Ваня Колева

Поезията на Ванилин Гавраилов - в трите му книги („Молитва за събуждане”, 1990; „Отговор през рамо”, 2005; „Серенада против суета”, 2010), но и публикувана в различни печатни и електронни издания - покорява с лиризъм и фина чувствителност, със съвършена ритмика и песенност.

Мислени като цялостен комплекс, творбите на поета са обглеждане и осмисляне на един живот. Не разказ, макар и условен, за случили се събития, а разкриване на емоционални, нравствени и интелектуални обобщения, постигнати в резултат на преживяното. От случката или детайлите в нея метафоричното мислене на автора изземва типологичното, за да характеризира общността и социокултурната ситуация.

Ванилин Гавраилов сякаш извлича екстракти от реалността, за да представи в концентриран вид най-активните и смислени свои наблюдения. При това актуалното той пречупва през призмата на историческото познание за род и Родина. Общопознатото и повседневното коригира посредством паметта за хилядолетната история на България, чрез която поставя въпроса дали и доколко сме си взели поука от мъдростта на миналото. Затова в стиховете му се причува „от Испериха конски тропот” („Сибила”). Прозира строгостта на Крумовите закони. Просветлява сиянието на светите Кирил и Методий, живели „в сърцата с мисия една”, а и възрожденците ни - учили, търгували в далечни страни, „със цел да се завърнат пак” в своята земя („Празнична сълза”). „Огромен е вселенският” дух на българина и здрав е коренът му - с „таз балканска жилка стара” („Слово за поета”). Поетът акцентира: „Народът ни не е от вчера” („Празнична сълза”), но редом с величието и достойнството, не се отказва за жалост от слабостите си: все хвърля „зад стените ключа” („Ех, любов народна…”) на патриотизма и националната преданост. Предателства и провали, продажничества, словоблудства - кълнат и прорастват, понякога заглушават народната свяст… Така е било винаги, не само днес.

Болест на съвременността ни е масовата емиграция - „Децата ни избягаха навън!…” („Оброк”), и то „като клети чуждоземци, / прогонени от глад и мрак…” („Празнична сълза”). Изстрадвайки истината, „че родното огнище е едничко” („Изпращане отвъд океана”). В това е драмата на модерното време - младите хора заминават в чужбина; родителите остават, потъвайки в самота. Възрастните изживяват „вече свойта участ”, и знаят: „Притоплените спомени ще учат / на самота опразнената къща…” („Крехка вечност”). Не им остава друго, освен да заживеят в чужд, „виртуален свят”, в който „Думи, - още неизречени, някъде в ефир летят…” („Развиделяване”). Безизходица без възможност за промяна: „далеч, зад океана, в моя виртуален свят, / малкият ми син остана - като спомен непосят…” („Развиделяване”).

Трагиката на времето се свързва с разминаване на поколенията. Отдалечават се, чуждеят се подрастващите. Сякаш населяват различни светове, непонятни за възрастните им роднини („На Ивет”: „Нашта внучка ни сканира…”). Всичко се променя, замъглява, потъмнява… „Истини горчиви зреят, покрай тях лъжи сладнят… / [...] / Ден и нощ ведно се сливат, а животът си тече…” („Лятото ми е щастливо”).

Край всичко това властват в нашия ден нередни и несмислени партизанства. Вилнее нестихваща с години политическа криза: „На бермудски твоят ден навява - / пропастно продънен и крадлив… / Кой би давал помощ срещу плява / между САЩ, Москва и Тел Авив?!” („Ех, любов народна…”). Теготата е все по-непоносима. Стига се до погнуса към реално случващата се събитийност. И до мъчителен вопъл: „Душата ми изгни във таз държава!…” („Оброк”). Вопъл, след който иде отчаяние: „Със мене днес - каквото ще да става!… / Във краткия живот - случаен трън!…” („Оброк”).

Болка, отчаяние, не и апатия. Поетът носи ярка гражданска съвест и буден дух. Не се пречупва неговата надежда - и няма сила, която да я сломи. Няма място в душата му за „Крадецът на надежда” (по заглавието на едноименно стихотворение), който, колкото и да се опитва да надделее, все „някой ден” „от мен завинаги ще си отиде”. Тази надежда и вярата, че има творци, които умеят да създават „от здрача светлина”, „да прозират общата тревога”, „да отглеждат чувство за вина” („Времето”), укрепват оптимизма на поета. Вдъхват му увереност и сила.

