Бил Ноутън

превод: Любомир Духлински

Това момиче, за което ще говорим, се появи при мен и един приятел в нощната закусвалня недалеч от „Слона”. Времената бяха напрегнати и до полунощ една и съща тълпа постоянно се стичаше тук. Двама или трима просяци ще излязат от тротоарите, за да прекарат нощта на чаша кафе, да сложат лакти на масата и да се опитат да подремнат тайно, преди някой да забележи. Ще има хулигани от близките улици, елегантни момчета; ще нахлуят разпуснати старчоци да оглеждат момичета от панелката, дошли да си починат краката им, да поклюкарстват, да пушат за удоволствие, сводник ще седне при тях и аха, аха, вижте, дошъл и случаен гост.

Тази вечер тя се оказа случайният гост. Момиче от Уелс, толкова дребничко момиче с мил пеещ глас. Тя седеше на една маса с нас и не ни прекъсна, когато започнахме да се заяждаме - в онези дни, вярно, бяхме не Бог знае какво, но поне бяхме облечени по-прилично от другите. Не спирах да й досаждам с въпроси, исках да чуя как ще отговори с напевен глас. Между другото, това е пример колко лесно може да се забъркаш в нещо, което не трябва.

Разбира се, можехте веднага да разберете, че не е от девиците, трябваше само да ви погледне. Не беше от птиците, които създават случайни запознанства. Но тя още не беше се поизносила в Лондон и при това беше разорена. Освен това тя попита дали ще й дадем назаем няколко шилинга.

Това малко ме охлади. И не мислете, че тя се опита да ни завърти мозъците. Питаше направо. Тя каза, че след това ще се настани за през нощта, ще поспи, ще се измие, ще си отиде и може би на следващия ден, със свежи сили, ще потърси работа. Иначе вече няколко дни напразно се лута. Всъщност, въпреки мелодичния й глас и честни очи, това беше забележимо по нея.

Не казахме „не” - не ни се обръщаше езика - нито „да”, забавяхме времето с надеждата, че чрез разговор ще намерим удобно извинение да се измъкнем от нея и в същото време да я отпратим. Нямаше за къде да бързаме.

Изведнъж Джими, моето приятелче, се обръща към мен и казва:

- Не трябва ли да я заведем у нас?

Това вече беше напразно. Харесвам стилни момичета, а не като тази мърла от Уелс. Понякога самата жена не е толкова важна за мен, колкото нейната опаковка. И после, когато човек няма пари, той е като изгубен във водата, погледаш, погледаш и сам ще се разстроиш. Имам достатъчно свои причини да се разстройвам, мога и без допълнителни.

- Джими, това е идея - казвам.

Мисля, че може би той я хареса. И знам, че когато един човек харесва нещо, за другия е по-добре да не се меси.

- Е, чу ли какво каза приятелят ми? - казвам й. - Може би ще дойдеш у нас и ще пренощуваш?

За това тя веднага поклати глава, между другото, това и очаквах.

- Не - казва тя.

- На нас нищо такова не ни трябва - казва Джими.

И когато той каза това, тя повярва. Когато Джими забеляза това, виждам, че и той си повярва.

- Казах го просто така, от чисто сърце - добави той.

- Моля да ме извините - каза тя.

Но беше ясно, че няма да тръгне. Джими се нацупи и ми каза:

- Е, да тръгваме, приятелю.

Ние с него тръгнахме, тя остана. Помислих си: по какъв начин да се отърва от него. Вървяхме по Ню Кент Роуд и Джими каза:

- Мислех, че ти харесва!

- На мен? И още какво! Мислех, че е за теб - казах аз.

- На мен ли? - каза Джими. - Ето пак, нищо подобно.

На теб, помислих си.

- Ще намери някой за себе си - казах аз.

- Как пък не - каза Джими.

И тогава чуваме някой да тича след нас.

- Премислила е, значи - каза Джими.

