ОЗЕМЛЕН
Седнал отвън на повален голям бряст пред порутената сая, навел глава, Станкин Илко мислеше. По лицето му се очертаваше неспирната мъка по родния край, там, гдето в безгрижие и ласки са протекли най-хубавите му години, годините на невинното детство и невъзвратимото юношество.
Дошъл тук в братски край, изгонен от гърци-душмани, той едва домъкна стар баща и майка и четири дребни дечица. Седи Илко и блуждае в неведома, като изгубен из далечните кръстопътища на живота. Мина неизбродими пътища, през гори и планини, и дойде в този далечен свят.
Пред очите му се откройваха неописуемите хубости на братската земя. Те го блазнеха.
С жаден поглед той се взираше в далечините на новата си родина: да зърне пленителното, мечтано място, гдето ще приюти изстрадалата си душа.
Изпитал неописуемите ужаси на робския живот, за Илко не беше достатъчно само да стигне на свободната земя. Той заживя с илюзията да си създаде свой малък свят.
Отседна в широкото Тунджанско поле в село Текия. Тук той денем и нощем, прегърбен в неуморен труд със своята невеста, заработи чуждо. Пролетта - на оран и копан; лете - на жътва и харман, чак до късна есен в полски труд.
И зиме той не скръсти ръце. В близкия град той по цели седмици работеше в тютюнев склад.
Илко бе обжегнат все от една и съща мисъл: да спечели парици, с тях да си купи нивици за посев, две кравки поне за оран и тамазлък да му чинят. Едва доловима усмивка заседна на горната му устна и закачливо докосна лицето му.
Унесен в блажения транс на сърдечните си летения, той се сепна, пронизан от силен мъжки вик.
Илко вдигна сепнато глава.
До гидика, на трънената ограда, селският кехая го повика на име.
- Бързай, Илко! Ела, вика те кмета в общината. Тръгвай веднага с мене.
Става Илко, разкършва едрата си снага и тръгва с кехаята. Не го сдържа. Подпитва по околен път:
- Защо ме търси кмета, бе байко?
Кехаята свъсва вежди и мълчи. Искаше да каже, че за няма нищо кмета не вика. Страх всява. Като нож нещо го прободе под сърцето.
- Знам ли, Илко, тевекел не е твоята работа! Се ще да има нещо. Без нищо не ще да е!
- Ех, сигурно ангария ще ме прати негде, за друго за какво?
Кехаята се подсмихна под мустак и провлачено заговори:
- У нас ангария не пращат никого, Илко. Туй не е вашата робия. Ех, военно време друго е. Тогаз белки.
Сред селото, на големия мегдан, гдето всека неделя се вие селското хоро, издига се като планина голяма масивна сграда - общината на село Текия. Около нея разстила се селската равна и широка мера - Козлука, обрасла със зеленина и цвят.
Наближиха общината. Голямата сграда се възправи пред очите на Илка висока, голяма, като мечтата му кога да тръгне за братската земя! Сърцето му играе.
Прекрачи праговете, рече да влезе, но нещо го спря. Пое си солука, бутна встрани калпака си, изтри потта от челото си, засука мустаците нагоре и нерешително почука.
Шум и глъч в стаята на кмета. Повторно почука. Мушна калпака под мишница и влезе. Изправи се с войнишка стойка пред кмета и смутено каза:
- Тражили сте ме днеска, господин кмете!
Кмета изсумтя, вдигна очи, погледна Илка свъсено и през зъби процеди:
- Викам те! Ходил ли си в града да искаш с царска земя да те оземля?
Илко прежумя, замига с малките си кротки очи и заекнато промълви:
- Той, той… Секретаря на организацията, господин кмете. Аз не съм. Той думаше есенес: - Записах те, Илко, за царска земя. Аз какво, аз нищо, господин кмете!
- Нищо, ама искал си! Голяма е царската земя, Илко, - заговори намръщено кметът, - но много станаха бежанците, много… и няма за всинца ви. Пък ти едва година откак си дошъл. Чакай де! Що можахме, дадохме: и земя и добитък. За тебе и за неколцина още не остана. Отъкъде? Кажи де!
- Па знам ли, господин кмете? - с пресипнал глас глухо промълви Илко. За един човек сякам все ще се на мери, милостиви господарю, - завърши с робски маниер Илко.
Общинските съветници и други първи селяни от селото, насядали от двете страни на кмета, наострили уши, мръщят се. Озърна се Илко кротко и плахо, изгледа всички.
Потърси съчувствен поглед. Но уви! И последната му дума замря на устните му.
Най-старият съветник дядо Власю бързо избоботи с щърбатата си уста:
- Царската земя, що дял делихме за вас - бежанците, се крати, Илко… Чу ли? Ние земята си не даваме! Туй добре да го знаеш.
