно, голо, запуснато и неприветно, като позната стая, от която са изнесени мебелите. Шумолят със сребърен звук кафявите сгърчени листа…
Веднъж, като гимназист, - две седмици след лятната ваканция аз се върнах на дача, и прекарах тук три месеца.
Беше всичко пустинно, тихо, глухо и скръбно.
О, как хубаво помня аз тая замислена тъга, тази сладка бавна мъка, от която като от вино се свива сърцето и се зашеметява главата.
«Всичко, което е отминало, - мислех си аз, - всичко е останало в паметта ми, - то е мое, в мен, и аз мога да го извикам във въображението си. Но нищо, нищо не ще се върне вече… ни една черта!»
Тъй мислех аз тогава, но сега моята душа не възприема вече тая нежна, поетическа печал: безсилно и горко живее в нея само скръбта по миналата скръб! Плаче беззлобната, смирената вече завист…
Оставени, пусти дачи. Прозорците са криво заковани отвън с дъски. Наоколо смет - смет, която винаги остава от дачниците.
В лехите сред оголената черна пръст доцъфтяват ярките астри и георгини. Аз чувствувам техния тревянист, меланхолен мирис… Здравей, есен на моя живот!
Вечер при нас на балкона идват чужди, оставени, гладни кучета. Тихо, без вълнение те се притискат до краката ни, и плахо ни гледат в очите с молещи, изплашени очи.
Те ще останат тук през зимата. Мен ми е страшно да мисля за тия люти нощи, когато те ще треперят от студ и ужас, в снега под затрупаните балкони…
Морето реве в тия нощи, и дървесата стенат от вятъра, а наоколо не гори ни един огнец… Бедни, ласкави приятели, какво ще чувствувате вие, кому ще се оплаквате в тия нощи?
В празниците вече не идват пременени двойки, които вървят прегърнати, треперещи от любов и от това, че не гледат в пътя, а към небето, или в очите си. Но дохождат мрачни хора, с изкривени вратовръзки, с блуждаещ поглед, и ходят самотни в глухите места при морето и парка.
Пясъкът шумоли под гумените колела. Ето тук, през една нощ, в началото на юний, до лицето ми неочаквано се докосна клонче люляк, и аз изтръпнах, отначало уплашен, а после от щастие, защото ми се стори, че цветецът ме целуна по бузата.
Ето друго едно място. Тук аз срещнах една девойка. Тя не бе позната и вече не я срещнах. От очите й се лееха снопове синкава светлина, в която имаше всичко: радост от живота, възторг от младостта, светлото щастие на първата любов.
Помня, аз се усмихнах, и тя ми отговори, - тя се усмихна тъй лъчезарно, тъй егоистично-виновато, тъй прекрасно-лекомислено. Тя отмина. Аз се обърнах.
Тя не вървеше, а сякаш танцуваше, нестъпвайки на земята, като пеперудка, опиянена от светлината. И прииска ми се да падна на земята и да целувам тия места, по които стъпиха белите й пантофки. Защо?… - Аз не знаех…
А ето и старата гнила скамейка. По нея са изрязани някакви имена и девизи. О, мила! Здравей, моя есен. В сърцето ми не остана даже скръб. Но аз благославям и клончето, и девойката, и морето, и студеното небе, и печалните, последни георгини…
——————————
сп. „Българска сбирка”, бр. 9, 01.11.1910 г.
