Йордан Каменов

КАК СЕ ПИШЕ БИОГРАФИЯ

ВЪВЕДЕНИЕ

Знаете ли как се пише биография? Едни знаят, други не знаят. Тези, дето (уж) знаят, често не могат. Тия, дето не знаят, са с повече шансове, защото включват на помощ усърдието. Аз се учех, докато стигна до това, което намирам за биография. В един момент на самообразоването ми хрумна, че в най-ранната книга на християнството е създадено нещо, което макар да е в няколко разновидности, представлява единен образец. Досещате се - евангелията, разбира се. Биография в четири близки и по съдържание, и по структура варианти, която следва да се препоръчва не само с цел осмисляне на божествени послания, но и като образец в жанра. Но кой я осмисля така? Да не ровим повече в човешкия опит.

Стигнах сам до извода, че съм следвал в нещо евангелията в опита да напиша биография на Вапцаров. До този момент бях направил немалко: вече написал няколко откъса, събрал някои от тях в обособен дял, който кръстих Изпитанията, пооформил идеята за цялостен план на книгата. Бях отхвърлил опростенческата схема, сякаш задължителна за българската биография като жанр: поглед към времето (претенциозен и конюнктурен, дето тече надпреварата или в отричането, или във възхвалата); „задълбочен” преглед на родата, особено изкуствен там, дето могат да се намерят личности с някакво значение; „умиление” пред бащи и майки, досадно, защото е канонизирано. Всичко това може да е необходимо, когато представяш свой сродник пред цялата рода или друга аудитория. Но не и в биография за голяма личност. Тя е надхвърлила родителския ген, та защо да се ровим в наличието на кълнове, които не са дали собствен плод. Спирам, за да припомня неминуемия диалог със структурата на евангелията. От тях отсъства и думичка за повече от десетилетие от живота на Иисус Христос. Библията може да си позволи мълчанието и да ни остави да го обясняваме. И възможно най-приемливото хрумване е, че ние нямаме познанието да разберем тази трансформация, поради което не е нужно и да получим разказа за нея.

Но големите личности, дори и тези, които като в унес наричаме божествени, са само хора, получили благословията на висшата духовност. И би следвало да сме израснали да разбираме тяхната същност. Като това естествено отправя изискването биографията да разкрива как и кога и през какво преминава голямата личност, за да стигне до това да даде подслон на духовността у себе си. Което е доста по-различно от това съвестно да изброяваш известни факти и документи и да цитираш спомени на всякакви хора, докоснали се до личността. (А при Вапцаров това е особено рисково, защото мемоарните умения в негова чест са били впрягани с какви ли не цели.) За да ползваш безспорните факти и документите трябва да си се самообучил: в преценката дали са действителни, а не сътворени да прикрият, да разкрасят или да служат за нещо знайно или незнайно със съдържанието си; в способността да отличаваш тяхната важност и значимост; в умението да изградиш от тях биографична, идейна, творческа или друга теза, но теза! Като особено важно е да съумееш да откриеш, даже да доведеш невидимото или трудно видимото до факт в случаите, когато другите не са го сторили. Та от всичко това освен да очертаеш пътя на достигането от личността, трябва и да определиш какво е достигнатото. А не преждевременно да ликуваш: колко много ви стоварих в скута. И в крайна сметка да се окаже, че си натоварил торбата с еклектична информация по метода да копнем тук и там. При това безнаказано, защото в този случай не подлежиш на уличаване в подражание.

Евангелията разказват, като често освен описанието на действията на Исус предават и неговите думи. Но не ги тълкуват и не подсказват нищо за тълкуванието им. Но около това се е развила теософията. Която в повечето случаи е наложила и канонично обяснение. Но биографията на писателя не може да мине само с напомняне, с цитиране и с история на написването на неговите текстове. Не казвам, че трябва да поеме и функциите на теософията. Но тя трябва да ги види и в контекста на поетичното развитие и на личността. И да ги анализира. Разбира се, най-добре е при анализа да стигне до обобщения с най-висока стойност, избирайки инструментариум, който най-приляга на творчеството и на елементи от него - книги, проекти или сътворено за цялостен период. Подход, при който всичко написано се приема за общ масив, който можеш да обходиш с предопределена теза или с конюнктурна методика, ми се струва недопустим за биография. Не ще се изсилвам, че подходът е въобще неприемлив, но той може да има място в студия или статия. Защо? Защото по такъв начин се генерализира, да, важен навярно проблем или централна стилова характеристика, но малко или много зад тях се скриват и така омаловажават редица други. Изглежда по-добре е да изградиш целостта от елементите в тяхната последователност. Така или иначе, ако тях си анализирал убедително, в крайна сметка ще откроиш значимото. Или поне на мене тъй ми се струва. И не бива, ама никак не бива да се превръща осмислянето на литературата в теософия. А оттам следва и заплаха за самата литература и за нейните личности.

Но нека видим как при такава нагласа и разбирания може да изглежда Вапцаровата биография. Които би следвало да я отграничат от българския канон и от служенето на конюнктурни и идеологически цели. Нека други да продължат да пишат даскалски съчинения или да съчиняват история на БКП във варианти за и против. Натрупаното във времето за Вапцаров ме задължава да избера свой път, изключващ баналност, обремененост и папагалничане с „модерни” средства.

РОЖДЕНИЕ И ПРОИЗХОЖДЕНИЕ

Прочелият предговора може вече да е решил, че и аз като в евангелията ще убеждавам читателя в непорочното зачатие на Вапцаров. И ще се впусна в беседа за забележителните ранни подвизи на детето Никола. Но възприемането на рационалното в една несъзнавана като образец практика не означава подражание. Тя не значи и сравнение между биографичните обекти - Христос и Вапцаров. Колкото и прилики да могат да се намерят и да се натрапят като „неопровержими” доказателства. Не, чужд съм на такава екзалтация. Всеки с мястото си и на мястото му, ако съумееш да го определиш. Христос е променил човешката история, а Вапцаров е станал съсредоточие на българската словесност и на националната главоломност.

Поетът е роден на 7 декември 1909 г. в Банско, тогава намиращ се в Османската империя. Идва с името си - 6 декември е Никулден. А фамилията Вапцаров носи само част от бащиния му род. Градчето Банско, дало на България преди Никола Вапцаров славните възрожденски първенци Паисий Хилендарски и Неофит Рилски и бележития род иконописци Молерови, има своите интелигенти, но не и водещо място в българския живот. То притежава колорит, запазени традиции в здравината на семейството, но не може да произвежда с такава непрекъснатост като Копривщица, Котел, Сливен (да не говорим за големите градове Пловдив, Русе, Търново) водещи фигури. Но не може и да спре раждането на поредния велик българин. И с това че го обрича на ранна самотност и неразбиране всъщност го мотивира да избегне участта на примирението и самозатварянето.

Вапцаров е роден в пределите на Османската империя. Там, където времето и духът на Българското възраждане все още не са изчерпани. Това впрочем се отнася и до новоосвободена България, въпреки че историците ни са приели за негов край завършека на Руско-турската война, сиреч Освобождението. Вярно е, че условията са други, че постигнатата национална колективна цел донякъде е изпълнена, което води до други нагласи, до създаването на обособеност и разграничителна разслоеност, до появата на постоянен индивидуален и съсловен егоизъм. Но не са се привършили ресурсите за обществено изграждане и за създаване на единна общност пред лицето на важни национални цели.

Какво е възрожденското в отношението на родителите към децата си и на обществото към всички деца, които не се различават едно от друго? На първо място са поставени абсолютно еднаквите изисквания към всяко дете, без да се отчитат особеностите и проявените му наклонности. Безусловно задължителен за всички - деца и възрастни, продължава да е трудът за изкарването на семейния хляб и за реда в дома. А той е преди всичко физически и често изтощителен. В малкото градче, каквото е Банско, селскостопанският труд е почти като на село. На практика трудът има предимство дори пред образованието, свещената крава на възрожденския устрем. Нито в името на образованието, а още по-малко в името на развитието на писателски потенциал, някое дете или подрастващ може да получи повече време и специални грижи.

Другото лице на еднаквостта е патриархалната дисциплина и строгост, която не щади и любимите деца. И е всеобща, без изключение в някое семейство. Подчинението на бащата, на старшия в дома е безусловно и продължава до живот. То е неписана заповед, която стои по задължителност пред десетте написани. Обсъждането или критичността към мисленето и поведението на главата е възможно само като тайно доверяване пред сигурен съмишленик.

И третото уеднаквяване става обучението по семейната версия на най-важните Божи заповеди. При Вапцаров заради принадлежността на майката към протестантството това вероятно има по-голямо значение отколкото у други деца. А със сигурност оставя проследими белези в поезията.

