140 години от рождението на Никола Ракитин

Продрум Димов

Така го назова литературният ни критик Георги Константинов в своя статия, посветена на трагично загиналия поет по повод 90-годишнината от неговото рождение през 1975 г. в сп. „Пламък”.

Това връщане на известния ни литературен критик към житейското и творческо дело на позабравения ни поет не е случайно, защото той винаги е изпитвал неукротим пиетет към творците, съзиждали с обич и перо литературната сграда на следосвобожденска България.

Първото ми докосване до този талантлив и рядко родолюбив наш поет беше в началото на 40-те години на миналия век, когато погледът ми на дете улови неговия обичаен портрет, обитаващ по това време школските ни христоматии.

Особено впечатляващ се оказваше уникалният му астраганен калпак, с който се открояваше визуално в средите на родния ни писателски свят. А от стиховете му усещахме нестихващия полъх на обичта му към ухаещата топлина и красота на българската земя и природа.

На тях и на отрудените хора той беше отдал ненаситно сърцето си - нещо, което не са могли да проумеят някои ограничени и завистливи чиновници от Плевен на времето, с чието коварно поведение го заставиха да се избавя от безпощадната низост и падение, пристъпвайки към това спасително самоубийство на 2 май 1934 година.

И сега, когато се навършват 140 години от неговото рождение, сме длъжни да оценим по достойнство неговото приносно житейско и творческо дело, неделима част от националното ни културно-историческо наследство.

Всъщност, кой е Никола Ракитин? Роден е на 6 юни 1885 г. в с. Трудовец, Софийско/някогашното Лъджене, Орханийско/. Учи в Орхание/дн. Ботевград/ и София, където се преселват родителите му.

В столицата завършва гимназия и славянска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”/1908/.

Непосредствено след завършването на висшето си образование се установява в Плевен, където е под стряхата на родното ни образование до 1933 г. Междувременно е мобилизиран и участва в Първата световна война.

Работил е и като преподавател по литература в плевенското Лозаро-винарско училище, където скришом го е рисувал шаржово неговият възпитаник, бъдещият голям художник Илия Бешков.

Тези ненадейни дружески шаржове на ученика му отначало са го огорчили, но сетне е почувствал добронамерения характер на шеговития млад рисувач.

Тук му е мястото, обаче, да отбележим, че още като студент прави своите първи творчески опити и един ден, през 1916 г. плахо прекрачва прага на сп. „Демократически преглед”, където гостоприемно го посреща изненадан Тодор Влайков - собственикът и главният редактор на списанието.

Така за първи път по страниците на това престижно за времето си списание се появява и първата творба на младия непознат пришълец - „Под цъфналите вишни”.

Писателят от Пирдоп разбира естествените вълнения на своя гост, дава му криле и от този момент бъдещият поет става постоянен сътрудник на Дядо Влайковото списание. Двамата се оказват сродни души, намират скоро общ език и като творци в сюжетно-тематичен план.

Паралелно със старателната си преподавателска дейност, Ракитин започва все по-настървено да застава пред белия лист и спонтанно отприщва бента на завирената си творческа енергия.

И през 1909 г. в ръцете на читателите му е дебютната му книга „Под цъфналите вишни”, която привлича погледите на пишещите братя. Пръв ласкаво я посреща Христо Ценев-Борина, публикувайки отзив в „Българска сбирка”.

Това окуражава събуденото му надарено перо, което през 1911 г. го представя пред читателската ни общественост с второто му произведение „Животът може би е сън”.

И се зареждат: „Беглец” /1914/, „Преди да съмне”/1918/, „Размирни години”, „Златни нишки”/1922/ и други заглавия, които му отреждат място на творец сред писателската ни гилдия.

А в Плевен, тази своеобразна столица на равна Мизия, си е спечелил име не само на добър учител по литература, но и вече на авторитетен поет.

Там създава семейство, раждат му се три хубави момичета, а съпругата му, стоплена от благия му характер и оценила литературния му творчески талант, се старае да живеят в благодатна и сърдечна обстановка, за да може да твори и нощем.

Между другото, писателстващият учител се оказва и добър стопановед. Сам засажда десертни и винени сортове в добре гледаното си лозе, произвежда пивки вина и домът му се превръща в любимо съсредоточие за литературни творци и други интелигентни гости от столицата и града. Задушевна атмосфера, в която струят най-щастливите години за него и задружното му семейство.

Макар че живее, работи и твори в провинцията, поетът често отскача до София, поддържа творчески контакти с редакции, издателства, среща се с колеги и по този начин има възможност да участва пълноценно в националното ни литературно битие.

Нещо повече, непрестанно следи литературния поток и в чужбина, проявява интерес към автори - сродни души. Не пропуска да се среща и с гостуващи в страната ни известни писатели и поети.

Така се възползва от посещенията на популярния руски поет Константин Балмонт у нас през април-май 1929 г.

А той, наред с Валерий Брюсов и Александър Блок, е един от най-ярките представители на руските символисти. Балмонт е едно твърде уважавано име не само в родината си, но и сред творците от тогавашната европейска литературна класика.

