В ПАМЕТ НА РАКИТИН
… Но има нещо, що не мре в души ни
и ги разбужда с порив чист и свят.
Когато звъннат птици из градини
и вишните отново зацъфтят!
Ракитин
Ти вярно схвана, скъпи учителю, че има нещо в човешката душа, което не умира, което подобно солова арфа звъни при най-слабия лъх на пролетния зефир…
Ето, зашумяват трепетните криле на сладкопойните птици и вишните отново зацъфтяха… И отново се събужда споменът за теб, който впрочем никога не е умирал…
Може ли да се забрави певецът, който е изпял толкова топли песни за любов и красота?
Твоите стихове остават врязани като острия в душата…
Може ли да се изличи споменът за твоя трагичен край? Не!…
Навред са пръснати семената на твоята плодоносна нива. Те таят живот в себе си…
Времето ще ги притопли и те ще покълнат, ще изкласят над всичко злобно и фалшиво и гордо ще зазвънят златните класове на твоята хлебородна нива…
От там в синя лятна утрин ще се издигне твоята волна, неумираща мисъл, която е още жива и будна, подобно малка среброкрила чучулига и ще изпее на света нечутите песни на твоето сърце, неизказаните думи на душата ти…
Там, край тунел № 3 ще израснат цветя… Хубави дъхави цветя, напоени с твоята кръв…
Те ще са за тия, които идват…
Ще ги късат детски ръчички…
За нас, които вървим след теб, остава твоята мисъл като приказка чудна да мълви за теб…
Нали и ти с приказки се опиваше…
И мислеше, че живота е приказка.
А когато шибна глава о неговия жесток зид, видя измамата и фалша, потърси мрака на тунела… и в него приказката за бленувания край:
… Мъглите на града ли лазят,
над стрехи вятър ли ридай -
за оня неизвестен край
и теб ми приказки разказват…
—————————-
в. „Светлоструй”, г. 7, бр. 8, април, 1935 г.
