Васил Тоцев

Село Турски Тръстеник (дн. гр. Славяново) е старо селище. Не ни е известно кои са били първите заселници по тези места, но археологическите данни показват, че тук е имало живот и население още по време на славяните и прабългарите.

Както по цялата българска земя свидетелство за това са освен археологическите находки и останалите старинни думи от славянски и прабългарски произход, запазили се и до днес в езика на съвременните хора.

През 1932 г. археологът Васил Михов открива в местностите Погребен, Бъчев геран и Сюлейманова чешма останки от праисторически селища от периода на неолита, бронзовата и желязната епоха.

Според един стар турски данъчен опис през 1523 г. село Тръстеник (Турски Тръстеник) е имало 15 мюсюлмански и 10 български домакинства. Само след 20 години, неизвестно по какви причини, в селото живеят само 12 мюсюлмански семейства.

Богатата и плодородна земя в този край, както и обширните пасища създават условия за развитие на животновъдство и земеделие и за нарастване на селището. Съществуват и други исторически данни, които показват, че селото се развива и укрепва през следващите столетия за да достигне през 1876 г. 308 домакинства само български, или около 1600 жители.

През различните периоди от своето съществуване селото е променяло няколко пъти своето местоживеене. По какви причини е ставало това не ни е известно, но най-вероятно това е ставало при нападения и издевателства на преминаващи турски войски през района или епидемии.

От стари хора се знае, че по едно време жителите на селото са живеели разпръснати в няколко местности - Палаза, Каравелова чука, Сюлейманова чешма, Погребен и на други места.

За поселището в местността Погребен се знае следното предание. Когато се появила чумата по тези места, вероятно в началото на ХІХ век, хората решили да търсят ново поселище.

Преди да напуснат старото място те изпълнили един старинен обичай.

Заклали овен, опекли го и заедно с пита и бъклица вино го поставили на приготвена кръгла синия. Старейшината на селото се обърнал към чумата с думите: „Ти стой тука, яж, пий и се весели на богатата трапеза и повече не ни спохождай”, след което всички тръгнали към новото място.

Първите преселници на новото място, което било в близост до централния път, наричан „Друма”, били тези от род Таневи, един от най-старите родове в селото. Скоро тук идват и други родове. От местността Палаза идват Ванковци, от Каравелова чука идват Шишковци, от Сюлейманова чешма пристигат Гареви и Русанови. От с. Църкалово при р. Осъм пристига рода Анкови. Последни идват тези от Бъчев геран - рода Бъчеви.

Селището се разраства. По рекичката се построяват мелници наречени “барешници”. Запомнени са барешниците на Гареви, Мечкови и др.

Към края на ХVІІІ век селището вече наброява 3500 души.

Турската власт открива в това голямо село районен полицейски участък с турска стража. Заселват се и няколко турски семейства.

Плодородната земя привлича и едри турски чифликчии, които по различни начини и най-вече с подкрепата на турската власт, успяват да заграбят голяма част от земята в селото. Чифлици тук са имали Сюлейман бей, Чанак бей и Курдали бей.

Земята в турските стопанства е работена от българите по силата на съществуващата в Турската империя ангария - безплатно и задължително.

Който не се подчинявал е наказван с бой, затвор и бесило. Дядо Симеон Тоцев разказваше, че неговия баща Стоян Тоцев бил осъден заради неподчинение на 100 удара с тояга в конака (четири пъти по 25 удара), но при втората почивка той успява да избяга, да се укрие и да замине за Влашко.

След Кримската война, към 1860 г. турската власт заселва в селото около 60 черкезки семейства. Те били настанени в местността „Церова вода”, наричана по-късно „Черкезкото”. През същата година пристигат и около 50 татарски семейства, настанени в южната част на селото.

На всички новопристигнали чужди заселници била предоставена земя и добитък, отнети от селяните. Към 1856 г. тук се заселват и около 30 цигански семейства, дошли от Румъния. На тях не е предоставена земя и те остават да живеят с подаянията на българите, като помагат в полската работа.

