Бил Ноутън

превод: Любомир Духлински

Една дъждовна делнична сутрин, когато бях на петнадесет години, облякох стария си неделен костюм и отидох в Болтън, на улица Монкрийф, за да се присъединя към флота като моряк. Когато тръгнах, целунах плачещата си майка, но сълзите й ме разстроиха ужасно, вървях сред тълпата работници, бързащи да стигнат до текстилните фабрики преди звънеца на първата смяна в седем и четиридесет и пет и не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

Когато пристигнах в пункта за набор, побелял офицер със синя куртка ми даде безплатен билет до Манчестър, където работеше военномедицинската комисия. Бяхме общо девет души, останалите бяха по-големи от мен. Лекарите веднага отхвърлиха седем от тях и те си тръгнаха - останахме само двама. Мислех, че комисията ме е пропуснала, но един лекар все пак прослуша сърцето ми. Бях много нервен и от това то биеше много силно. Накрая лекарят ме погледна и каза:

- Върни се, синко, след една година, когато се успокоиш.

Отхвърлиха ме и ме беше срам. Какво ще кажа сега на приятелите си? Разхождах се из града и скоро огладнях, но не посмях да отида някъде и да хапна: преди това бях ходил в кафене само веднъж. И тогава, чувствайки се напълно нещастен, се прибрах в къщи.

И ето - сега нямах работа: преди да замина, напуснах предачната работилница - мислех, че ще мога да се присъединя към флота. По това време беше трудно да се намери работа: текстилните фабрики намаляваха производството. Но едно от нашите момчета - името му беше Томи Чийдъл - ме посъветва с кого да се свържа.

- Иди при Хилтън, - каза ми той, - във фабриката за химическа обработка на прежди. Един дявол знае къде е, но там има работа: този Хилтън винаги уволнява някого. Ако те харесат, ще те вземат и ще те накарат да работиш ден и нощ. Само не им казвай, че си католик: Хилтън е методист и техен местен проповедник.

Отидох там и не казах, че съм католик - не им казах нищо - и те ме взеха. Работата във фабриката беше на смени и първата смяна започваше в шест и на следващия ден трябваше да изляза сутринта. Чувствах се развълнуван и щастлив. Никой от приятелите ми не работеше там и ми се стори, че започвам нов живот.

На следващия ден станах в пет и половина и излязох от къщи преди шест часа - майка ми ме целуна за довиждане и поплака малко. Обичам тъмните улици преди зазоряване. По това време почти няма минувачи и най-важното е, че текстилните момичета все още спят и отиваш спокойно на работа, иначе те изведнъж започват да се кикотят право в лицето ти - истинско наказание са тези момичета!

В огромния цех за боядисване и импрегниране с висок таван, изгубен във воал от пара и винаги леко влажен бетонен под, имаше осем ролкови машини, в които се зарежда пречистена прежда и тя, наситена с разтвор от каустик, автоматично се навива на ролки, изцедени и опънати, превръщайки се в мерсеризирана прежда, или по-просто - във филдико.

Трябваше да се науча да работя с такава машина, да разплитам чилетата изсушената прежда, внимателно да ги зареждам в специален черпак, който подава готовите чилета към машината и да изваждам мерсеризираната прежда от ролките. Началникът на цеха Елберт, по прякор Нуда, беше спокоен мъж около петдесетте, с добра усмивка и сини очи.

Нашите момчета винаги му се подиграваха. Не точно в очите, но така, че да чуе. Те често започваха мръсни разговори само, за да го гледат как клати глава. По време на почивката - единствената в смяната, тя продължаваше от осем и половина до девет - събувахме с облекчение работните си ботуши и давахме малко почивка на краката си, защото повечето момчета, които бяха машинисти, бяха с разядена кожа на пръстите: капки разяждащ газ проникнаха дори през ботушите им.

Ние разкъсвахме полите на нашите престилки и увивахме краката си, за да ги предпазим от разяждащия газ. Следователно до девет, когато почивката свършваше, нямахме време да довършим закуската. В десет без четвърт Елбърт се появяваше, изваждаше часовника си, поглеждаше го и питаше:

- В колко часа започнахте да закусвате?

Носеше ни брезенти, за да си увиваме краката, често помагаше при настройването на машините - изобщо, улесняваше ни живота, доколкото можеше. Понякога около два часа преди края на смяната питаше дали искаме да работим вечерта.

Желаещите работеха до десет часа. Те получаваха безплатен обяд, безплатна вечеря и платен извънреден труд. И момчетата никога не отказваха да останат. Но Елбърт не обичаше да ни моли да правим това.

