Волфганг Борхерт

превод: Любомир Духлински

Той стоеше сред виещото течение на безлюдния нощен перон под мръсния и безлунен стъклен покрив на гарата. А през нощта пустите гари са края на света, премерени, безсмислени и празни. Празни, празни, празни. Но ако продължиш по-нататък, ще пропаднеш.

Тогава си загубен. Защото тъмнината има ужасен глас. От тъмнината няма спасение, миг - и тя те завладява. Тя те напада, въоръжена със спомена за убийството, което си извършил. Или в очакване на убийството, което ще извършиш утре. И тя отглежда вик в теб: нечут вик на риба, вик на самотен звяр, унищожен от собственото си море. Този писък разкъсва лицето ти на парчета, изпълва го с трапища, пълни със страх и опасност, така че другите се отдръпват от теб. Така мълчи страшният мрачен вик на самотен звяр в родното море. Пристига като пълна вода, бучи, бушува като прибой. Съска гибелно като пяна.

Той стоеше на края на света. Дъговите фенери, студени и бели, безмилостно оголваха всичко наоколо. Но зад тях се спускаше страховитият мрак. Няма по-черна тъмнина от мрака около белите фенери на безлюден перон през нощта.

- Струва ми се, че имаш цигари - каза момичето с твърде червени устни за бледото й лице.

- Да, - отговори той, - имам.

- Защо не дойдеш с мен? - прошепна тя съвсем близо.

- Защо? - отговори той.

- Ти не знаеш каква съм - завъртя се тя около него.

- Знам, - отговори той, - като всички останали.

- Ти си жираф, хилав, упорит жираф! Ти дори не знаеш как изглеждам.

- Гладна, - каза той, - съблечена и боядисана като всички останали.

- Ти си хилав и глупав, чуваш ли, жирафе, - тя се изкиска още по-близо, - и въпреки всичко си мил. А имаш и цигари. Да вървим, момче, навън е нощ.

Тогава той я погледна и се засмя.

- Добре, - каза, - ти ще получиш цигари и аз ще те целуна. А ако се докосна до роклята ти, какво тогава?

- Тогава ще се изчервя - каза тя и усмивката й му се стори вулгарна.

Товарен влак затрополя по пътя. И изведнъж замлъкна. Скъперническата светлина от огънчето на последния вагон бавно се разсейваше в мрака. Пъшкане, пухтене, препъване - покрай.

И той отиде с нея.

След това имаше ръце, лице, устни. Но всички лица кървят, помисли си той, от устата тече кръв, а всички ръце държат ръчни гранати. Тогава той усети миризмата на козметика и ръката му стисна тънката й ръка над лакътя.

Разнесе се стон и стоманената каска падна.

- Ти умираш - изкрещя той.

- Да умирам ли? Няма да отиде никъде - извика тя.

И отново надяна каската на челото. Тъмната й коса имаше матов блясък.

- О, косата ти - прошепна той.

- Ще останеш ли - тихо попита тя.

- Да.

- Задълго ли?

- Да.

- Завинаги?

- Косата ти мирише на мокри клони - каза той.

- Завинаги? - попита тя отново.

И изведнъж от далечната далечина: близък, огромен вик. Рибешки вик, вик на прилеп, вик на торен бръмбар. Нечутият животински писък на парен локомотив. Дали влакът не залитна по релсите от страх от този вик? Нечуван, нов, жълто-зелен вик под побледнелите съзвездия. Дали звездите не се залюляха от този вик?

Той отвори прозореца, така че нощта сграбчи голите му гърди със студени ръце и каза:

- Трябва да тръгвам.

- Остани, жирафе! - устата й болезнено червено проблесна върху бледото й лице.

Но жирафът вече крачеше с бумтящи стъпки по тротоара. И зад гърба му сиволунната улица отново замлъкна, отново се оттегли в каменната си самота. Прозорците бяха като мъртви, вече остъкленели, като очите на влечуги. Пердетата, сякаш натежали от сън тайно пърхащи клепачи, се развяваха тихичко. Полюшваха се бели, меки, тъжно кимайки след него.

Крилото на прозореца измяука. Студен дъх лъхна гърдите й. Когато той се огледа, зад стъклото се виждаше твърде червена уста. Жираф, плачеше тя.