Всички тези еднаквости имат общо изражение, повтаряно всекидневно на детето:  бъди като другите, като другите добри деца, като всеки добър пример. Като отбелязвам особеностите на средата, в която расте поетът, аз не я обсъждам или осъждам. Така се израснали няколко достойни поколения. Но откроявам всичко това, защото детето Вапцаров има нагласа, която надскача модела на производство на поносимия - трудещия се и не вещаещ заплахи и трусове за обществото, човек. Ще  цитирам поета в едно от малкото самопредставящо го разголване от финала на негово писмо до Бойка Вапцарова от 23.V.1933 г.:

ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

Роден бил човек в полите на една голяма планина, където звездите сияели необикновено, и върховете като че ли опирали в небето. Може би затова останала жаждата у този човек през целия живот към необикновената светлина на необятния простор на небето. Във висините се реели свободни орли. Той (или по-право „то”, защото бил още дете) ги гледал с часове, унесен в неутолимия копнеж за свободата. Понякога духал планинският вятър и галил непокорната глава на детето, като носел заедно с миризма на смола и чудни, фантастични мисли, които детето жадно поглъщало.

Дори пред любимата си Вапцаров се саморазкрива със средствата на литературната условност, включително и като е сложил заглавие на тази част от писмото. Но едва ли у някой остава съмнението, че тази Приказка без край е нещо друго, а не пълно автобиографично признание. Но за да сломя и най-недоверчивите, ще предам непринудено разказана ми от брата на поета Борис Вапцаров случка от детството на двамата. Намирахме се на чардака на бащината им къща в Банско, отдето има прекрасен изглед към пиринските върхове.

„Бяхме поседнали на същото място с Никола за малко. И както мълчахме, той ми посочи планината и каза: - Виждаш ли - това е кацнал орел. - И Вихрен е неговата глава, а върховете от двете му страни са разпрострените на земята негови крила.”

Мълчах и вярвах на момчето Никола. И си мислех защо никой в своите спомени не разказваше за такива непринудени мигове от общуването си с Вапцаров. Все трябваше да бъде обрисуван в героични пози, да се отдава с упоение на мечти за бъдещето, да намеква и мълчи по конспиративни съображения за тайнствена нелегална дейност, да се възторгва от Маяковски, от когото уж се учел. Е, в спомените има и разказани случаи, които ярко характеризират поета. Промъкват се, но и те не са придружени с разбиране за изключителността на човека и таланта му.

Но целта ми тук е друга - да разбера и предам как Вапцаров е осъзнавал различието си с останалите, как е защитавал правото си да бъде такъв и как е опазил себе си в сложното изпитание да не бъде разпознат и в настояването да пази каноните на еднаквостта. Това е първото негово изпитание. Което е много важно, защото започва с детството и преминава през целия му живот. И за мене е достатъчно значимо, за да определя произхода му: от страдалческия род на самотниците, в парадоксално противоречие на тяхната мисия - да обичат другите хора и да отдадат огромния си талант в името на тази обич.

ИЗПИТАНИЯТА НА ЕДНАКВОСТТА И НЕРАЗБИРАНЕТО

МОМЧЕТО

За родителите си Вапцаров не е бил необикновено дете. Много различаващо се от другите, заради което да се откликва на изявите му и да се подкрепят талантите му. Дали това се дължи на следването на каноните на еднаквостта или на невъзможността те да го осъзнаят? Излишен въпрос, по-скоро трябва да се запитаме защо майка му Елена Вапцарова, жена с високо образование за времето - завършва Американския колеж в Самоков, не го е разбрала. Остава да си мислим, че този колеж набляга повече на протестантството, отколкото на образованието и развитието на интелекта на възпитаничките си. И в комбинация с подчинеността на жената в брака от онова време да способства за равнодушието й към изключителността. Нека да сме наясно - не вменявам неизпълнен родителски дълг. Напротив - в рамките на канона на еднаквостта и двамата родители са дали нужното на Никола и на другите си две деца Райна и Борис. Сторила го е и майката като всекидневния възпитател на трудолюбие и общоприета почтеност. Сторил го е и бащата Йонко (Иван) Вапцаров, независимо от множеството си отсъствия от дома. Отначало като борец за национална свобода, а после като деец на ВМРО, което не едно и също, както ВМРО до края на балканските войни и след тях да не е една и съща организация.

А сигнали за необикновеността на Никола те получават не само от неговото поведение, но и от учителите на бъдещия поет. А и в други случаи. Ще напомня за един от тях. Нямам представа доколко големият художник и сценограф Иван Пенков (днес по-известен като баща на чешита Джони Пенков) е бил чест посетител на Банско. Но в 1921 г. той е нарисувал 12-годишния тогава Никола, като е подписал и датирал рисунката. Нарисувал е дете с умен поглед, вглъбено и изглеждащо необичайно зряло за тази възраст. Портретът е принадлежал на семейството, но не е подбудил никого да се взре така проницателно в сина, както го постига художникът.

Между впрочем в творчеството си Вапцаров е направил равносметката на отношението на родителите си. Без, разбира се, да го определя по начина, по който аз го правя тук. Ще стане дума за това по-късно. Никола завършва прогимназия в Банско и учи до 1926 г. в Непълната гимназия в Разлог. На 17 години е, отпечатал е вече стихотворения. До този момент е съумял да отстои на стремежа към еднаквост, като посвещава всяко свободно време на четене и занимания със стихове и съпричастност към своята необикновеност. Дали е успял да разбере различността си, изключителната си поетична, интелектуална и човешка надареност. В този ред и в тази рядко срещана комбинация. Може би все още я осъзнава, след като се стреми да следва влеченията си и привиква към това да не приемат и да не оценяват необикновеността му. Каляват го и го подготвят за бъдещето. Защото занапред винаги ще е така и все ще опира най-много до полупризнанието. Добре е, че поне учителите му по български, без да го обнадеждават кой знае колко, го насърчават да не спира.

Но родителите му мислят повече за неговия хляб в бъдеще. Вземат решение, към което поетът едва ли има съпричастност - да продължи образованието си в Морското машинно училище във Варна. За тях учението му там има практическа значимост и след завършването му ги освобождава от всякакви задължения към него. Защото шестгодишният курс - по 3 години теоретичен и практически, му носи високопрестижната тогава, при липса на висш технически институт у нас, диплома на среден техник и призната военна служба. Излизаш и на следващия ден започваш сам да изкарваш хляба си. Както е и станало. Всъщност за тях мъчнотията е приемът на Никола в училището, към което по сходни като при поета причини е имало голям интерес и много кандидати. И досега е в обръщение мълвата, че приемането на поета е станала със съдействието на цар Борис III, но сигурното е, че кандидатът е имал високи оценки по български език и математика. По никакъв начин и дори при негово нежелание Никола не би си позволил позорния саботаж да се провали.

На изпроводяк за първия му учебен ден майка му записва в негово тефтерче пожеланието: Бъди крепък и мъжествен и нищо светско да не срути основата на характера ти, в който вярвам, че е добър. Когато отдавна за първи път прочетох напътствието, го приех едва ли не като внушено пророчество. Без ни най-малко да го омаловажавам заради несъмнената майчина любов, все повече го възприемам като нещо не толкова изтръгнато от сърцето, колкото заимствано от духа на протестантството във втората си част. Първото просто изречение пък е съзнаване на трудностите, които очакват емоционалния и слабоват на вид юноша. И реминисценция от витаещия дух на мъжественост и героичност и във фамилията, и в Банско. Т. е., продължаване на традициите. Липсва напътствието за духа и за следване на духовната му същност, освен ако не приемем, че добрият характер значи и това за майка му.

УЧЕНИЕТО В ММУ

Морското машинно училище е изключително важно изпитание за Вапцаров. Еднаквостта там е униформена и задължителна. Натоварванията и регламентирането време на всеки час от деня също не допринасят за развитието на поетичните и словните сетива. За много от физическите упражнения има нормативен минимум, в който трябва да се вместиш. През първите три години се съвместява гимназиално-техническото образование с военното обучение. Около тебе през целия ден има хора, усамотението е изключено. Остава нощта, в която четеш свободно желаните книги, да размишляваш и да пишеш стихове. Общуваш с едни и същи хора, отдадени на еднаквостта - да получат образование и практически технически умения с различна техника и машини, да служат образцово на военното дело - убедени или принудено, да не скъсват връзката с дома и да дочакат да вземат диплома и да потеглят по свой път. Разбира се, всичко това гарнирано с оптимизма, енергията и веселостта на младостта. Съжителството се извършва под строгия поглед на преподаватели и военни, които освен военна и технологична дисциплина възпитават родолюбие в духа на своето време и младост. Нищо укорно към повелите на образованието тогава, но Вапцаров освен че трябва да бъде в крак (в буквалния воински смисъл) с останалите, трябва да постига себе си. Без да има подкрепа от никъде, без да има общуването в собствения му свят, без който и да е да го разбира. Да не забравяме и пълната финансова зависимост от родителските пари. А баща му никак не е бил щедър.

Какво е правил, какво е постигнал и как са гледали на него съучениците и учителите му, т. е. каква е била реакцията на еднаквостта към него? Учил се е добросъвестно и не е изоставал от другите в техническите дисциплини и в овладяването на практическите умения за квалификацията среден техник. Това компромис ли е с родителската настойчивост или осъзната неизбежност? Бил е още съвсем млад и неподготвен за каквото и да е. И е избрал със съучастието на необхватната младежка енергия да постигне и двете - заедно с другите да се учи, без да им отстъпва по нищо, и същевременно да подготвя своята мисия в литературата. В теоретичната част не му е било особено трудно, защото всеки голям ум притежава любознателността да опознава и овладява и чужди на основните нагласи знания. По-трудно му е с военните умения, където и не се старае толкова. Далеч е от строевашката идеалност, изглежда малко неугледно и размъкнат, има леко странна походка и в първите години има навика винаги да държи в джобовете някоя и друга коричка хляб. За съучениците му и особено тези с мъжествено самочувствие и представа за личност това е достатъчно основание да го приемат отвисоко.