Първоначално бяхме отчаяни, но после Джими го преодоля и започна да се бъзика. Тримата вървяхме по тъмните улици и той ни разправяше неща, едно от друго по-смешни, и момичето от Уелс, едва успяло да се опомни, започна да ги разбира. И достатъчно ми беше да чуя, че една жена се смее така - леко, ронливо - и аз също започвах да пускам шеги. Ако преразкажа това, което говорех, на никой няма да му е смешно, трябва да си там в такъв момент, тогава ще легнеш от смях.

Отне ни много усилия да се успокоим, когато стигнахме до тогавашното ни жилище. Нашата домакиня, г-жа Хопкинс, вече си беше легнала и никой не ни видя да се качваме на пръсти по стълбите в стаята. Не че домакинята би ни се скарала и наругала, тя беше душица стара дама, но решихме, че колкото по-малко любопитни очи, толкова по-спокойно.

Палатът ни беше кралски: широко чугунено легло, маса, диван, столове, газова печка, зона за готвене, всичко в едно килерче и кран за вода на стълбищната площадката. Първото нещо, което направих, беше да изпълзя за вода, налях пълен чайник и го сложих на котлона да заври.

Момичето като видя топлата вода и легена, едва не полудя от радост. Е, дадохме й половин чайник да се измие, а останалото отиде за чай. Дадох й моя ценен сапун, единадесет пенса парчето, изчиства черни точки и пъпки все едно с ръка ги маха. Джими й даде чиста кърпа за ръце.

След това тя започна да си оборудва място за миене в другата половина на стаята. Издърпа въжето, на което си сушихме ризите, закачи парче стар чаршаф и кърпа и се огради. Разбира се, такава завеса като нищо можеше да бъде издухана, както се казва, но ние не я пипнахме. За мен една жена трябва да помни, че е жена.

И в нашата половина от стаята моят приятел Джими започна да прави препечени филийки. От всички, които познавам, той е единственият, който знае как да пече прилично хляб на газова горелка. А зад чаршафите се чуваше как момичето от Уелс се плиска, мие се, мърка, въздиша от удоволствие, сякаш се грее в гореща вана.

- Хей, да не смяташ да се разхлаждаш там до сутринта? - каза Джими. - Вечерята е на масата.

Всички чисти хора имат един и същ проблем: започват да се мият и не можете да ги спрете.

Тя излиза иззад завесата измита, свежа, лицето й е гледка за гледане, очите й са кадифени, кафяви и има чиста, стегната кожа, не отпусната като много жени - не понасям отпуснатата кожа - и мирише приятно и това е смисълът не само в моя ценен сапун. Тя носи шлифера си направо върху бельото.

- Ти какво, никакви парцалки ли нямаш при себе си? - казва Джими.

Тя каза, че е оставила куфара си в гардероба на метрото на Тотнъм Корт и ще го вземе утре. Казах, че мога да й позволя да облече старата ми риза - не е носена след пране. И й я дадох. Тя попита дали ще бъде добре, ако изпере някои неща, чорапи и други музики. Казахме, ако са две или три неща, тогава нищо. Разберете, ние не сме контета, но ни става лошо, когато в стаята има окачено бельо, особено дамско.

Видях, че от момента, в който пристигнахме, тя беше преследвана от мисълта къде ще спи. Показвам й стария ни диван. „Можеш да го заемеш”, казах аз.

- Или ела при нас  - каза Джими.

Тя каза, че ще е по-добре на дивана. Следователно всичко е уредено, всички са доволни, всички си лягат. Интересно е, че дори не си помислихме да правим нещо с нея. Тя се настанява на дивана, Джими и аз на леглото. Тя легна и мълча цяла нощ, само от време на време ридаеше жално в съня си като малко кученце.