„Творците са самотници докрай!…” („Входът към ателието. В памет на Йордан Денев). Те са медиатори, владеещи изкуството да „открият / път през сърцето” („Думите”) и да ни завръщат „във епохи древни” („Слово за поета”). Особено поетите - те знаят: „Думата може да вдигне и може да смачка!” („Думите”). Посредством магията на словото опитват да укрепят и себе си, и другите. Да ги заредят с кураж и упорство.

Ванилин Гавраилов разкрива основанията за своята вяра. Открива ги в спомен за волното детство - с вкус на зелени джанки и къшей хляб, с омаята на „джоджен див”, с увереност, идеща от „прашката в торбата” и живата риба в реката („Детски спомен”). В образи на „преспите огромни” и снежна виелица, която „сто игли / през ноздрите си ледени изпуска”, във „воя див на вятъра премръзнал” - почти арктически студ, от който даже „мислите ми зъзнат”, но и в уюта „на топло, в дядовата къща”, с бялата овца и появата на новородено агне („Зимен спомен”). В свиден „Спомен край Янтра” и изживения тогава „миг неповторим”. В очарованието и възхитата пред родната природа: „Какво прекрасно място продължава / България да бъде - като сън!…” („Оброк”). Неща - достатъчни, за да усмирят сърцето и душата: „Защо и за какво да съжалявам?… / Уроците житейски са си мои” (Помъдряване”). И да вдъхнат покой: „Времето отсява всяка плява” („Времето”).

Силата на Ванилин Гавраилов е в умението да съвместява човечност и доброта със строгост и критицизъм. Да изрази естествената близост и привързаност, приютеността у дома, за да постигне максимално уедрени обобщения, свързани с надвременното („Разплитане”). От взаимната загриженост в семейството да универсализира до размисли и ценности, пренасяни „през пространства, време и неволи…” („Пожизнено”). И като напомни най-високите ценности, чрез тях да изобличи и обезсмисли неприемливото, несправедливостта, пошлостта.

Лее се словото на Ванилин Гавраилов - ритмизирано по спецификата и особеностите на класически познатите ритмични стъпки. От двусричните - в разговорния ямб (U\) (в „Крехка вечност”: „Сами ще чоплим вече свойта участ… / Трохите тъжно масата преглъща…”, или в „Спомен край Янтра”: „Един балкон, за двама маса… / Над Янтра сякаш с теб висим…”); в маршовия левостъпен хорей (\U) (в „Подсещане”: „Като охлюви в черупка носим си душите… / Дните наши тихо хрупкат залеза наситен…”). От трисричните - във валсиращия дактил (\UU) (в „Думите”: „Казваш ми: думите - твоята първа стихия?… / Смесваш канела със черен пипер и горчица?…”), или в амфибрахий (U\U) (в „Сънно видение”: „Защо ме разпитваш с мълчание звездно, / всевластно пространство на гъдела сляп?”).

Впечатляват римните съчетания, които при него често са усложнени и обхващат по две, по три съответстващи си срички. В „Изпращане отвъд океана”: „просветва - заветна” (о-е-а - а-е-а), „тайно той - тоз покой” (а-о-о - о-о-о), „свиеш там - ти дам” (ие-а - и-а). Или в „Подсещане”: „те остават - не прощават” (е-о-а-а - е-о-а-а), „ви срещна - ви подсещам” (и-е-а - и-е-а). Владетел на думите, понякога у него се пресрещат и по пет срички, например в „Слово за поета”: „вселенският ти дух - всеки ням и глух” (е-и-я-и-у - е-и-я-и-у). Любопитни са звукописните ефекти, особено асонансите, които постига Ванилин Гавраилов. Звуковата наситеност, с предпочитание към отворените гласни, до голяма степен предопределя песенността в стихотворенията му, усещането за волност на гласа, който се носи над ширналото се поле или над морето. Глас - топъл и обичлив. Глас с необикновена мекота, но и тъжно-болеещ, страдащ, споделящ и приобщаващ в мъката. И същевременно - твърд, непоколебимо отстояващ позицията си, непреклонен. Защото вярва - от словото му и от вплетения в него дух „звездният плетач” ще изплете „поне терлички за невръстни ери…” („Разплитане”).

21.I.2025 г.