ПОНЯКОГА
превод: Любомир Духлински
Понякога се срещаше със себе си. Изкривеният вървеше към себе си с тихи стъпки, косата му беше твърде дълга, покриваше едното ухо; стискайки ръката си, не много здраво, той каза:
- Здравей.
- Здравей. Кой си ти?
- Ти.
- Аз?
- Да.
Тогава той си каза:
- Защо понякога крещиш?
- Това е звярът.
- Звярът?
- Звярът - гладът.
Тогава той се запита:
- Защо плачеш толкова често?
- Това е звярът! Звярът.
- Звярът?
- Звярът - тъга по родината. Той плаче. Звярът-глад крещи. И звярът съм аз - той офейква.
- Накъде офейква?
- В нищото. Няма убежище в бягството. Навсякъде срещам себе си. Най-вече през нощта. Но трябва да бягам все по-далеч. Звярът-любов те грабва, но звярът-страх лае под прозореца, зад който живее момичето и стои леглото й. След това дръжката на вратата се изкисква и ти офейкваш. И пак гониш себе си. В търбуха ти звярът-глад, в сърцето - звярът-тъга. И няма убежище в бягството. Продължаваш да се блъскаш в себе си. Навсякъде. Не можеш да избягаш от себе си.
Понякога се срещаше със себе си. И после пак офейкваше. Минаваше понякога под прозорците със свистене и се изкашляше понякога пред вратите. И понякога нечие сърце, нечия ръка го удържаше през нощта. Или риза, която се е изплъзнала от рамото ти, от гърдите, от момичето. Понякога един от тях го удържаше през нощта. И тогава сред целувките забравяше за другия, който беше самият той, ако момичето се вкопчваше в него с цялата си душа. И се смееше. И страдаше. Хубаво беше наблизо да има такова същество с дълга коса в светло бельо. Понякога светло, и дори на цветя. И ако имаше в добавка и червило, съвсем добре. Нещо цветно наблизо. И в тъмното е добре, ако някой се прилепи към вас, тогава тъмнината не е толкова огромна. И тогава не е толкова студено в тъмнината. Червилото тогава рисува малка печка върху устните й. Изгаряща топлина. Колко хубаво е на тъмно. А бельото тогава въобще не се вижда. Все пак има човек до теб.
Той познаваше едно момиче и през лятото кожата й беше като шипка. Бронзова. А в косите й, идващи от циганите, имаше повече синьо, отколкото черно. И бяха като гора: гъсти. По ръцете й растяха руси косъмчета като пера на току-що излюпено пиленце, а гласът й беше приятен, като гласа на пристанищно момиче. И все пак тя не знаеше нищо за това. И я наричаха Карин.
А другата се казваше Али и нейната руса коса беше светла като морски пясък. Смеейки се, тя сбърчваше нос и прехапваше устни. Но после се появи някакъв мъж, това беше мъжът й.
И до една врата винаги стоеше слаб сив човек, който ставаше все по-малък и по-малък, той казваше:
- Отлично, момчето ми.
По-късно разбра: това беше баща му.
А тази, с неспокойни като барабанни пръчки крака, се казваше Карола. Краката й са като на сърна, нервни. Очите й ме подлудяваха. А предните й зъби бяха леко раздалечени. Той познаваше тази.
И старецът понякога казваше през нощта:
- Отлично, момчето ми.
Едната, той я посети, беше широка в ханша. Тя миришеше на мляко. Тя имаше добро име, но той го забрави. Понякога! Сутрин понякога овесарките пееха изненадани, но майка му беше далеч, а сивият слаб старец не казваше нищо. Защото никой не минаваше.
И краката му сякаш сами вървяха: понякога, понякога.
И на сутринта овесарките вече знаеха: понякога, понякога.
И телеграфните жици бръмчаха: понякога, понякога. И старецът не каза нищо повече: понякога, понякога.
А вечер момичетата притискаха ръцете си към алчната кожа: понякога, понякога.
И краката сами вървяха: понякога, понякога.
Някога имаше брат. И беше приятел с него. Но после, жужейки като ядосано насекомо, парче метал излетя във въздуха и го удари. И парчето метал, като дъждовна капка, плисна върху човешката кожа: и кръвта разцъфна като мак на снега. Небето беше направено от лазурен адски камък, но не отговори на вика. И последният вик, който извика, не беше родина. Не майка и не бог. Последният вик беше рязък и горчив като ухапване: напразно пропаднах. Тихо проклятие и пак: напразно.
И този вик затвори устата му. Завинаги. Понякога.
И слабият сив старец, баща му, никога повече не каза: „Отлично, момчето ми”. Никога. Всичко мина, понякога, понякога.