Идва утрото и всичко е различно, не както беше снощи. Първо, Джими и аз рядко разменяме дори една дума сутрин. Ставаме, обличаме се, а това момиче от Уелс лежи на дивана и сякаш не мисли да става, дори не обръща глава. Лежи с лице към стената и не казва нито дума. Чорапите и боклуците й съхнат на въжето - снощи изглеждаше поносимо, но тази сутрин отвратително.

Джими на бърза ръка измисли чай за двама ни, но ние изядохме целия хляб на вечеря, така че тази сутрин нямаше филийки. Винаги е така, допуснеш ли някого при себе си и ще те изхвърлят от коловоза.

Отбих се, за да кажа на г-жа Хопкинс, че имаме приятел, който прекара нощта при нас и не трябва да се тревожи, ако го чуе да се разхожда из стаята. Тя, естествено, се досеща какво се случва, но докато всичко изглежда прилично отвън, тя няма нищо против. Вече излизаме от входната врата, когато изведнъж ми просветва.

- Чакай малко, Джими, веднага идвам - казвам, връщам се и заключвам вратата ни. Нашата ключалка работи добре и сега тя не може да излезе оттук.

- Какво правиш? - казва Джими.

- Защо ненужно да смущаваме човека - казах аз. - Там висят костюмите ми, може да й се прииска да ги вземе със себе си и да ги продаде.

- Не прилича на такава - казва Джими.

- А аз приличам ли? - казвам. - Аз бих ги грабнал.

Джими и аз търсихме подходяща работа за тази сутрин. Имаме човек, когото познаваме, Джо, който работи като шофьор на един старец. На сутринта Джо го закарва в града и го взема, когато наближи обяд. Разбрахме се той да ни даде колата за два часа, когато така или иначе не работи, и ние ще имаме време да направим малък бизнес за Марк Бланчтън, който продава дрехи втора употреба.

Получихме колата, както беше обещано, оставихме Джо в закусвалня по пътя и се втурнахме към района на Найтсбридж, в апартамента на един тип, за да вземем от там, както се казва, пълен комплект аксесоари за мъжки гардероб. Костюмите там бяха мечта, реверите бяха ръчно зашити отвътре, закопчалките на маншетите не бяха фалшиви, а истински, ако искате да разкопчаете копче, моля, бъдете така любезни.

Синът на Марк, Бени, взе стоката и гледаше с две очи, успяхме само да разшием етикетите на две маркови якета, които по-късно пришихме на наши якета. Печелехме по паунд на човек от този бизнес, един паунд беше платен на Джо за това, че ни дава колата. И тогава - вкъщи, а котки драскат в душата ми, изведнъж тя някак е успяла да се измъкне от стаята и ще ни липсват вещите.

Но напразно се притеснявах. Когато отворихме вратата, шкафът ни беше неузнаваем. Първо, миризмата на политура веднага удари носа ми. Явно е изровила някакъв стар буркан на дъното на чекмедже с какви ли не боклуци и е минала по масата, по мебелите, дори е излъскала таблите на леглото. Явно и прозорците бяха избърсани и стаята беше станала по-светла и по-весела. Леглото беше застлано със стил и като цяло всичко беше започнало да изглежда ново.

- Не си седяла със скръстени ръце - казва Джими.

- Бих почистила както трябва - казва тя, - но не можах да стигна до крана.

- Вратата остана отключена, а, Джими? - казвам.

- Не знам, така мисля - казва Джими.

- Харесва ли ви? - казва тя и се оглежда.

Джими казва:

- Ред, чисто.

Аз казвам:

- Точно така.

И повече беше заприличало на жилище. Но не такова, каквото аз обичам. Във всичко можеше да се види ръката на жена.

- Бих ви приготвила нещо, - казва тя, - но нямаше от какво.

- Да отида ли да купя колбаси? - казва Джими.

- Защо не се храните по човешки? - попита тя.

- Така че ще ядем колбаси като човешки същества - казва Джими.