Но такова нещо няма да научите от техните немалобройни спомени. Как да си признаят публично това и неудобството да не разпознаят в него големия поет. Нелицеприятните факти, обаче, винаги намират път към известността. На една от снимките на поета притежателят й, негов съученик е написал „Николай, Писалката”. Дали този прякор е бил за публична употреба или са си служили с него за гърба му не ще научим. Но е лесно да разберем как еднаквостта си отмъщава: като омаловажава превъзходството на недостижимия. А с късна дата - като се разприказва как го е ценила, как е водила с него диалози за литературата. И ти да видиш - опонирала му е, разбирала го и го е ценяла. И му приписва колко Вапцаров е обичал Смирненски, как под негово влияние е написал ранното си стихотворение „Ковач”, защото вече е научила, че той е произведен от конюнктурата за следовник на гениалния юноша в нейната странна схема на последователност (идеологическа, разбира се) Полянов-Смирненски-Вапцаров. Но да не ровим повече в това. Най-убедителното доказателство за моите думи е фактът, че след шестте прекарани заедно години Никола Вапцаров не е изградил в следващото десетилетия от живота си с никой от съучениците си от ММУ трайно приятелство. Дори и с този - Петър Божков, библиотекаря, с когото са прекарали немалко късни часове заедно с книгите.

И тук не ме разбирайте погрешно. Той не се отрича от тях, не страни на всяка цена. От училищната скамейка винаги остана някакъв сантимент, непреодолим и опрощаващ. Така че и Вапцаров му се подчинява. Среща се със съучениците по някаква необходимост, подарява им стихосбирката си „Моторни песни” с посвещение, обикновено стандартно и не сочещо близост. А още в училището е написал свои стихове в техните споменни бележници. И като ги поставям в групата на еднаквостта, това в никакъв случай не значи посредственост или пълно безличие. Те са там, защото са посветили живота си на предначертан път и са далеч от възможността да оценят, приемат и поощрят необичайното за тях величие на духа и служенето му.

Но да не бъдем толкова строги с тях. Има моменти, в които еднаквостта се сближава с духа. Не е задължително да го разбере и да се приобщи към него, достатъчно е да  оцени силата му и необходимостта той да я представлява. В 1931 г. по случай 50-годишнината от създаването на Морското машинно училище училищното командване издава Юбилеен сборник. От обучаваните тогава 6 випуска канят един ученик да участва със свои текстове - Никола Вапцаров. Поканата (не зная дали не е повелителна) идва от началството вероятно по препоръка на преподавателите. Между впрочем през цялото обучение те освен оценки пишат и представителни характеристики за учениците. А те по традиция и изискване са част от еднаквостта. В тях Вапцаров изглежда като представител на водещото звено на еднаквостта - признават му: способността да взема самостоятелни решения, висока степен на любознателност и разсъдливост, умение да се включва сполучливо в колективни действия. И разбира се характеристиките не подминават литературния му дар, като го квалифицират в каноните на еднаквостта - като увлечение по литературата. Но дори и такова животно е суперрядкост в ММУ, което и предизвиква поканата.

И разбира се това не е подминало съучениците му. Еднаквостта оценява по-висшето от себе си, когато получи авторитетното за нея мнение от признатия за по-силен и висшестоящ. Вапцаров предоставя в Юбилейния сборник две свои творби - импресията „Спомени от миноносците” и „Марш на 26- випуск” (неговия випуск). Тук не анализирам, затова само ще спомена, че импресията е великолепна. И не само това - наред с полезната информация в сборника тя е другият негов темел. Защото разкрива смисъла на съществованието на училището не само като производител на хора с дипломи и военна вярност, а на поколения, които приемат ролята на техническия прогрес като своя мисия, като задължителен път на родината си. Маршът е далеч от представата ни за поета Вапцаров. Ала пак в спомен той е отличената творба измежду двете публикации, защото - видите ли, текстът съдържа възможно предизвикателство към директора на ММУ. Не пропуснах този факт, защото той показва, че еднаквостта пак не е разчела Вапцаров. Но той е пораснал в очите й, защото е получил официално признание.

Вероятно от него тръгва и убедеността на еднаквостта, че във важен момент само Вапцаров може да я представлява. Особено, когато нейният избраник трябва да си служи със словото. И да има смелостта и решителността да бъде откровен изразител на обединяващо мнение. На банкета при завършване на училището през юни 1932 г. съучениците от випуска се споразумяват Вапцаров да произнесе слово от тяхно име. Тогава поетът говори, а 2-3 дни по-късно записва казаното по настояване на другите. Така тя се запазва като публицистична творба с даденото й информативно заглавие Реч, произнесена при завършване на Морското училище и вероятно се различава от произнесеното слово. Но едва ли много. Според спомените на съучениците му на предварителна среща те са му подсказали по-голямата част от съдържанието. И като капак тяхното присъствие значело: „Вапцаров имаше опора у нас, затова смело и блестящо стана наш изразител на следния ден.” (Георги Куршумджиев). Безспорно поетът е съумял да изрази много от общото критично настроение при раздялата с училището и тревогата при поемането по собствен път в живота. Безспорно е и, че в някаква степен Вапцаров е изградил своите тези и от постоянното общуване със съучениците си. Има и някаква истина в това, че присъствието на съмишленици вдъхва увереност (а не смелост!) у техния представител. Но да си въобразяваш, че същото присъствие може да преобрази някого, та той (по изключение - това ни се внушава!) да говори блестящо, това го може само еднаквостта. Тъй че и когато тя отличава и признава нещичко у Вапцаров, тя ще побърза да не я забравяме, като изтъкне себе си.

Но как неукрепналият Вапцаров се опазва от заплахите на еднаквостта, какво й противопоставя и какво постига? Той привидно не й противостои, но и никога не й отстъпва. Не влиза в конфликти, макар че тя вероятно го провокира всеки ден и настоява да го приюти. Но той в тона на нейното постоянство отговаря с упоритост, която недвусмислено й подсказва, че няма да успее. Тайната му изглежда лесно разгадаема - вървя по своя път, вървете и вие по вашия. Всъщност тайната е в това, че той ги разбира, а те него - не. Не ги упреква, не ги поучава (за разлика от тях) и не намира, че са за оплакване. Той намира усилията им да го приобщят за естествени, за част от жилавостта на човешкия род. Може би се дразни от мисълта, че те не осъзнават, че той също е част от това, но с друго предназначение. Но го премълчава. Той ги обича и тепърва обичта му хората ще намира проявление и в поведението му, и в творчеството му. Но обича и свободата. Свободолюбието, което ще стане първостепенна негова характеристика, тепърва ще доказва. Засега го прави, като запазва свободата на мисленето и правото в пролуките на военната дисциплина и в откраднато време да дава път на потенциала си в Словото си да се разкрива.

Какво значи това във всекидневието? На първо - и това е широко известно на съучениците му, а сетне и на биографите му, той почти всяка вечер, след като другите лягат да спят, чете с часове в училищната библиотека заедно с Петър Божков, отговорник за нея. Тази последователност, едва ли не пристрастеност, има своето обяснение. Той е почувствал, че натрупаното литературно познание до този момент не му е достатъчно. В библиотеката на ММУ има около 1100 тома художествена литература, предимно от българската и световната класика. За израстващия творец четенето има двойно значение: с него разгадава стихотворната техника и същността на литературата и натрупва литературна ерудиция. Развива и интуицията, и познанията си. Всичко, за да служи на таланта му. Защото до този момент - а той при влизането си в ММУ наближава 17 години, все още е показал твърде малко от него. Известните преди това стихотворения, а и написаното в първата година там е несамостоятелно и ученическо. А ако прибавим… Но ще дам думата на поета от писмо от 14 октомври 1928 г. до връстника му и бъдещ писател Атанас Смирнов: „Аз се намирам в условия малко по-други от тези на един гимназист. Самият живот, начинът, по който подготвят тука бъдещия човек, съвсем не разполага към творчество. Но при все това аз ще работя.” Писмото е отговор на покана на Смирнов Вапцаров да вземе участие в инициирания от него сборник със стихотворения на гимназисти. Вапцаров с болка отказва, защото няма средства да вземе участие в проектираната книга. Само за една година той не само е преодолял ученичеството, но и е спечелил доверието на пишещите си връстници, които следят моженето си един друг. А иначе може да разчитате цитата като потвърждение на думите ми за битката на Вапцаров с еднаквостта и решимостта на поета да следва неотклонно себе си.