Откак секретарят бе записал Илко за земя, той все си мислеше: - Е, Господ имал милост и за нази. И в главата му непрестанно се въртяха радостни мисли. Всеки ден той очакваше кмета да го повика и му съобщи, че ще бъде оземлен. В този щастлив ред на мисли той често си казваше на ума:
- Имам ли си вече земя, парички ще си спечеля. Ще ора, ще засея малките си нивички, ще ги пожъна, ще натрупам куп чували пшеница. Ще заделя за изхрана, и което ми остане в повече, ще продам и парички ще спечеля. От тях ще си купя шарена талига и алена кобила. Ще я впрягам и тамазлък ще ми чини.
Клюмна глава Илко и се замисли.
- Бре, ами ако наистина остана без земя? Изгубен съм, нацяло погребан. В родната земя робия, тук при свободни родни братя - пак робия.
Не свършил още дядо Власю и друг общински съветник се обажда:
- Земята и нам не ни стига, синко, че на бежанците ли ще я раздаваме!
Илко зина да каже нещо и вой от хули го секнаха. Думите му заседнаха с мъка в гърлото му.
Той дигна ръка, прихлупи очи, с бавни и сплетени стъпки излезе навънка. Сълзите му закапаха. Нозете, като да не бяха негови нозе - чужди и едвам ги мъкнеше напред.
Всички от общината тръгнаха след Илка и с див вой викаха след него: - Махай се от село! - Чу ли? - Иди, отгдето си дошъл!
Свиват юмруци, скърцат зъби и хулят. Тежък и мъчителен ден от живота на Илка.
Небето и то сякаш сърдито гледаше над него. Слънцето прежумя и черни облаци хвърчаха над село.
Илко забърза като подплашен. Хулите заглъхнаха, спряха. Измина големия общински площад, зави из големия сокак, понамести си капата, изкашля се и пое си наново солука.
Върви и си мисли Илко:
- На кого да се оплача вече. Ни четмо зная, ни писмо. Сляп човек. Пък и парици си нямам за давия.
Бедният Илко след големи молби беше получил разрешение да се подслони с голямата си челяд накрай селото, в една запустяла сая, която от едната страна беше подпряна с две големи мешови греди. В нея, казваха из село, вампири вечер ходели. Илко дълбоко въздъхна:
- Ами и от нея ако ме извадят? Горко ми! Къде тогава, със стари татко и мама, с четири дребни дечица?
Върви Илко и мисли:
- Родни братя, мислех, при тях, че свободно и спокойно ще се живее, а то робия и без земя. А ето защо цели царства се бият за земя.
Една ободрителна мисъл го обзе и си каза: - Няма да се оставя без педя земя. С цяло село ще се бия, но земя ще имам! Земята е за тези, които я работят, тъй разправяше един наш брат.
И кога да кривне Илко за друг сокак, насреща му стария даскал от съседното село, кацнало гордо на възвишението. Учителят спря Илка и го запита:
- Нещо ти се е случило, синко, а?
- Отгде позна, даскале?
- Ей тъй, по лицето ти!
- Ех, случи се !
- Какво, кажи де, Илко?
- Какво да ти кажа, братко? Казах много където трябваше да кажа.
- Е, после?
- После, псувни ти казвам, хули без брой. На кучето да ги хвърлиш, ще се погнуси.
- Па какво си им сторил, брат Илко?
- Какво, ти кажи. Поисках да ме оземлят с царска земя. Нямало. А от тяхната педя не дават. Не им стигала тая, която имали. А земя кога няма човек, ти знаеш, даскале, той не е човек. И земя имах, имане, стока, но всичко остана в робия. И сега от нищо, нищо. Гол като пушка.
- Е, па затова ли си се закахърил, бе синко?
- За това, даскале! Малко ли ти се види?
- Не е малко, но и за него си има колай, бе Илко!
- Колай? Какъв му е колая, бе даскале? Умът ми не стига вече. Казвай де, казвай, даскале. Учен човек си, много си видял и много знаеш. Може и да знаеш лек и за моята болка.
- Ще ти го кажа. Я ела с мене. Такива са селяните от това село. Преди 20 години, от друго село и аз тук дойдох. И като учител не можах повече, изселих се. В Ново село хората са други. Друг свят, ти казвам. Добри, гостоприемни, същински братя. Пък тука тези? Да знаеш тогава на мене какви мурафети ми са правили! Децата им учих. Слепци, прогледнаха. Какви неблагодарници. С париците, що бях спечелил, построих си къща на тяхна мера. Викна цяло село, заграбил съм им мерата. Че като се юрнаха един неделен ден, същински зверове. Срутиха я изцяло. Оттогава махнах се. Заселих се ей в това срещното село. Но други са там хората. Като казах, че къща ще правя, миджия от цялото село, сградиха я. И земя ми дадоха и икрам толкоз години ми правят. Добри хора. Ела, ти казвам, ела с мене. В Ново село не делят земята на царска и знам ли каква още. Земята е от Бога, казват нашите добри селяни. Дадена за всички, който я работи - негова е. Ела! Земя ще ти дадат.