По това време за мен, както и за останалите момчета, Елбърт ни изглеждаше като стара скука. И едва сега, поглеждайки назад, разбирам, че той е бил много добър човек. Мисля за него по-често отколкото за всеки друг, но сестрата на Том ми идва наум още по-често. Никога няма да забравя сестрата на Том.

Том и аз обслужвахме съседни машини. Застанали рамо до рамо на сортировъчните маси, сортирахме мокрите чилета прежда и ги окачвахме да съхнат на специални куки, а изсъхналите изправяхме и ги натоварвахме в кофи или, както казват текстилните работници, в тави за печене, подавайки готовата прежда към машините.

Том ми се стори малко странен. Обичам да говоря подробно и искрено - за живота, за момичетата и всякакви неща, а Том, той вечно витаеше в облаците. Щом започвах да говоря за нещо, внезапно лицето му с голям нос и лунички - точно като на клоун - се усмихваше и той започваше да говори за своите си неща - веднага се разбираше, че не ме е слушал.

- Птички, а? - каза ми той една вечер. - Ех, да можех да стана врабче! Това би било страхотно! Например, седите на стряхата на къща и се преструвате, че случайно сте паднали. Падаш като камък, като умрял, а хората отдолу вече са с мокри очи, толкова те съжаляват и изведнъж ти - хо-о-оп! - разперваш криле и дим да те няма.

Тогава той ме поглеждаше и казваше:

- Никога не си искал да бъдеш птица, нали, Бил? Лястовица или чайка?

- Ако летиш високо, - казвам, - скоро ще паднеш.

- О, какво да говоря с теб - казва Том.

Този ден бояджиите и избелвачите си тръгнаха в шест, а Елбърт остана до малко по-късно - до седем часа.

И тогава ние, осемте момчета машинисти и мръсния Харви от центрофугата за изстискване, оставахме сами, сами на себе си. Вярно е, че знаехме предварително колко прежда трябва да дадем на вечер - машината даваше осем фунта прежда на всеки пет минути, така че нямаше нужда да клинчим.

Останали сами, ревяхме песни. В противен случай мръсният Харви ще се обърне от центрофугата, ще подпре езика си на горните протези, ще ги спусне върху долните си зъби и ще извика:

- Хей, хора, кой ще ме целуне?

Псувахме го на глас, но той се радваше, кискаше се. И тогава изведнъж започваше да пуска „Германският часовникар” или друга нецензурна песен.

Към девет бяхме уморени и песните спряха. По това време успях да говоря с Том и не за всякакви глупости, като птици, а сериозно: за живота, за себе си, за всякакви важни неща.

И една вечер, около девет и половина - бяхме започнали смяната си в шест сутринта, бяхме много уморени и гладни и мислехме какво ще ядем сега - Том изведнъж стана сериозен и каза:

- Трябва да опитате ябълковия пай на нашата Мери!

Каза го така, че ми стана много интересно: в дрезгавия му глас изведнъж прозвуча нежност.

- Твоята коя? - попитах Том, опитвайки се да разбера за кого говори.

- Нашата Мери - отговори Том. - Тя ми е сестричка.

- А аз, - казвам, - дори не знаех, че имаш сестра.

- Да, - казва той, - не съм казал на никого тук за нея. Другите нямат нищо друго освен простотии в съзнанието си. Бихте ли говорили за сестра си пред мръсния Харви?

- Не бих - казвам.

Том някак си особено разказваше за Мери и аз наистина исках да знам повече за нея. Том каза, че тя работи в аптека и че скоро ще навърши седемнадесет години.

- Когато тя отиде на работа сутрин, - каза Том, - това е просто красота. Има ушит по поръчка тъмносин костюм.

- Какъв? - попитах отново. Бях чул всичко перфектно, но исках да го повтори.

- Тъмносин костюм по поръчка. И бяла блуза със сребърна брошка. А когато вали, Мери облича дъждобран - каза Том, - той е втален и има колан. Но ако мислиш, че Мери е кокетка, избий си го от главата. Не е там работата. Тя просто знае как да бъде красива.

Оттогава, когато идвах на работа сутрин, исках едно нещо: да изчакам до вечерта, за да слушам историите на Том за Мери. Обикновено говореше за сестра си половин час, а други вечери се случваше по-дълго, но понякога изобщо не я споменаваше.

Ако Харви пееше неприличните си песни, Том никога не говореше за Мери. И ако някое от момчетата се приближеше до нас, Том веднага прекъсваше историята. И всичко, за което можех да мисля, беше Мери.