Той ми даде знак да остана и отиде да купи колбаси, хляб, чай и маргарин. Докато го нямаше, аз започнах да подреждам масата, но тя беше прибрала всичко някъде; аз не знаех къде да търся каквото и да било. И тя вече е започнала, подреждайки сама.

Е, седнах и запалих цигара. Гледам я. Интересно момиче. Тихо, но бързо и не знаете как да говорите с нея. Изобщо не е като лондонските момичета. И тази чиста розова кожа, толкова свежа, гладка - много обичам бледите хора и устните им да са плътно начервени и ярко изрисувани, някак по-естествено е, когато една жена е гримирана.

Както и да е, ядем колбаси и Джими пита дали ще си вземе куфара. Виждаме, че тя почти плаче поради факта, че трябва да излезе на улицата. Е, все още трябва да минем, обещахме, че ще го вземем по пътя. Тя каза, че ако й позволим да вземе вода, ще измие и изчисти всичко.

Не е ясно какво още има за миене и почистване, но все пак я оставихме да вземе вода. И ние отидохме и взехме нейния куфар и между другото купихме нещо за нея в една палатка на Тауър Бридж Роуд. Купих й пудра и червило, а приятелят ми Джими й купи обеци и зелен гребен. Понякога се случва, правите нещо, но не знаете защо.

Нашето момиченце беше толкова щастливо, че човек би си помислил, че бяхме изкупили всички магазини на Бонд Стрийт за нея. Тя дори се разплака, представете си, но ние й казахме да приключи с тази работа. Тя ни целуна, първо мен, после Джими. Извади неща от куфара си, а аз я научих как да се облече по-изискано.

Напудри се, сложи си червило, всичко беше същото, с една дума изглеждаше като на снимка. Не е грях да излезеш някъде с такава. И изобщо не й пука. Невероятно нещо. Тя прилепна към тази малка стаичка при госпожа Хопкинс, сякаш цял живот я беше търсила.

- Дръжте ме - казва Джими. - Случайно да не си извършила убийство?

Носа не си показваше на улицата, дори и да гърми и трещи вън. От сутрин до вечер тя търка и мие, и вече се стигна дотам, че си хвърляш мръсните чорапи и още преди да са стигнали до пода, тя е готова, грабва ги и ги пере. Първоначално изглеждаше, че ще е по-добре - ще си дойдеш, всичко ще бъде чисто, храната ще бъде готова.

Но мина една седмица, чувствам, че става непоносимо. Все едно не си у дома, а си на гости. Да не кажа, че тя те е дръпнала назад, сам започваш да се дърпаш назад. Преди хвърляш едно друго навсякъде, сега първо ще помислиш. Изпрала е пердетата, каквото й попадне под ръка, всичко пере. Дори цветя завъди в стаята. И вече не мога да понасям.

- Това е, точка - казвам на приятелчето Джими. - Няма живот, да я оставим.

Сетихме се колко ни е скъпо да я храним и колко сапун и други глупости пилее.

Решихме да се отървем от нея по най-простия начин. Една вечер казвам на Джими:

- Не трябва ли, приятелю, да отидем на кино? В нашето кино има филм със Спенсър Трейси.

Джими отговаря:

- Имам среща с едно момиче. Ти трябва да вземеш Джени.

Казвам:

- Тя няма да дойде, нали знаеш.

Тя мълчи. Направи пауза и внезапно каза:

- Ако искаш, ще дойда.

Преди да стигнем до Слона, под земята има мъжка тоалетна. Слизането по стълбите отнема много време, но можете да се качите от другата страна на улицата. Стигаме до този момент и Джими казва, че ще отиде да срещне приятелката си. Аз казвам:

- Аз ей сега ще се върна. Живо.

Тя остава на улицата, а ние слизаме долу и бягаме от другата страна. Качваме се по стълбите и се оглеждаме навън. Струва си да чакаме. Бързаме обратно вкъщи, изваждаме куфара й и пъхаме всичките й вещи в него. След това казваме на г-жа Хопкинс да не я пуска вътре, ако се върне. След това отиваме в нашата закусвалня и виждаме там Джо.