Поканата на Смирнов и може би единственото окриляване отстрани. И поради това ще приемем, че макар да е достоен за Смирнов акт, е с пренебрежимо малко значение за пътя на Вапцаров. Той си го е казал: Но при все това аз ще работя. И какво е изработил в следващите години? Количественото измерения на написаното в поезията между 1927 г. и началото на 1931 г. е около сто приети за завършени от самия Вапцаров стихотворения. И поне още 30-40 недовършени и варианти на крайните редакции. Приемам за завършени - така, както го е сторил поетът, записаните от него на чисто в две тетрадки, кръстени при събирането на ръкописите му Голямата и Малката тетрадка. Този немалък стихотворен масив - с изключение на няколко публикувани творби, стоеше извън възможността на читателя да го опознае чак до 1982 г., когато е издадено „Ръкописно наследство” на Никола Вапцаров. Не е за чудене - в годините, когато се изгражда образът му на безпогрешен пророк на онова време, тази поезия е щяла най-малкото да събужда въпроси у читателя, свикнал друг да му подсказва писателски образ. И е непростимо неуважение към авторовата воля. Защото тези преписи освен равносметка на сътвореното, най-вероятно са и готовност и дори стъпка към издаване на книга. Тя не се е състояла по причина като мотивацията на отказа за участие в сборника през 1928 г. - липса на средства. А от 1935 г. нататък Вапцаров, овладял търсената поетична територия, като всеки на негово място не би се върнал към издаването на такава книга или книги. (По-късно - може би да!). Стотината стихотворения от двете ръкописни тетрадки, ако не им се прави допълнителен подбор, са с обем за две стихосбирки. Но поетът не се е отрекъл от написаното в ММУ. За каквото и да го е приемал - като поетично учение, като ранен творчески етап или като сантимент, то си остава негова свидна рожба. (Тъй като е плод е на изключителна воля и вяра в своето предназначение, макар да го разглеждаме тук и като документ на съпротивата срещу еднаквостта.) За това свидетелства не само запазването на ръкописите, но и завръщането към тях и използването на строфа или мотив за сътворяване на нова редакция. По същество - на нова творба. Така са се родили, вероятно след издаването на „Моторни песни, познатите варианти на стихотворенията „Пролет” (Пролет моя…) и „Пролет” (Гълъбите гукат…).

Нека да обобщя. В противоборството си си с еднаквостта в ММУ Вапцаров не се разколебава. И успява. И в изискването на родителите да получи диплома от ММУ - постепенно ще го приеме като необходимост за бъдещия си живот. И в търсенето на пътя на своята необикновеност. В учението, по-скоро в овладяването на техниката и на технически умения той прави огромна крачка от страха и отдалечеността до приобщаването не като съзнаване на необходимост и не рационално, а емоционално, даже фантазно-емоционално. Като започва да възприема техниката не само за дело на човека, а като негово метално превъплъщение, наподобяващо физиологичната му дейност. („Спомени от миноносците” - 1931 г.). Повод за това донякъде е самата техника тогава, особено двигателите на корабите и самолетите, с които Вапцаров всекидневно общува в последните 3 години в ММУ. Но основното е нагласата на поета, необходимостта му да пресътвори действителността, да я овладява с доближаване до собствената си същност. По същото време, без Вапцаров и да подозира, и Екзюпери емоционално сходно очовечава машините.

С това Вапцарово откритие, което ще съпътства и творчеството, и борбата за хляба, в които никога не ще изостави машините, можем да разкрием какви още дарове наред с изпитанията му поднася ММУ. Обучението там наред със съпротивата на еднаквостта изгражда завинаги у поета - като всички творци склонен към разпиляване, самодисциплина и дисциплинира работливостта му. Не ги приемайте за някакъв ненужен примес към стремежа да изграждам абсолютна духовно-творческа биография на Вапцаров. Защото без тях творческата не би се състояла, поради което духовната нямаше да буди интерес, дори да я имаше. Колкото и да вярваме, че най-талантливите са водени от силата на духовността, не бива да смятаме волята за второстепенна, а тя освен характер е и изградена самодисциплина. Може ли да си представим, че без доразвитите в ММУ личностни качества Вапцаров ще може в периода 1936-38 г., когато изпълнява физически смазващата длъжност на огняр на парен локомотив, да очертае контурите на „Моторни песни”.

Сближаването с техниката не като неин консуматор, а като вдъхновен съжител, служител, познавач, му позволяват с усета и проникновението на творческата мъдрост да обозре характера на времето. Да бъде познавач на техническата му модерност и да я съпоставя със социално-хуманистичната му изостаналост. Да осъзнава, приема и изповядва поривите на човешкия дух към овладяване на тайните на битието, чието важно проявление са техническите достижения. И да внушава недостигащото в този порив - те трябва да служат на човека, да радват и да обединяват хората, а не да продължават и задълбочават разделението и несправедливостта между тях. Още тук, в ММУ, Вапцаров ще проправя пътя на важна особеност в своето творчество - порив към равноправие и хуманност в социалността. Като равнение с мечтаната модерност и на човешкия дух.

По особен начин изглежда Вапцаровата литературна потенция при завършването на ММУ. Вече споменах, че той за по-малко от година съумява да се освободи от ученическата несигурност в поезията. И да започне да пише стихотворения, чието лесно забележимо качество е, че стават годни за печат и са авторски разпознаваеми. Но със същото основание може да се каже, че и най-добрите му късни юношески стихове от 1930-31 г. са все още далеч от претенциите за сериозно литературно присъствие. Въпреки това ще заявя, че с получаването на дипломата от ММУ Вапцаров е можел да има прибавена и втора специалност в нея - писател. Силно е да се каже завършен, но няма да е пресилено да го определим като писател с предстоящо бъдеще. Основание за това ми дават няколкото къси прозаични творби - споменатите вече „Спомени от миноносците” и петте „Импресии от парахода Бургас”. Писани или по време неговото пътуване като стажант моряк преди завършването на Училището или малко след това. Те ми дават увереността да го нарека писател с несъмнен потенциал. Но какво е несъмненото и какво още му трябва, за да бъде големият писател, на него му предстои да търси, осъзнава и постига. А аз ще трябва да разкрия тази част от неговия път.

И ТАКА: КОЧЕРИНОВО В ИЗПИТАНИЯТА НА ВАПЦАРОВ

И така - и Кочериново. Няма как да бъде подминато като етап от изграждането на завършеността на Вапцаров. От която да стартира развитието на голямото му творчество. Стана като че много ровенето в предлитературния, незавършения, ставащия Вапцаров. Не се оправдавам - много е, но е необходимо. Защото неговата литературна и личностна сложна същност се е изграждала далеч по-дълго, отколкото при другите големи български писатели. А същевременно не само ранното му творчество, но и достатъчно много автобиографична информация от тогавашни писма и по-късни думи за литературата осигуряват достатъчно изворов материал да обозрем процеса на ставането му. Но както често се случва у нас - по необясними причини това се мисли за маловажно. И всеки със самочувствието на пръв и последен откривател се насочва директно към примамливата бляскавост на зрелостта, за да ни я анализира… Досещате се как - най-меко казано като разминаване на желанието с нищожността на постигнатото.

Като да изглежда естествено освободилият се от 6-годишен казармен режим да се опиянява от получената свобода. Само че Вапцаров добре съзнава, че е попаднал в новата не-свобода - борбата за хляба. Битка, в която много хора нямат кой знае колко много и алтернативи и избор. И остават завинаги там - в обезличаващата ги борба за парчето хляб. Посрещането му след завършването не носи никому радост. Аплаузите са само в това -  във времето на икономическа криза (е, българската не е като американската, но си е криза!) баща му е намерил работа в Книжно-мукавената фабрика в Кочериново. Но разочарованието от свободата произлиза не само от перспективите на не-свободата. Човекът с духовно-идеалистична нагласа ще свали булото на ясно изградените в ММУ отношения на старшинство и йерархия и на преподаван задължителен морал и ще се сблъска с неособено привлекателното поведение на насилие, страх и компромиси поведение на повечето хора. Ще оставя Вапцаров като добре изповядващ се сам да разкрие владеещите го настроения едва четири месеца след завършването на ММУ. В писмо да майка си от 29.IX.1932 г.:

„Има дни от живота на човек, когато той нито се радва, нито тъжи. Налегнала го е една особена пустота. Дълбоко - някъде в подсъзнанието, става някаква борба. Но външно като че ли всичко дреме.

Такива приблизително дни изживявам и аз… Усещам някакво разочарование - разочарованието на всеки младеж, встъпил от началото в живота… Не ме ли разбрахте най-сетне?…Че вие трябва да ме познавате достатъчно, за да разберете, че току-така не ми се пише, не е в природата ми…

Работата си гледам съвестно. Но не мога иначе. Освен работа ми трябва и нещо друго. Освен хляба си, който изкарвам, трябва ми и друг хляб. За мене е невъзможно да се огранича до положението на една машина, която само работи и поглъща своята определена доза пара…”

Та това е изповед, а не оплакване. Изповед за владеещото го разочарование и за усещането за драматична битка в съзнанието му, която не иска и да назовава. Ще я възприемем засега като търсене на пътища и за личността, и за литературата. И не бива да пропускаме деликатното напомняне на все още неразбиращите го родители, че той има мисия. Която ще следва неотклонно, но за чиито всекидневни нови повели и стъпки все още няма пълна готовност. Ако целта на писмото е била оплакване, което върви винаги с демобилизация, той нямаше да се е хвърлил в започнатата вече многостранна дейност в Кочериново. Какво ли не е вършил там, където обикновено витае провинциален застой. И човешкото упорство и усилие е насочено към бита и оцеляването. Е, и безсмъртната висша българска грижа за рода, семейството и децата. Без да изоставя мисията си, Вапцаров не е изневерил и на нея. Както под една или друга форма са я изоставяли или отлагали главно заради огромния битов товар немалко от големите български писатели.