През уикенда с нетърпение очаквах понеделник, за да чуя как Мери е прекарала времето си. От време на време Том ми позволяваше сам да питам за нея, но знаех, че не бива да се увличам твърде много.

- Каква е косата й? Никога не съм забелязвал. Но след измиване така блести. Понякога ми позволява да ги избърша, а колко пъти съм ги разресвал за нея! Те са меки, меки, като коприна.

След като поговорихме малко, хукнахме към машините. И дори харесвах такива паузи - оказа се, че не само слушам. Защото докато вървях към машината за минута, си мислех за Мери. Една вечер Том ме зашемети:

- Вчера, - казва той, - разказах на нашата Мери за теб. И тя ме попита как изглеждаш, какъв човек си и всякакви подобни неща. Е, казах й всичко както си е. И знаеш ли какво ми каза тя?

Почти се почувствах зле, когато чух, че Том е говорил за мен на Мери.

- И какво каза тя? - това беше всичко, което можех да попитам.

- Тя каза: „Ще кажеш ли една добра дума за мен на Бил?”

Не можех да повярвам на ушите си. В крайна сметка нито веднъж в живота си - нито веднъж! - нито едно мое желание не се сбъдна и тук дори не смеех да мечтая за нищо - и изведнъж получих такъв немислим подарък, а аз дори не помолих никого за нищо. Исках по някакъв начин да благодаря на Том. И нямаше по-щастлив човек на света от мен.

Но докато сортирах преждата, погледнах ръцете си. Разяждащата киселина правеше кожата суха и набръчкана. Лицето ми се отразяваше смътно в гладката повърхност на масата за сортиране и си спомних колко пъпчиво и бледо беше.

Тогава си спомних вечерния си костюм, висящ в спалнята ми зад вратата - панталонът лъщеше от носене, сакото беше твърде тясно, ръцете ми излизаха от ръкавите почти до лактите. Осъзнах, че нямам работа дори да мисля за Мери. И нямаше по-нещастен човек от мен.

Обаче вечерта, когато си легнах, всичко това не ми се струваше толкова страшно. С парите, които получавам от извънреден труд, мога да си поръчам добър костюм - такъв, който струва две лири и половина. Мама ще ми помогне да купя обувки. И ако си намажете ръцете със зехтин, те ще се оправят и ще изглеждат почти нормално.

На следващата сутрин казах на майка ми:

- Мамо, трябва ми нов костюм, нали?

- Ами, предполагам - отговори майка ми.

- Не искам да купувам готов на изплащане. Искам истински, който се прави по поръчка. Можеш ли да ми дадеш пари?

- Ами, - каза майка ми, - имам лира и половина.

Целунах я.

- О, мамо, благодаря ти много, - казвам аз, - тогава ще го поръчам в събота вечерта.

Грабнах чантата, в която нося закуската си и се огледах добре в огледалото, преди да тръгна. Като цяло не изглеждах толкова зле.

Вечерта Том ми разказа за Мери.

- В събота, - започна той, - Мери се готвеше за танци, нашите не бяха у дома - само ние двамата. Тя отиде да се измие, а аз седнах в хола. И сигурно съм задрямал незабелязано до камината. Защото тогава изведнъж отворих очи, а тя вече се беше приготвила и стоеше пред мен. С косата си, в черната си копринена рокля и всичко това - сам разбираш. И тя ме пита: - Как изглеждам? Бива ли? - Не е лошо - отговарям. - Иска ми се Бил да можеше да те види. - Да, и за мен би било хубаво - казва тя. Знаеш ли, Бил, вероятно ще се влюбиш в нея. Аз съм й брат и още тогава почти се влюбих. Е, разбира се, тя си сложи малко парфюм - знаете ли, понякога се возите в трамвая и до вас седи прекрасна дама, която носи прекрасен парфюм - така че нашата Мери мирише по същия начин.

Разделихме се за момент, за да заредим тавите, след което се върнахме на масите за сортиране.

- Тя облече палтото си и седна до мен. И тогава чувам кола да минава по улицата и да спира точно пред вратата ни. И бръмчи. - Кой е това тук - питам аз? А Мери отговаря: „Не излизай, остави го да чака”. И така тя седи тихо на един стол, нашата Мери, и дори не мисли да става, да падна на място, ако лъжа. Не можеш да повикаш нашата Мери с клаксон. Колата си стои, двигателят работи - можеш да си представиш колко бензин изгоря и всичко беше напразно, едва издържах. Този човек трябваше да излезе от колата - той се качи на верандата и почука на вратата. Казвам на Мери: „Целуни ме, преди да си тръгнеш, става ли?” - и тя ме целуна по носа - тя винаги така се шегува - така че, знаеш ли, Бил, носът ме гъделичка цяла нощ след това.

