СТЕНАТА
превод: Любомир Духлински
Накрая остана само вятърът. Когато вече няма да има нищо - нито сълзи, нито глад, нито двигател, нито музика - тогава ще остане само вятърът. Той ще преживее всичко - камък, улица, дори безсмъртна любов. И в голите храсти ще пее утешителни песни над падналите, над заснежени гробове. А в летните вечери ще флиртува с цветята и ще ги кани на танц - днес, утре, винаги.
Той е първата и последната велика симфония на живота, а дъхът му е вечна мелодия, звучаща над люлката и ковчега. И в сравнение с неговите мелодии, тътен, шепот, рев и свирки, всичко останало е нищо. Дори смъртта, защото вятърът пее над кръстове и кости, а където пее - там има живот. Защото цветята са му подчинени и се смеят на костеливата смърт - цветя и вятър.
Вятърът е мъдър, защото е стар като живота.
Вятърът е мъдър, защото може да пее широко и тихо, ако поиска.
Дъхът му е сила и няма нищо, което да му попречи.
Живееше самотна, порутена, стара стена, която някога е била част от къща. И сега тя стоеше, олюлявайки се, и размишляваше върху смисъла на живота си, а очите й бяха празни. И тъмна, тя се издигна към небето - заплашително, покорно, изоставено.
А когато вечерният вятър я пое в меките си ръце, те се залюля тихо и въздъхнаха. Прегръдката му беше топла и мека, защото стената беше остаряла, овехтяла и тъжна. Чувстваше се толкова добре от прегръдките му, бяха толкова меки и тя отново въздъхна.
- Какво става с теб? - нежно попита младият вятър.
- Аз съм самотна. Безполезна съм. Мъртва съм - въздъхна старата стена.
- О, тъжна си, защото са те забравили. Цял живот си ги пазила - люлките им, сватбите им, ковчезите им. Но те те забравиха. Остави ги, светът е неблагодарен, - знаеше това младият вятър, нали беше толкова мъдър.
- Да, забравиха ме. Животът ми загуби всякакъв смисъл. О, хората, те са неблагодарни - оплакваше се старата стена.
- Тогава свършвай! - подкани я вятърът.
- Защо? - попита стената.
- Отмъсти си - прошепна вятърът.
- Но как? - попита стената.
- Падни! - прошепна той сладострастно.
- Защо? - отвърна тя разтреперана.
Тогава младият вятър леко наклони стената напред, вкаменените й кости изпукаха и тя видя как най-долу, в краката й, хора, неблагодарници, бързаха нанякъде. И когато отново видя хората, цялото й тяло потрепери, тази стара изоставена стена, и попита вятъра:
- Нима мога… да падна?
- Искаш ли? Значи можеш - каза вятърът, мъдър като света.
- Така да бъде, ще опитам - въздъхна старата стена.
- Падни! - извика вятърът и я дръпна в младите си ръце, преви я и се притисна към нея, повдигна я малко и я пречупи. После я пусна и тя падна.
Тя се наклоняваше все по-ниско и по-ниско. Там, долу, пъплеха неблагодарните, забравящите, неверните хора, на които тя остана вярна през целия си живот. И като видя тези човечета - толкова мънички бяха и толкова усърдно се суетяха - тя забрави за омразата и отмъщението. В края на краищата, тя по същество обичаше хората - бързащи, малки. И тя ги съжали и в последния момент искаше да се вдигне.
Но вятърът беше нащрек. И той ритна старата овехтяла стена и тя, скърцайки и скимтейки, се стовари на улицата.
Тя уби възрастна жена, и две деца, и млад мъж, който току-що се беше върнал у дома от войната. Тя изкрещя силно, умиращата, разбитата стара стена и поемайки за последен път дъх, попита вятъра:
- За какво? Защо направи това? Обичах ги!
Но вятърът се засмя, когато дойде краят на стената. В него кипеше сила и той беше пълен с древна мъдрост. Той се смееше над живота, знаеше, че така трябваше да се случи. И той, древният млад вятър, нямаше сърце.
Но можеше да бъде и мек, ако искаше. И той започна да напява вечен сън на стената, която умря, въздишайки, защото уби четирима души.
Но ето го, младият вятър, отново се смее, защото ще преживее всичко: камък, улица, дори безсмъртната любов.