Репликата в писмото „Работата си гледам съвестно” е отправена към баща му, който като подочул, че синът изнася реферати, решил, че това е за сметка на работата. Рефератите и публичните лекции и сказки на немалко български писатели в това време са всекидневие. Като авторитетни (все още!) за българина личности творците си позволяват да излизат извън литературата. (Впрочем за някои от тях сказките са и важен финансов източник, като първият ми пример ще е Антон Страшимиров, отдавна отрекъл се от държавна работа. Отвратен!) Та с тези си сказки, често компенсирайки липсата на компетентност с практикуваното човекознание, те съумяват да привличат, да учат и да покоряват морално слушателите - и интелигенция, и служители, и работници. Тъй че Вапцаров с рефератите си следва утвърдена будителска практика от 30-те години. Различното при него е, че той убедено образова своите слушатели само в това, което добре владее, в читалища около Кочериново, без да търси за това възнаграждение. Заключението е логично заради трите известни теми/заглавия на негови реферати. И трите са свързани с литературата. Изцяло запазен е един текст - „Морето”, с доуточняващото подзаглавие „от мировата литература”. Това е първият изнесен реферат - на 4 септември 1932 г., в Горна Джумая (днес Благоевград). Той и вторият по време - „Романтизъм”, със запазена малка част от текста, са най-вече интересни с факта, че доказват, че самообразованието на Вапцаров надхвърля литературния багаж на системно образования университетски възпитаник. Но заради търсените образователни цели те, макар и да превъзхождат учебникарските текстове, не съдържат дълбоко съдържателни или знаменателни литературни и литературно-исторически позиции.

По-интригуващо изглежда третото заглавие - „Шлагер и шлагерна поезия”. Реферат, предвиден за изнасяне в читалището на село Рила в началото на 1935 г. Не съм сигурен, че причината за провала на сказката е намеса на полицията, която пропъжда събралите се слушатели. Но така ни уверява Бойка Вапцарова и не съществува друга информация, която да потвърди или отрече нейната. Хипотезата ми за несъмнено по-интригуващ текст произлиза от изразена по темата по-ранна позиция на Вапцаров още в увода му от реферата „Морето”: „Но да се разгърнат няколко пейзажа от старите майстори на перото, мисля че е по-полезно отколкото да се пее „Танголита”. („Танголита” е известен чуждестранен шлагер, много популярен тогава и у нас.) А само 5-6 години по-късно в зрелите си стихотворения след „Моторни песни” поетът впечатляващо убедително ще пародира и иронизира пошло развлекателното мелодраматично киноизкуство и литература. Тъй че „Шлагер и шлагерна поезия” вероятно се оказва липсващият предхождащ поетичните му изяви текст, който разкрива подбудите и първите мотиви на важната за него битка за същината на Словото с евтиниите на масовото изкуство.

Възможно е изнесените реферати да са повече от три, за които има запазена писмена информация. Дори да е така, те са пренебрежимо малко, за да представляват основната му културно-пропагандна дейност. Страстта му към споделяне на духовния свят се обръща и към театъра. Този театър, който е и барометър на състоянието на обществото и настройва общественото съзнание у нас още от турското робство. Разбира се, Вапцаров може да изгради театър на самодейни начала. Той го прави: създава и става негов ръководител, драматург, режисьор и основен изпълнител. И самодейността у нас през 30-те години е характерна за културния и обществения живот наред с изнасянето на сказки. Проявява се предимно в хоровото пеене - тогава или малко по-рано са създадени великолепните мъжки хорове „Гусла”, „Кавал” и др., и по-малко в театъра. Понятно - пее се навсякъде, където се събират хора, а театралните постановки са по-трудни, по-трудопоглъщащи и изискват повече допълнителни средства за направата им. Вапцаров не ни е оставил никакво писмено откровение кое го стимулира и как съумява да прави театър. Има запазени групови снимки на трупата, които нямат популярност. Но и да имат, какво могат да ни кажат те!? Малко нещо е документирано от тази му дейност, тъй че поназнайваме отчасти само за репертоара. Водещи в него са пиеси на съвременни автори, клонящи към търсения в глъбините на българския бит. Очевидно Вапцаров е странял от голямата световна драма, знаейки че неумелото изиграване на пиеси от нея ще доведе до провал на идеята за театъра. А и още нещо, което обяснява присъствието им в репертоара - водещо начало на българската литература тогава е стремежът й към национално самопознание. Драмата ни не представлява изключение от този процес и това улеснява Вапцаров в избора.

Никой съвременник, имал наблюдения, за да може да обобщи тази Вапцарова дейност, не го е направил. Така че е трудно да се оценява качеството й. Което само по себе си не обяснява притегателността на Вапцаровия театър. Но и фактологията, и оценките биха служи по-скоро за краеведски изследвания. В някои спомени за тази  дейност на поета инцидентно се изтъкват артистичните му заложби, актьорските му изяви, режисьорският му дар. И като имаме представа за литературния му вкус и познания, без съмнения е, че за своята публика той е подбирал добри пиеси с актуална тематика. Всичко това води до извода, че театърът се е радвал на успех и е имал популярност. На за неговата биография много по-важно е сами да стигнем до мотивите на създаването му, след като той не ги е споделил. Ще ги разделя - колкото и условно да е това, на два вида: алтруистични и лични.

Преди повече от 25 години, при вече освободено говорене за Вапцаров, в разговор с млад тогава местен патриот от Кочериново чух (не казвам научих, защото той потвърди мое предположение), че Вапцаров е бил централна фигура в живота на това населено място. Той е бил еднакво авторитетен както за собственическия и управленския елит, така и за работниците във фабриката и за останалото население. Движел се и в двете среди и е съумявал да съдейства за постигане на някаква хармония между тях. Вероятно в тази си битност е влязъл и заради баща си, който е имал достатъчно авторитет там, на границата на Българска Македония. Но това може да служи само за краткотрайно използвана патерица. Всичко се дължи на самия поет. След като е изживял дните на „разочарованието на всеки младеж, встъпил от началото в живота” той е избрал пътя на избягване на враждебността и на предпоставеното недоверие. Без да изневерява на своята принадлежност на човек на труда. Бил е синдикален член и ръководител и не е изневерявал на тази си позиция. И това е неговата обществено-политическа дейност там, въпреки че след 1944 г. му приписват участие в нелегални сбирки и конспиративни прояви. И ако се върна към театъра, ще се разбере, че и той е част от усилията му да постигне обществена хармония. Или да следва библейските наставления на майка си „да обичам всички като теб”. Залавянето му с театъра вероятно тръгва от лични мотиви. Но продължава да съществува заради живеещото в българина съзнание (и у Вапцаров тогава), че театърът обединява. Алтруизмът е излязъл на преден план, без да спира личната мотивация за театрално творчество.

Всъщност не е ли този къс от живота му щастливото време на най-пълна реализация на човешката му същност: да дава всичко свое - някак заглушавайки у себе си егото на твореца, за да приближава хората един до друг. И не е ли написаното няколко години по-късно „Ще се радват на труда си хората/ и ще се обичат като братя” не само порив, който си заслужава саможертвата, но и отглас от изминат път. В който Вапцаров е посявал семената на хармония с надеждата, че те ще изкласят не само като приближаване, но и като любов между хората. Усещам как многоумието ме гледа строго под вежди и маха с ръка - махни я тази утопия; наивният автор страда от утопична състрадателност и мечтателност. Поради щото можем да го обявим за аутсайдер и наивник и оттам логично - за не толкова значим поет. Не ще влизам в диалог върху хлъзгавия терен на умозрителността и претенциозната философичност. Ще защитя порива и призива на Вапцаров към междучовешка хармония с лесно видимото основополагащо послание в българската литература. Послание, не само отправено или съдържащо се в творчеството на родните писатели, но и превърнато в забележителен сюжет - на великия ни белетрист Йордан Йовков в цикъла му разкази „Ако можеха да говорят”. Само че с мерките на вечно двойния ни стандарт ние подминаваме „утопичността” на разказвача и разхвалваме жаждата му за хармония, а набеждаваме Вапцаров в този „грях”. Вместо да търсим идеология и да сипем укори към поета е добре да видим и в мечтата за бялата пролет още една дълбочинна връзка на автора й с традициите на литературата ни и с българската духовност. Вместо да тичат в задружен впряг по подавания от шейната възбуждащ къс примамка ще да е хубаво „анализаторите” да си впрегнат мисълта, когато бродят из вечните български литературни полета. Забравих да кажа - ако я имат, мисълта, де.

А на нас ни остава да разберем кога и защо завършва идилията между благородния „утопист” и собственическия и управленския елит на Кочериново. Документиран е краят на повестта - Вапцаров е уволнен от Книжно-мукавената фабрика в началото на май 1936 г., когато има син на няколко месеца. Уволнен е заради малка авария там, за която той е обявен за виновен. Това е решение без обяснение и вероятно без убедително доказателство за такава вина. И е логичен финал на изстиналата любов между диригента на хармонията и оглушалия за нея хор на властта и парите. Но и Вапцаров, достатъчно опознал живота във фабриката и селото, има също решаващ дял в разтрогването на идилията. Защото вече е определил своя житейски път и е готов за пълноценното си творческо осъществяване. И там, уви, няма място за постигане на бялата пролет с убеждаване и вяра в доброто сърце на властта и на властта на парите. И двете страни са се отдалечили една от друга и са заели общоизвестната, характерната позиция между труда и капитала. Която при Вапцаров, все пак, е различна от обичайната нетърпимост и жажда за пролетарска победа като развръзка. У него доминантен е стремежът към хармония, но изградена като всеобща удовлетвореност от труда и братска обич.