Няколко дни по-късно Том се разболя от грип. Докато той лежеше, получих костюма си. Никога досега не съм имал такъв костюм. Изглеждах по-стар, по-солиден и по-силен в него. Понякога преди лягане го пробвах.

Слагах хартиена салфетка на гърдите си, сякаш нося елегантна бяла риза, а след това, държейки свещ във всяка ръка, отивах до огледалото и се оглеждах внимателно. Научих нови изражения на лицето - сериозни и усмихнати - и казвах с превзет глас: „Как живеете, Мери? Много се радвам да се запознаем. Том понякога ми разказва за вас”.

Том дойде на работа в понеделник. През целия този ден мислех само за Мери. Исках да говоря за нея още от сутринта. Вместо това слушах бърборенето му, което изобщо не ме интересуваше. Надявах се, че ще каже поне една дума за Мери, но той не я спомена до вечерта.

Вечерта момчетата изграчиха песните си, след което, както обикновено, настъпи затишие, когато се чуваше само бръмченето на ролките, дрънченето на лостовете, разпределящи валовете и звука на подметки по бетонния под.

Около девет часа се почувствах непоносимо, а Том не каза нито дума за Мери. Самият аз не посмях да попитам Том за сестра му - той не харесваше, когато пръв започвах да говоря за нея, и ако все пак започвах, можеше да бъде само по-лошо.

Не направих нищо: почерпих Том с цигара, слушах бърборенето му, усърдно отговарях на глупавите му въпроси, след което спрях да говоря с него, но той не каза нито думичка за Мери.

И така, когато почти не остана време - беше вече почти десет - и всичките ми усилия не доведоха до нищо, аз не издържах и първи попитах Том, опитвайки се гласът ми да звучи естествено:

- Слушай, Том, как е там вашата Мери?

По това време машините приключиха цикъла и ние изтичахме да заредим тавите за печене.

- Коя нашата? - попита Том, когато се върна.

- Е, как коя? Вашата Мери, твоята сестра.

Том бавно извади угарката от устата си, хвърли я на мокрия бетонен под, затъпка я с крак и каза бавно:

- Нямам сестра.

Отначало не разбрах. Беше толкова неочаквано, че прозвуча безсмислено. Но почти веднага - както се случва, когато се сблъскаш с истината - усетих, че няма какво повече да питам. И все пак попитах:

- А какво имаш, Том?

- Нямам никакви сестри - каза той.

За секунда онемях. Страхувах се, че той ще разбере колко важно е всичко това за мен. Моята машина издрънча с повдигащите си рамена, премахвайки мерсеризираната прежда от палета и аз изтичах, извадих готовите чилета от ролките и заредих нова партида в тавата за печене.

Явно не бях бърз както обикновено или може би просто не мислех за работата, защото когато ролките започнаха да се въртят, аз все още изправях преждата. Ръката ми беше привлечена от притискащите ролки, но в последния момент успях да я отдръпна - вече почти усещах мъртвата им хватка.

Гледах как преждата се навиваше върху валовете и чух тежкото шумолене на опънатите нишки. Още секунда, помислих си, и ръката ми щеше да бъде смачкана.

Но и тази мисъл не ме накара да се опомня. Шумоленето на преждата, която се навиваше на валовете, се удави и заглъхна в лепкава мъгла и в същото време сякаш живееше в мен, отеквайки в гърдите ми с тежка и гадна болка.

Върнах се до масата за сортиране и започнах да сортирам мократа прежда. Том стоеше наблизо и чух думите му:

- Ние сме шестима: баща ни и ние, петима братя. А братята ми са такива бесни хулигани! И нито една жена в семейството - нито сестра, нито майка… - Той спря да работи и се обърна към мен. - Не знам, Бил, защо я измислих, нашата Мери. Това не е за лъжа, Бил…

Не можех да го слушам - този треперещ глас - не му позволих да довърши: изкрещях „Немският часовникар” с пълно гърло - никога не съм пял толкова силно през живота си.

И Гадният Харви се обърна от центрофугата и ми извика: „В добро настроение си, момче! Изглежда, че се справяш добре с птичката си, а?” И аз му крещя: „Така си мислиш!”