Думите на стария даскал като жива вода се вливаха в ожаднялата душа на Илка.
Откак е дошъл, той не бе слушал толкова благи думи. В сърцето на Илка съмна. Той изведе още същия ден своята челяд и потегли с добрия стар учител за Ново село.
Подслони се в стария учител. Осъмна Илко. Още от ранни зори той стана. Огледа селото. Сърцето му тупти от радост.
Ново село, друго село. Ново и хубаво. Малки спретнати къщички; чисти дворове с градини и овощни дървета. Сред село - общината, до нея - ново хубаво училище с читалище. Влизат в читалището Илко и старият даскал.
Редом с кмета насядали по-видните селяни.
Него ден бе празник. Поздрави Илко смутено, ръкува се с всички и сяда.
- Честит ти гост, даскале! Честит ти!
- И вам да е честит! - отвърна учителят. - От робска земя иде, братя. Там той и земя си имал, имане, стока, много, безброй. А сега само с една гола душа. Търси подкрепа от родни братя. Заседнал в Текия. Намерил село с прокопсани хора! - Илко въздъхна дълбоко и поклати глава, за да изрази мълком всичката си мъка. - Хич ония хора земя дават ли. Те на сетен просяк комат хляб не дават, а на чужденец земя ще дадат. Отидох в Текия, да навидя младия даскал и на връщане срещам тоя сиромах - плаче. Питам го: - Защо бе, синко? Той дума: - Защо, даскале, ти кажи. С царска земя поисках да ме оземлят и вместо земя - куп хули, само дето не ме биха.
- Ще иска я, - обажда се кметът и поглежда милостиво Илка. - Тъй, синко, тъй, от Бога благословено е човек земя да си има. Какво е човек без земя. Изгубен човек. Такъв човек става и опасен. Който прикове очите си към земята, и Бог има милост над него.
- И нам е малка земята, синко, ама защо? Човешкото око е като море! Иска, насищане няма.
Прегърбил се на стола старият поп, слуша, слуша, па продума:
- Където двама ще ядат, ще яде и трети, нали, господин кмете? Нека е на добро! Ще порасне селото ни с една челяд повече. От Бога нека да е благословено.
- На добро да е - отвърнаха всички.
Безспирната жалба на Илка да си има своя земя бе чута. В копнеещата му душа разцъфна блян, радост блесна. Утре той ще има своя земя.
- Благодаря ви, братя, - с топла и протяжна въздишка каза Илко. - Бог да ви дава от едно сто печалби. Бог милост да има над всинца ви: добри хора, добро село.
Илко протри ръце от радост.
- О, истина ли е, Боже? Моя земя, къща и имот?
Илко получи разрешение. Оземлен? Бурни чувства бушуваха в душата му. Луди неспирни пориви забликаха в измъченото му сърце.
Денят, когато Илко получи известието, че е оземлен, не беше ден като друг ден.
Голям весел ден, Велик ден. Децата скачаха от радост; къщовната му невеста пееше с весела душа. А Илко, изправен пред русата си и засмяна жена, дига павурче с вино и дума:
- Христови мъки, Христови сълзи, невесто. На, дигни и отпий и ти.
Невестата го гледа жадно и ненаситно в очи - допълни и целуна пълното павурче.
Подаде го пак нему и със засмени очи му дума:
- Пий, Илко, за здравето на всички родни братя, че ни снабдиха със земя. Имаме ли си земя, ще си построим къща, ще разорем нашите нивки, ще си спечелим пари, ще купим алесто конче, шарена талига, рало и чивгар волове.
Тя пее и писка от радост.
Децата скачат и припкат, а старците шъпнат, кръстят се и благославят.
Но таз безмерна радост не сдържа Илка на едно място. Въображението му лудо летеше: хубава бяла къща, зад нея обора, в него волчета и кравки, отстрани до тях доресто конче, а в двора, под сливата, шарена талига, ралото и колата.
А тук, в дъното на двора курник пълен с пъстри ярки - кокошки, петли ранобудни и двора пълен с овошки и хубава градинка.
На следната утрин, рано в зори, Илко кръст прави и тръгва земята си да обиколи.
Над нея слънцето грее и тишината шъпне надежди. Гледа Илко и очите му сълзят от радост. А сърцето му тупти, като птичка ще изхвръкне от гърдите му.
Озърна се някой да го не види, па легна на очи връз мечтаната и дълго желана земя, простря ръце, заграби с шепи купчина пръст и радостно я целуна.
После обърна се ничком и забоде поглед в безкрая на висинето. Небето - чисто и ведро.
Да би било нива, и него би разорал.
——————————
в. „Народна воля”, г. I. бр. 3, Варна, 28 май 1932 г.