Но това не е пълногласният отговор на въпроса какво е довело до отдалечаването между Вапцаров и елитите. По-лесно е да отговорим за техния дял. Поетът им е бил нужен, докато все още са го приемали за буфер между двете страни. Буфер, не само поемащ, но и отклоняващ конфликтите между тях. И с това, едва ли не, като защитник на интересите им. А и първоначално им е бил интересен като чудак с множество интереси и възможности и чудато безкористен. Подценявали са скритата сила на чудатостта му. Защото културната дейност на поета има и образователна страна. Тя събужда мисленето и в простодушното съзнание на работниците довчерашни селяни се раждат въпроси, въртящи се около това кой какъв е в икономическите и обществените им взаимоотношения с елитите. И когато елитите осъзнават пагубното за тях образователно въздействие, се ускорява и отдалечаването им от чудака театрал и литературен пропагандист. Колкото до Вапцаров важна роля изиграва доизграждането на личността му в Кочериново. Където той намира своя отговор на въпроса за човешкия компромис и присъствието му както в неговия живот, така и в живота на всеки човек и в представите на обществото за него. Поетът е прозрял в общуването си с елитите несъвместимостта между тях и себе си по начина, по който са изградили живота си - чрез непрекъснати компромиси, които ги правят недостойни с потъпкването на собственото им достойнство. И това за него е не по-малко важно от принудата, която упражняват върху хората на труда да мълчат страхливо и правят компромиси в името на парчето хляб. И не по-малко решаващо в неговия избор.

Няма да напуснем така лесно Кочериново. Макар там Вапцаров да не е написал нито една от най-значимите се творби. Но с тръгването си оттам той е готов да ги създава веднага. Защото наред с „утопичността” и „чудатостите” той е доизградил там личността си и е попълнил запасите си от творчески умения и хоризонти. И е готов за момента, когато всичко това ще заблести като художествената завършеност на гения.

ПОЕЗИЯТА ПРЕД ОЛТАРА НА ИСТОРИЯТА И ВАПЦАРОВ ЗА ИСТОРИЯТА

„Моторни песни” е значима книга. Тя е една от малкото български стихосбирки, които можем да наречем концептуални. Подредена в 4 цикъла, всеки от които съдържа думата песен - „Песни за човека”, Песни за Родината”, „Песни” и „Песни за една страна”, тя откроява концепцията на Вапцаров за триединството на човека - обществения, подчинения на традицията и носителя на запазено право на интимно начало на аз-а. След такава книга е трудно да направиш нова стъпка в поезията. Но поетът я прави. И ето как. В първата си книга за Вапцаров „Властта, историята и Вапцаров” съм написал: „Разбира се, в тяхната (на българските поети - б. м.) готовност да се принесат в жертва има нещо много чисто и достойно. Но те се втурват в нея, подобно на Вапцаров, почти винаги в името на словото. Защото са посветени в тайната, че голямото слово е плод на драматичен опит, че ролята на странични наблюдатели и чисти коментатори обезкръвява думите.” Мисля, че в предишните части от книгата защитих тази си теза.

В така наречената Синя тетрадка (Вапцаров ръкопис) има списък от 12 стихотворения. Текстовете на 8 от тях са известни: „Майка”, „Кино”, „Рибарска” (отпечатано през 1941 г. със заглавие „Рибарски живот”), „Ботев”, „История”, „Пролет”, „Крали Марко”, „Илинденска”. 4 от 12-те стихотворения от списъка не са достигнали до нас - „Без Боя”, „Не дишаш”, „Милиони KWh”, „И пак ядем”. Най-вероятно и тези 4 са били написани, след като другите 8 са запазени в окончателен вариант. И по някакъв начин са изгубени. Няма да гадая дали по невнимание или с неизвестна цел, ала ми се ще някой ден и те да видят бял свят. Ако е допускал загубата им, Вапцаров е щял и тях да възстанови след ареста си. Като прибавим и невлезлите в списъка „Селска хроника”, „Дохождат дни…”, „Не, сега не е за поезия …”, „Ще бъда стар …”, „Хроника”, „Думи”, „Антени”, „Пролет” (Отвънка ухае на люляк …), „Прощално”, „Борбата е безмилостно жестока …”, ще се завъртим около магичната за поезията ни цифра - 20. Двадесет са запазените Ботеви стихотворения, 20 са творбите в „Моторни песни”… След изброяването на заглавията съвсем уверено мога да обобщя, че водещата тема на Вапцаровото творчество след „Моторни песни” е духовната драма на човека в творенето на Историята. И то без да се подчертавам доминиращото въздействие на гениалната му творба „История”. И без да включвам в доказателствените аргументи заради жанра му стихотворението за деца „Врабчова сговорна дружина”, макар то да включва послания и внушения близки до ядрото на поетовото творчество след „Моторни песни”.

Ще разгледам и подредя тематиката/проблематиката на написаното тогава със съзнанието за възможността ненамерените текстове да съдържат някакво допълнение към нея. Подобно нещо съм направил в книгата си „Властта, историята и Вапцаров”. Новият ми прочит ще дообогати списъка и формулираната там проблемност, но няма да внесе съществени корекции. Ето я новата подредба:

1. Поява на темата за активно интелектуално противопоставяне на необоснованото властническо наставничество, изразявано с пропагандно говорене или с други форми на манипулиране, в това число и покровителстване на сладникаво-сантиментално изкуство и на масова култура - „Селска хроника”, „Кино”, „Ботев”, „Рибарски живот”.

2. В известен смисъл като допълнение на посочената тема е активизацията на проблема изкуство-социална насоченост и значимост, но с включване и на диалогичност с естетическата съдържателност е и съществуващата в предходни творби като потенциал подобна проблематика. Тук отново са и „Кино”, „Ботев”, „Рибарски живот”, както и „Не, сега не е за поезия”.

3. Активизация на проблема участие-неучастие (или отказ от участие) в правенето на история - „История”, „Селска хроника”, „Илинденска”.

4. Активизация на проблема за поведението на личността в правенето на история - „Крали Марко”,  „Ботев”, „Борбата е безмилостно жестока…”.

5. Поява на мотива за заплахата от обезчовечаване на личността във времето на  правене на история - в определените като недовършени стихотворения  „Дохождат дни…”, „Не, сега не е за поезия…”, „Ще бъда стар…”, „Хроника”.

6. Тематизиране на търсенето на душевен пристан от преживяваната заплаха от обезчовечаване, мечтания за постигнат далечен хуманен резултат от битката му в Историята - „Пролет” (Пролет моя, моя бяла пролет…), „Пролет” (Отвънка ухае на люляк …). С еднакви, емблематични за темата заглавия.

7. Активизация на проблема живот-смърт-жертвоготовност; раждане на темата живот след смъртта - „Прощално”, „Борбата е безмилостно жестока …”.

8. Нова тема - защита на свещеното право на човека да прави история заради понесените страдания, използването му като воински материал в чужди нему властнически амбиции, отнетото достойнство - „Селска хроника”, „Кино”, „История”.

9. Тематизиране на философията на историята и на виждането на Историята в историографията - „История”.

В предишните глави на книгата вече разгледах по-голямата част от систематизираните тук тематични и проблемни характеристики на Вапцаровата поезия след „Моторни песни”. Остава да анализирам съдържателната насоченост на първите две теми, представени от „Селска хроника”, „Кино”, „Ботев”, „Рибарски живот”. И да опитам да навляза в огромната, загадъчна и сякаш невъзможна за тълкувание прелест на „История”. Стихотворение-вселена с проблематиката си. И с всичко друго.

Идеята за борба, за намеса и промяна в Историята не е чужда на Вапцаров и в „Моторни песни”. Но там тя не е изстрадана, там тя е още интуитивна, израз на намерения и копнения. И в такива случаи в Словото повече витае конструираната мечта, интелектуалните и моралните натрупвания, декларираната, макар и не декларативна, искреност. Само поемането на пътеките на творенето на История могат да превърнат пожелателността и копнежа в драма и път към величавите измерения на неподправената литература. А встъпването в тези пътеки обикновено не е влизане в тежък бой. За Вапцаров готовността да служи на Историята с Живот и Слово започва със „Селска хроника”. И с необикновената рецепция на тази творба - арестуват го с нейния ръкопис, който се превръща във важен повод за ареста му. Навярно още тогава на въпроса за кого бие камбаната той си е отговорил - призовава и мен. Патосът на „Селска хроника” - изобличението на властовата манипулативност и лъжа, призивът за несъгласие с употребата на обикновения човек в абсурдни държавни и властови стратегии и за готовност за съпротива срещу това, вярно главно с акцент върху обезценяването на човешкия живот става основен и за останалите стихотворения в темата - „Кино”, „Ботев”, „Рибарски живот”. Но това още е начало - Вапцаров все още изповядва и вярва в битката на разума и интелекта. В която Словото побеждава и проправя пътища, т. е. играе по-голяма от отредената му роля. Която и в битките на Историята следва библейския постулат: в началото бе Словото и Словото бе начало. Но и в свещената християнска книга липсва продължението. А то може да се формулира така: след началото Словото недостига. Недостига да бъде главен елемент в битката.