- Джо, искаш ли да спечелиш един шилинг? - питам.

Завеждаме го при Слона и му казваме да погледне от другата страна на улицата, където момичето от Уелс все още стои на същото място.

- Занеси й този куфар, Джо - казвам аз. - И й кажи: Джими и Алф ме помолиха да ти кажа, че не могат да те задържат при тях повече.

Джо се ухили под мустак и каза:

- Ще кажа, бъди спокоен.

Тогава Джими го дърпа назад и казва:

- Виж какво, Джо. Относно нея се откажи.

Джо казва:

- Какъв е проблемът? Имате всичко с нея.

Джими казва:

- Слушай, Джо, не сме пипали това момиче и не искаме да се мотае под носа ни. Така че й занеси нейния куфар и изчезвай.

Гледаме как Джо преминава от другата страна и забързахме. Не исках да го гледам как й дава куфара. Трябваше бързо да си тръгна. След това пристигна шестдесет и трети автобус и се метнахме в него. Последното нещо, което видях, беше тя да стои до парапета и да гледа Джо, докато той й подаваше куфара.

Същата вечер, когато се прибрахме и вече беше късно, все се надявах, че тя се е върнала и не знам как е влязла в стаята. Но тя не се върна. Стаята ни никога не е била същата, както беше с нея. Скоро всички следи, останали от нея, са заличени. Прозорците са прашни, пердетата бяха дръпнати както преди, подът беше отъпкан и навсякъде имаше мръсотия, както преди. Но винаги, когато си дойда в стаята ни и хвана дръжката на вратата, ще погледна дали тя е там. И мисля, че същото се случваше с моя приятел Джими.

И все пак имахме шанса да я видим отново, две години по-късно. На улицата, която води от Пикадили до Регентския дворец. Тя сама ни спря, иначе нямаше да я познаем. Тя изглеждаше зашеметяващо. В хубаво кожено палто, Джими беше работил при един кожухар, каза, че е истинско. Блуза с бели волани. И тя миришеше вкусно, топло, на парфюм, вино.

Когато ни заговори, и двамата онемяхме в първата минута. Мислех, че Джими сега ще се пошегува, както обикновено, но този път и него го нямаше. С нея беше старец, облечен криво-ляво, с чадър и всичко останало и когато тя спря, това не му хареса. Докато се сбогуваше, тя отвори чантата си, извади нещо и го пъхна в ръката ми.

- Това е мое задължение - каза тя. - За всичко, което направихте за мен.

- Ако сме направили нещо, то е било от сърце - казах аз. - Нямаме нужда от нищо.

Все пак беше глупаво да откажа пари. Когато тя си тръгна, видях, че имам две банкноти от пет паунда. Дадох една на Джими, той плю на нея за късмет.

- Дръж ме - казва Джими, - зашеметен съм колко е добра.

- Това е сигурно - казвам аз. - Такава не е срамно да поведеш накъдето искаш.

- Познах я по гласа - казва Джими.

- Да, гласът е същият - казвам. - Просто не е толкова мелодичен, както преди.

- Чу ли какво каза тя? - казва Джими. - Че не е срещала толкова свестни момчета като нас в Лондон.

- Тогава означава, че е срещнала най-големите негодници - казвам аз.

- Кой знае - казва Джими. - Ами ако сме свестни, а просто сами не го осъзнаваме?

- Всъщност, това е вярно - казвам аз. - Спомни си, позволявали ли сме си нещо допълнително с нея?

- Не вдигнах ръка, когато тя направи дом от стария ни развъдник - каза Джими. - Да отидем в „Стандарт”, да пием за нейното здраве.

Над чаша бира, Джими казва:

- О, ама и ние с теб бяхме… Само ако знаехме предварително, че тя ще бъде такава…

- Четеш ми мислите - казвам. - Можехме и сами да й предадем куфара.