Мнозина от тях се приобщават към живота на селото. По време на Освободителната Руско-турска война през 1877 г. помагат на българите и русите, за което след Освобождението са оземлени. Такива са прадедите на Шрокалиеви, Векеви, Чортанови, Аскови, Курдалиеви и др.

По време на войната черкезките и татарските семейства се изселват от селото и заминават към Турция. Последен началник на турското полицейско управление в селото бил Мустафа Чанаков, на когото викали Чанакоолу. Той бил женен за българката Тодорка Толина, с която имал двама сина.

По време на войната оказвал съдействие и помощ на войската, като пожелал да приеме и българско гражданство. По-късно заедно със семейството си се изселил в Никопол.

По спомени на стари хора кмет (мухтар) на селото през периода 1860-1871 г. бил Атанас Пенев Чакалов, а от 1872 до 1877 - Петко Цанев. След Освобождението за кмет е бил определен Стоян Атанасов Тоцев, признат за поборник поради участието му в революционната борба.

Дядо ми Тодор Тоцев разказваше за хайдушките си премеждия. По неговите думи през Турски Тръстеник е преминал един път Левски, идвайки от Румъния, на път към Ловеч. Към 1876 г. мнозина са тези от Турски Тръстеник, които по една или друга причина, подгонени от турците, преминават в Румъния, където се включват в редиците на българската революционна емиграция.

Това са Кузи Марков, Тодор Тоцев, Георги Дончев, Данчо Кърчев, Костадин Янков, Велико Вачев. Опълченецът Никола Комитски - Мечкалията раказваше в Славяново как се получила заповедта на Александър ІІ за сформиране на българското опълчение и как българите били облечени и обучени от руски офицери. Как в Кишинев се заклели пред Самарското знаме и след 2 седмици се отправили за България.

Никола Комитски участва в сраженията при Стара Загора и Шипка, за което е награден с много ордени и медали. През 1881 г. той е включен в делегацията за погребението на цар-освободителя Александър ІІ в Санкт Петербург. От там получил като паметен дар позлатени блюда и чаша, които по-късно подарил на църквата.

Заедно с други съселяни дядо ми Тодор Тоцев бил и търговец на добитък. Главно ходили в Никопол и Русе, за където карали волове, телета, птици, кожи, сирене, яйца, а обратно докарвали сол, масло за осветление, зехтин, дървен материал, домашни сечива и др.

Баба Станка Чакалова, починала на 105 години, по време на Освобождението била на 18 години и разказваше следното: „Една сутрин по ечемян сърп (месец юни) рано забиха камбаните. Кехаята дядо Деко викаше от боклук на боклук - Московците дошли да ни освободят”.

Тя набрала цветя и заедно с много други се втурнали към мегдана, където имало руски офицер и войници, всички на коне. Бил хванат и докаран турския комендант Мустафа Чанакоолу, но след като присъстващите българи го защитили, той бил освободен.

Поп Христо приветствал русите освободители, хората давали цветя и кой каквото носел. Хората се прегръщали и се радвали. Със сълзи на благодарност те прегръщали и руските войници. Съгласие да помогнат изявили Маци Студенков, Васи Генов, Иван Брестовлиев, Васил Клатуров, които тръгнали с войниците да показват пътищата към околните села.

Говори се, че Мустафа Чанакоолу, който искал да помага на русите, бил изпратен на разузнаване в Плевен и като се върнал докладвал, че в Плевен има само 200-300 войника, което наистина е било така до идването на Осман паша от Видин с елитна турска войска.

Войските на Осман паша пристигнат в града на 8 юли 1877 г. и веднага организират отбраната на града по околните височини. За изненада на руските войски, които тръгват да превземат Плевен с не добро разузнаване, те били посрещнати от силния и унищожителен огън на редовната турска войска.

Руснаците били отблъснати. В преследване на руските части турците достигат чак до Турски Тръстнеки. Дядо Иван Комитата, който е бил водач при руснаците разказвал, че в местността „Палаца” при старите лозя, руснаците дали решителен отпор на настъпващите турци.

