Йоан Нечев

Фактът, че не представлява само една човешка личност, а две, предстоеше леко да обезпокои  Георги Пецов. Той още не знаеше, че това се мъти в съзнанието на собствената му тъща г-жа Иванка, докато тя му го заяви недвусмислено около обяд от дивана, на който спеше:

- Знаеш ли, моят Гошо готви много хубаво. Направи ми чудесни палачинки за закуска!

- Кой Гошо? - изненада се той.

- Който работи в склада, естествено.

- Не знаех, че работя в някакъв склад - възрази същият. - Доколкото знам, в тая къща готвя само аз.

- Не ти! - рече тъщата. - Говоря за моя Гошо, дето преди малко си тръгна.

- Нещо бъркаш - отвърна с нотка на раздразнение той. - Никой не си е тръгвал.

- Какво? - вдигна глава г-жа Иванка и го изгледа.

Лошото при техните разговори бе, че тя говореше  толкова тихо, че зет й едва я разбираше, а той трябваше да вика, защото тъща му беше почти глуха и се налагаше да повтаря едно и също нещо по няколко пъти.

- Никой не си е тръгвал - повиши глас Георги, който половин час преди това бе правил палачинки пред очите й не кога да е, а същата тази сутрин.

- Ами Гошо?

- Гошо съм аз! - изрева той  -  Не ме ли помниш?

- Не си - измърмори тя. - Ти си някой друг.

- Ами тогава кой съм аз?

- Не знам - равнодушно отвърна г-жа Иванка. - Питай Веска!

- Коя Веска?

- Жена ти.

- Глупости! - викна в ухото й Георги. - Аз съм женен за дъщеря ти Йова от цели двайсет и пет години.

- Тогава защо аз не знам? - учуди се г-жа Иванка.

- Как да не знаеш, когато беше на сватбата ни? Не помниш ли?

- Никой не ми е казал. Иначе щях да дойда - заяви тя. - Кога е било това?

- Преди двайсет и пет години.  На седми юли.

- Че аз била ли съм родена тогава? - искрено се изненада тъщата.

Нека поясним, че тя навършваше осемдесет и девет години след един месец.

- И таз добра! - зяпна Гошо. - Чуваш ли се какво говориш?

- Ти не се чуваш - настоя г-жа Иванка.  - Децата ти къде са?

- Какви деца?

- Не те е срам! - възмути се тя. - Момчето и момичето, които имаш.

- Виж какво, тъще, ние с Йова нямаме деца - опита се да се успокои Георги.

- Моля ти се! - усмихна се г-жа Иванка. - Нали ни бяха на гости миналата седмица. Сладурани!

- Боже! - изпъшка той. - Да не би оня Гошо от склада да има деца?

- Той е ерген - рече тя. - Ама много хубаво готви.

Този загадъчен разговор се водеше в малкия апартамент, почти да гарата в Карлово, където малкото семейство, състоящо се от г-жа Иванка, дъщеря й, зет й и старото вече куче Лъки живееше от година и половина под наем.

- Е, хубаво…  - реши да прекрати тая безсмислица Георги. - След като твоят Гошо вече те е нахранил, можеш да поспиш. Или искаш да ти пусна телевизора?

- Ами ти къде работиш? - вместо да му отговори, попита тъщата.

- Аз ли? Никъде - учуди се той.  - От седем години съм пенсионер.

- А защо не си ми казал? - навъси се г-жа Иванка.

- Ами…, през тия седем години поне сто и кусур пъти съм ти го казвал.

- Не помня.

- Не се притеснявай, маме! - успокои я той. - Ти нищо не помниш. Три минути след като ти кажа нещо, ти хабер си нямаш от него.

- Брей! - заинати се тъщата. - Как да не помня? Ти познаваш ли дядо ми?

- И да искам, не мога да го познавам.

- Защо?

- Защото когато е умрял, аз още не съм се бил родил.

- Ами майка ми?

- Все тая - рече или по-точно извика Гошо. - Стига си питала вече, че прегракнах!

- Това е защото не си пиеш хапчетата -  назидателно измърмори тя.

Той само поклати безпомощно глава.

- Ами мъжът ми познаваш ли? - продължи методически г-жа Иванка, без да му обръща внимание.

- Не, за съжаление!

- И защо, моля?

- Ами, защото е получил инфаркт и е починал преди да се запозная с дъщеря ти.

- Веска ли?

- Йова, ма, дърто! - не се сдържа зетят. - Дъщерята на мъжът ти.

- Ти за него ли се ожени?

- Браво! - втрещи се Георги. - Не съм! Трябва да е бил другият Гошо.

- Какви хубави палачинки прави той! - каза замечтано г-жа Иванка. - Ама си отиде.

- Ще дойде - увери я зет й. - Когато ми цъфнат налъмите.

- Ще цъфнат - рече тъщата. - Я виж каква пролет е вънка!

Георги погледна през прозореца. Той беше почти заскрежен от студа, но през него все пак се виждаха натрупаните преспи сняг по покривите на сградите.

- Вярно…  - въздъхна той. - Е, аз ще си ходя.

- Къде? - попита без особен интерес г-жа Иванка.

- Ами при Веска и децата. Къде другаде? - отвърна зет й Георги Пецов.