Но да се върна във Вапцаровото начало, където Словото е начало. И четирите стихотворения са полемика-диалог с използването на словото за отслабване на аргументите на борещите се за промяна и за скриване на измамната и прикрита същинска дейност и стратегия на властта. Но те са не само тематично близки, но и поразително сходни като стихотворен сюжет. Разбира се, при тази повторяемост елементите на всеки конкретен сюжет са предназначени за него и го обслужват оригинално и неповторимо. За въвеждането в темата „Селска хроника” и „Рибарски живот” се нуждаят от кратки интродукции. Докато в „Кино” и в „Ботев” те са по-пространни. При тях това е необходимо, защото в първите две творби поетът е по-скоро наблюдател или интелектуален поборник срещу тенденции. А в „Кино” и „Ботев” той е пряк участник в полемиката, а това налага обяснителен аргумент. В „Кино” поетът е и зрителят, когото мамят, а в „Ботев” действителни събития - поръчват му стихотворение за Ботев и той трябва да се произнесе за актуалната, а и за вечната рецепция на творбите на великия си предшественик.

След интродукцията в стихотворенията следва пародийно представяне на всяка от избраните тези, с които Вапцаров полемизира. В „Селска хроника” и в „Ботев” той предпочита мним, но възможен цитат (огражда текста в кавички), характерно представящ оборваната теза. В „Селска хроника” тя, тезата, е разкриване на пропагандния фалш, с който се прикрива важният дневен ред на обществото; а в „Ботев” е прекомерното естетизиране на поезията му, за да бъдат обезсилени социалните и философските  му послания и саможертвения му пример. „Рибарски живот” следва премерената ироничност на тези стихотворения, но тук насочена срещу сладникавата и преднамерена романтичност в поетизирането на иначе тежката професия. В „Кино” ироничната пародийност на другите три творби е изместена от безпощаден сарказъм към преразказания филмов сюжет от продукцията на Метро Голдуин Майер. Без никакъв преход във всяка творба следва излагането на поетовата теза, навсякъде полярно стояща срещу гласа на официозността, разпознаваем и като открито пропагандно усилие, и като прикрито толериране на безвредно за властта ползване на исторически мит или на масовото изкуство. Макар и полемична всяка теза не се излага както в публицистиката. Където много рядко изказът достига до литературния и оттам до бляскава неопровержимост. И в четирите стихотворения поетът и режисира, и поема ролята на опонент, и вкарва свои герои и сцени, слива своята аргументация с групи хора, достатъчно представителни, за да ги приемем като народа, най-малкото - като гласа на народа. В „Селска хроника” срещу внушенията на слушаната радиопропаганда се изгражда убеденото противостоене на всички обикновени хорица в кръчмицата. При което се разбира, че в уж протяжното и скучно битово прекарване посетителите ги обединява тихо, но ясно несъгласие с властта. Което пък дава право на присъствалия и режисирал сцената поет да произнесе заключение като лирически субект. Извън контекста то би звучало като политически лозунг, но в стихотворната тъкан става послание-Истина.

Режисурата в „Ботев” разменя ролите. Тук поетът, на когото поръчват стихотворение за Ботев, се поставя в ролята на изразителя на оборваната теза. Полемистът, който аргументирано ще го срази, е работникът-поръчител. Който се е обърнал към можещия в стихове да изкаже ясна и неоспорима за него теза. И понеже е работник, лесно се досещаме, че този Вапцаров герой със своята обикновеност представлява народа. Т. е., носената от множеството хора Истина-рецепция за Ботев. А лиричният герой става двоичен. Той е и естестващ поет, и стихотворен герой, произнасящ посланието в творбата.

В „Кино” имаме друг вариант на противостоене, пак успешна Вапцарова режисура. Поетът прекъсва саркастично пародираната теза, която оборва, заповедно и гневно: „Стига!”. И продължава в нетърпяща възражения тоналност първоначално с риторични въпроси, а след това с излагане на своята теза за истинската същност на съдбата на множеството обикновени хора. И прави това - и въпросите, и обобщението на живота на тези хора, от тяхно име. Като само веднъж проговорва като поета-лиричен герой: „Къде съм аз?“. За да слее себе си с отрудените хора като ни убеди в делегираното право да говори от тяхно име. Защото има същата участ, но и притежава дързостта да изкаже убедително мисленето им-страдание. И в градацията на доказване на общата правота да стигне до съкрушителното за опонента: „Това е то./ Това е драмата./ Останалото/ е измама.” Това е то, това е Вапцаров в безпощадната разправа с манипулативността.

На къде се крие убедителността и невъзможността да се намерят контрааргументи срещу неговите тези и послания? Вече казах, че от значение въвеждането на публицистичен сюжет в поетичния жанр. Обличането на авторовата теза в метафоричност и иносказателна образност я прави убедителна и необорима. Стиховата лапидарност и внушаващата искреност емоционалност, почти непостижими в публицистиката, пък превръщат тезата в неотразима Истина. Постигнатото от Вапцаров в „Кино”, а и в другите три посочени стихотворения, е едно от доказателствата за неизтощимата сила на Словото, когато то не се съобразява с приетите правила и граници на жанровете.

И четирите стихотворения: „Селска хроника”, „Кино”, „Ботев”, „Рибарски живот”, не са само полемична битка с властовата манипулативност и лъжа и с антихуманната й същност. Те имат и още един план, достатъчно важен, та да не го наричам втори. Те и налагат Вапцаровата представа за ролята на Словото, противостояща на определянето му като затворена в себе си художественост, която провижда литературата само като естетически субект. За поета още от творческото му юношество истинското Слово носи други характеристики и противостои не само на затвореността, но и на въвличането му в масовата култура. В един от ръкописните уводи на реферата си „Морето” от 1932 г. ще подхвърли: „Но да се разгърнат няколко пейзажа от старите майстори на перото, мисля че е по-полезно отколкото да се пее „Танголита” (популярен тогава шлагер - б. м.).” Две-три години по-късно поетът е написал друга сказка/реферат в Кочериново - „Шлагер и шлагерна поезия”, която според запознати с изгубения текст е била разгромна за шлагерната „поезия”. Но най-вероятно тогава поетът е бил ангажиран най-вече с недоволство и отрицание на масовото изкуство и със защита на Словото. Докато зрелият Вапцаров клони към повелите на библейската мъдрост, според която Словото е не само в началото, но и то самото е Начало. Проникнал е и в историческата поука от неизменното участие на всяка власт в метаморфозите на античния лозунг „Хляб и зрелища”, превръщайки го във вечен чрез масовата култура. И това подхранва решителността и убедителността на посланията на Вапцаров във всяко от четирите стихотворения, отделени от мен в група.

И все пак при цялата си полемична и художествена сила те, както и останалото написано от поета до ареста му, са само подстъп към гениалната му творба „История”. Гениална заради значимостта на тематиката, философските и нравствено-обществените тези, заради мъчително намерените от поета отговори на драматичните му терзания при участието му в Историята, както и за неотразимата й художествена мощ. Чиито измерения лесно ще открием при отклика на зрителите при актьорска рецитация и при първия прочит на творбата от значими поетични личности - по тяхно признание или от свидетелства на техни близки. Ще се спра на два примера. Големият италиански поет Салваторе Куазимодо, носител на Нобелова награда за литература, изгражда величаещото Вапцаров свое изказване около въздействието на „История”, където открива истината за преживяното от всички хора по света от своето поколение от годините на Втората световна война. Вторият ми пример е разказът на Пенчо Данчев в книгата му за Вапцаров за „залавянето” на Никола Фурнаджиев в момента, в който чете и препрочита „История”. Големият поет, който в това време - 1946 г. и първото издание на събрани Вапцарови стихотворения, е главен редактор на литературното списание „Септември” е тъй смаян, че въобще игнорира влезлия при него свидетел.  Само обикаля из кабинета си, като от време навреме се спира и зачита в отворената на „История” Вапцарова книга. И изговаря неведнъж - гениално.

Като всяко велико нещо в нашата литература и на „История” ние предпочитаме да се възхищаваме, а не да обсъдим произхода и същината на нашата възхита. В опита си да разгадая стихотворението, ще започна необичайно - от морфологичния анализ, по-точно от морфологичните препратки. Вапцаровата поезия е с висока глаголна температура или - немедицински казано, с повишената честота на употребата на глаголи. Това е една от характерните й особености, допринасящи за силата и въздействието й. Но никъде тя не е толкова богата и динамична, както е в „История”. Тук си дават среща следните глаголни времена: минало свършено, минало несвършено, минало неопределено, сегашно и бъдеще. (За да не отегчавам не използвам примери, нека невярващият сам се убеди.) Освен това като сказуемо са ползвани няколко минали свършени действителни причастия /вили, изкарвали, слушал и др./. Употребено е и минало страдателно причастие /натрупан/. Основното изявително наклонение не е единствено. Има и повелително. Има форми, които наподобяват пожелателното. И тези времена и наклонения се редуват неочаквано само в рамките на характерните къси строфи. И това - без никакво насилие над смисъла и стиховия строеж. Всичко сякаш се е родило от само по себе си, непринудено, естествено, разбираемо и приемливо.