Той посреща възторжено рухването на царизма по време на февруарската революция през 1917 г. в Русия, посреща с големи надежди и Октомврийската, но скоро мечтите му се изпаряват и през 1920 г. заминава за Франция, за да не се върне никога вече под руско небе. В България пристига по покана на Славянското дружество, дружески посрещнат от Емануил Попдимитров, с когото имал създадени сърдечни приятелски отношения през онези години.

Неговото гостуване, обаче, се радва и на едно изключително топло гостоприемство в дома на Никола Ракитин в Плевен, където се установява със съпругата си Екатерина Андреевна.

Там се потапя не само в творческия свят на гостолюбивия си домакин, но има възможност да вкуси и от домашния му уют, домораслото апетитно вино, но се заема с ненаситен интерес да плува във водите на народното ни творчество, от което е възхитен.

Струва ми се, че с неговото пребиваване Ракитин и семейството му изживяват може би най-щастливите мигове в живота си. Поетът от Плевен сияе от радост с това непредвидено сродяване с гостите и ги повежда на свои разноски в страната ни, за да се запознаят с някои от нейните културно-исторически забележителности.

Това посещение остава паметно за одухотворения домакин и неповторимите му скъпи гости.

И като се разхождам днес из примамливия му творчески свят, оставам с впечатление, че по това време поетът е обект на нов прилив на вдъхновение, породено от красотата на родната природа.

Инак как да си обясним излизането на изданията му „Зима при Вит”/1929/, „Пролет при Вит”/1929/, „Дунавски сонети” /1930/, „Цветя от вечната пролет”/ 1930/, „Черноморско лято”/1930/, “Дарове на Балкана”/1932/ и други произведения, които го нареждат сред най-духовитите майстори на българската пейзажна лирика. Така стига до последната му, издадена приживе творба - „Капят листата”/1933/.

Извървял доста дълъг път под стряхата на образованието ни, през 1933 г. , утвърдил се вече като популярно талантливо присъствие в литературното ни пространство, Никола Ракитин се разделя с учителската професия и става директор на историческите музеи в Плевен, където е очаквал, може би, че ще бъде по-полезен и за културно-историческото ни наследство. За жалост, с този факт се занизват и най-черните, съдбоносни страници от неизживения му живот.

Недобросъвестни люде поемат злостна клеветническа кампания, като е обвинен в злоупотреба с държавни пари и шпионаж в полза на Румъния.

Освен това, незабавно е призован от Софийския военен съд, където му се приписват обвинения, съдържащи кражба на вещи от плевенските музеи.

„Взорът отнийде надежда не види!”. Изпаднал в непоносима депресия от невъзможността да се изчисти от жестоките клевети, поетът се самоубива, скачайки от влака, пътуващ от Плевен за София, загивайки в тунел № 3, до гара Реброво.

За жалост, Русенският военен съд оправдава моралните му убийци. Тази крещяща несправедливост потъва във властовите сътресения, предизвикани от Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. Съдбата стоварва най-тежкия си удар върху безпомощната му овдовяла съпруга и внезапно осиротелите му невръстни дъщери.

„Когато научава за трагичната смърт на Никола Ракитин, - пише литературният ни критик Кирил Момчилов - Балмонт не могъл да си намери място от мъка и гняв.”

Той изразява веднага болката си в писмо до Емануил Попдимитров от 14 май 1934 г. с язвителните думи: „Кои са тия изверги, които погубиха Ракитин? Той - свидетелства Момчилов - написал и статия „Вечерна жертва”, публикувана най-напред в „Последни новости”/Париж/ още на 21 май с. г. Определя поезията му като изключително близка до руското разбиране, най-добрите стихове на Ракитин слагам до руските образци, които смятам за най-добрата лирика на света.”

Тази оценка се споделя и от немалко творци в сферата на литературната ни мисъл и след драматичната кончина на поета. Неслучайно през 1938 г. се предлага на културната ни общественост посмъртно книгата му „Русалска поляна”, последвана от негови „Избрани стихотворения”/1948/, „Съчинения в два тома/1949/, „Избрани стихотворения”/1955/ и други издания, които напомнят за неговия принос в света на родната ни мерена реч.

Това свидетелства, че Никола Ракитин не напуска полезрението на литературно-творческите ни среди и след неговата толкова преждевременна кончина.

Творчеството му и трагичната му съдба вълнуват колеги и приятели, които оценяват високо в сюжетно-тематичен и художествено-естетически аспект сътвореното от талантливото му перо и публикуват професионално издържани аналитични отзиви и рецензии в текущия ни литературен печат.

Този интерес е твърде показателен и за настоящето ни литературно съвремие. В тази насока заслужава да се отбележи стореното от талантливата ни поетеса от гр. Плевен - Валентина Атанасова.

Същата е изминала своя трудов път в тамошното читалище „Никола Ракитин” и дълги години е проучвала и анализирала житейския и творчески път на поета на базата на събрания обилен документален, фактологически и снимков материал, която през 2020 г. чрез великотърновското издателство „Фабер” предложи на читателите ни първата монография, посветена на Ракитин, озаглавена „Луната - кърваво лале”.

Тази книга наистина представлява един широк поглед върху житейския и творчески портрет на поета и обогатява в значителна степен българската литературна история.

Мисля, че имаме вече достатъчно основания да вярваме, че Никола Ракитин - възторжения певец на българската природа, ще остане завинаги в златната съкровищница на родната ни изящна словесност.

16 април 2025 г.