Там, казваше Дядо Иван, стана голяма сеч. Едва ли някой от турските войници успя да се спаси. В боя загинали няколко конника и един офицер. На другия ден Стоян Атанасов Тоцев, който бил определен за комендант на селото, наредил руските войници да бъдат погребани на средната могила, намираща са в района.

Била сформирана група за подпомагане на руските освободители, в която се включили и участници в революционната борба. Едни помагали на руснаците като водачи, а други в продоволствието с храни, сено и зърно за конете.

Една група от девойки и млади жени се притекли на помощ в лазарета и домовете където имало ранени бойци. Създала се комисия с отговорник чорбаджията Васил Генов за събиране на храни и фуражи. Групата обхождала селата Мечка, Коиловци, Новачене, Караагач (Тотлебен) и др. като изкупували жито, животни за клане, зърно и фураж за конете.

По време на обсадата на Плевен в Турски Тръстеник са базирани следните руски части: Щаба и поделенията на 9 артилерийска дивизия, 34-ти Казашки полк, 2-ра конна бригада и др. с командири генерал Вилхем Олдикоп, полковник Тутолмин и др.

При втория щурма на Плевен (26- 31 август 1877 г.) генерал Олдекоп бил ранен. Той е лекуван тук в полевата болница, но на 9 септември 1877 г. умира. Погребан е в Славяново, в двора на църквата. Той е единственият руски генерал погребан в България.

Хората дълги години са говорили за това погребение, извършено с участието на цялото население. Яйце, казваше дядо Яким Дончев, да хвърлиш, нямаше къде да падне. Всички плачеха. Ковчега носели на ръце, а след него конят на генерала, покрит с черно, воден от офицер. Слово произнесъл главнокомандващия, великият княз Николай Николаевич, в което благодарил на църковното настоятелство за предоставения терен и организираното погребение.

След него вълнуващи думи е казал и поп Христо Цачев, извършил опелото. На погребението са присъствали също министърът на войната на Русия Дмитрий Милютин, румънският главнокомандващ генерал Кристодор Черкез и други видни личности.

На гроба на генерала са поставени два паметника: от военната част и от семейството му. Съпругата и двамата сина на генерал Олдекоп посещават Славяново през 1902 г., посрещнати най-топло от населението.

В сраженията на руските части с турците след обсадата на Плевен под ръководството на генерал Тотлебен от Турски Тръстеник вземат участие като водачи, помагачи и снабдители с храна и вода Моци Студенков, Тодор Тоцев, Васил Генов и др. В боя при Телиш бил ранен Тодор Тоцев, лекуван след това в руската полева болница.

При третия щурм и обсадата на Плевен в с. Турски Тръстеник са отсядали за почивка и възстановяване много руски военни части: 17 Архангелски полк, 19 Костромски полк, 20 Галицки полк, 119 Колимски полк, както и 2-а и 3-а румънски дивизии.

Загиналите и починалите в полевата болница погребвали в Мачевата гробища, сега парк. След падането на Плевен, със заминаващата руска армия тръгват около 15 волски и биволски коли за превоз на храни, боеприпаси и друго снаряжение, карани от 26 младежи доброволци. Сред тях били Минчо Ат. Коцов, Костадин Янков, Георги Дончев, Цанко Ботев, Иван Брестовлиев и др.

Много са тези от с. Турски Тръстеник, които оказвали безкористна и всеотдайна помощ на руските освободители. Мнозина не се върнали и оставили костите си в сраженията и по бойните пътища на войната: Кузи Марков, Данчо Кърчев, Велико Вачев, Цанко Ботев, Симеон Ваков, Кирил Тенев, Тодор Бъчев, Тодор Крушев и Илия Порумов, а Тодор Анчев и Тодор Тоцев са били ранени.

След заминаване на бойните части в полевата болница остават за лекуване още дълго време много руски и румънски войници. Лагера е бил оборудван със землянки. За болните са се грижели много от жените в селото, обучавани от руските лекари.

Комисията по събиране на храни и продоволствие под ръководството на чорбаджи Васил Генов продължила да работи след това, като изпращала събраното в частите.

При заминаването си руското командване оставило благодарствени писма и подаръци, които се пазели в черквата до 1935 г. и показвани на гости и жителите на селото.