Словесното и особено поетичното изкуство често търсят такива форми, които да уподобят или напомнят темата и сюжета, за да допринесат за внушението за достоверност. Тази роля в „История” играе богатото ползване на глаголните времена и наклонения. Та нали Историята и историографията ползват времето разнообразно: в едно бъдеще за станалото и събитията се пресъздава миналото, за самото минало често се говори в сегашно време, от миналото се извличат послания с отправеност към сегашното и миналото, бъдещето е отправна точка за промяна на настоящето и т.н. Всичко е подвижно, говоренето не се заседява само в едно време, въпреки че според всеобщото мнение неговата насоченост отпраща към миналото. Тази подвижност е като че ли най-важното за Историята и историографията, което Вапцаров споделя с нас в стихотворението и с формалистично уподобяване.

Подобно на последните анализирани четири стихотворения “История” е изградена на спор, който в случая не оборва теза, а всеобхватно изградена и наложена практика на историографията - как тя представя миналото във върхови моменти на промяна, в миговете на История. Но тук Вапцаров превръща диалога в монолог, в който отказва на другия дори „привилегията” да му бъде пародирана гледната точка. В хода на монолога Вапцаров въвежда в творбата си още две теми. Първата - на кой и за какво се полага да прави История. И втората - всъщност най-важната, измъчваща съзнанието му болка, довела до появата на „незавършените” стихотворения - допустимо ли е обезчовечаването на представителите на справедливата кауза.

Своето разбиране за историографията поетът е изковал и с личното си участие. Историографията не следва да е описание на ставащите събития, които осъществяват целта. Тя би трябвало да обяснява станалото, да предаде преживяното в дълбините на стигане до решението и на самото решение. Историографията е разгадаването на присъствието на уж безличните човешки тълпи, маси, множества; сбор от страданията им, които раждат заявката на промените. Тя е вземането на решение за участие, смелостта да се противостои на бащите, на покорността, на потъпкваното достойнство. Следващите събития са следствие. И в тях обезчовечаването, болестно-болезненото състояние на сполетяно насилие имат единственото оправдание в пречистващата роля на търсената справедлива промяна. В битките за осъществяване на победа цари ожесточеност, рицарско достойнство може да има само в барикадите на революцията, но не и в яростта, възгордяването, в ожесточението, в унищоженията на противостоящия. Така за него Историята е болезнено, но пречистващо състояние. И Вапцаровата историография е адекватно обяснение на същността на Историята.

За поета важното е духът, решението, готовността и неотменимата храброст при отстояване на целта, но не единичната, а общата споена от сходно страдание и близки намерения. Правата, които търсят от историята често приеманите за безгласни букви обикновени личности, притежават убедителност, идваща от обединените им съдби. Те настоятелно искат тяхното присъствие да бъде вписано и в историческите анали. А това присъствие представлява страдание и довеждане до оскотяване, до животинско състояние, до битка за оцеляване, която често губят. Вапцаров е убедителен, защото води диалога не с аргументите на своето несъгласие и недоволство, а с общото. Докато почти навсякъде в останалите му стихотворения за историята водените диалози и монолозите са в единствено число, първо лице, от негово име или от името на лирически герой. Тук такъв герой е множеството, престанало да бъде безгласно и незабелязано и защото е тръгнало да твори история, да променя уж непроменимата даденост, приета от поколения, безсилни да я променят. В настоятелността за присъствие са освен тежкото общо страдание, което и „се зъби неприветно”, и „вика”; са важното несъгласие с бащите; вземането на решения да се промени уж непроменимото; и накрая загатната храброст в битката след това решение. Но я няма изобразена самата битка, само е очертана нейната грандиозност: „с кръвта на хиляди убити”, без подробности за всеобхватността й - „нахранихме те със събития”. Но нея я няма - за разлика от приетата писмена История. Където историографията се е взряла в жестоките битки, чието спечелване приписва на личности, подчиняващи събраната ярост, недоволство и осъзната готовност.

С това Вапцаров е принципен противник на написването на Историята само с описанието на събития, с подреждането им в хронология и изтъкването - често пъти произволно, на участници-вождове в тях. Като че Вапцаров приближава историографията до психологическите модели на литературата, до търсенията вътре в личността, до нейните преживявания и нагласи. Но защо да приемаме общоприетото писане на Историята за единствено възможен модел, след като то пренебрегва състоянието на обществото, живота му и психологията му. Защо да няма право Вапцаровият модел!? Най-малкото, което постига той в стихотворението, е да се вслушаме в неговия глас на представяне на Историята, убедителен не само в обръщението си с несъгласие, а и с мотивите на своето право. А разказът му за станалото в историята като психология на личността и на цялото общество обещава и дава впечатляваща картина на времето и без да е надговорил историографията.

Гениалните не крият историята, не я пропагандират, не живеят от нейните обрати и щедрост, те просто я разголват докрай. Всички опити днес да свеждат Вапцаровото присъствие в Историята до тероризъм, до борба със законността са несъстоятелни от гледната точка на решението му да й се отдаде, чието следствие е  и разкриването на осъзнаването на нехуманния й градеж. Първото заключение за Вапцаров и Историята е, че той знае, че тя се пише с кръв и за нея трябва да се воюва. Че тя няма да се случи след  благодушно отстъпване на властта поради съзнанието за собственото й несъвършенство. За нея, за надмощие и за паметта й се воюва. Така е устроен човекът, така е устроил своята История той. И за съжаление и в най-хуманното си намерение тръгва с насилие, среща насилие и се разправя с него. Което може да се разминава с нагласата на поета за човеколюбие и саможертва. Той идеалистичният, състрадателен човек говори безпощадната истина за нея. Самият Вапцаров се различава от нея, но се вслушва в нейната безжалостност. Не я призовава, не я предизвиква, не се идентифицира с нея, но й отдава дължимото. Страда от нейната безчовечност - „Не, сега не е за поезия”, не може открие изворите ? в човешката душа, но с потрес обявява прогонването на духа и хуманността у човека в нейния разгар. И това всъщност добавя дълбока драматичност на поезията му, ново светоусещане, породено от присъствието й. Да нейната жестокост някога така е достигнал и Димчо Дебелянов в стихотворението „Един убит”. Където и великият страдалец и нежен лирик сякаш припокрива лиричния си аз с безжалостността на Историята.

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? -
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!

Второто основно заключение за Вапцаров и Историята е, че макар да вярва в победата на своята кауза и в огромната й важност, той не я приема като край. Най-малкото защото й предстои да остави достоверно свидетелство за пътя на извоюването, да я обясни без поза и апломб. А не такава, каквото някой ще пожелае да бъде или да забрави. Така той се различава от тези, към които го причисляваха и които зоват битка и желаят победа и не отиват отвъд тях. Или като пропагандаторите по време на тоталитаризма, които бяха обявили спечелената битка като край на Историята и начало на блажен път. Или като разминалия се с нея философ Франсис Фукуяма, който дефинира същото като „Краят на историята”: след падането на тоталитаризма идва краят на историята. Макар и обявен за мечтател, Вапцаров се оказва по-голям реалист от всички тях, точно като пророк умеещ да се движи далеч по-уверено във времето в трите му измерения. Тук му е мястото да спомена, че под История Вапцаров, както впрочем и всички негови съвременници и ние, сегашните хора, разбира повратите на историята, големите и неминуеми обществени промени.

И тук третото заключение за Вапцаров и Историята - той допуска насилието като средство само при невъзможно друго действие. Като битка, в която го въвличат съдбовно и отказът от нея е предизвестена смърт. По един или друг начин, основно интуитивно и като докосване на благородството в душата на възприемащите, поезията на Вапцаров облагородява насилието за положителна промяна, придава му обаянието на човеколюбието, на достойния извършен акт. Ето това откриха у Вапцаров властите след 1944 г. С нея оправдаха, направиха допустимо своето поведение веднага след тази дата. Защото й вляха от тази чистота, от правото на саможертвения говорител и участник. Ето защо той трябваше да бъде чист, спомените за него да бъдат дитирамби, а поведението му след задържането и по време на процеса и разстрела да са безупречни.

И тъй разговорът за Вапцаров идеалист ли е той или терорист заради участието му в Историята водят до извода: нито едното, нито другото, той се приютил и сродил с нея. Саможертвата му е с необикновени измерения - добива правото да бъде Историята, по-точно неин разпоредител, разпоредител с нейните истини. Вапцаров е неразлъчен с Историята, той е влязъл в нея, за да я очовечи, да бъде останалият трезв в нея. Безмилостен към себе си, страдалец, отдал живота си. Какво е виновен той, че не го разбират, че или си го пришиват като лице и символ, или го обругават за „тероризма” му. Чрез него говори историята, тя се самопредставя, самоопределя. Но той я насочва да доизговори и най-важното да запомни извършеното, да не забравя отдадеността на другите хора, на далите тласъка й. Което съдържа нейната съкровена същност - основанията им. Техните и неговите!