Борис Незорин

Знатен и богат човек беше Хаджи Петко. Имане тежко наследи от баща си в злато и пари.

- Върви му на тоя човек. Върви му като по вода - казваха всички в село.

Много бяха нивята на Хаджи Петка - море. С поглед не се стигат. Големи и силни. Лете като изкласят и зазреят, люшкат се като златни морета: а над тях грейналото слънце - хляб пече.

Минаха така доста години.

Застаря Хаджи Петко. Пък съдба, съдба ли е? Колкото щедра, толкова и зла. Той имаше трима синове. Всеки виреше глава и нехаеше от бащини думи. Заредиха се зли неплодни години.

Мраз всичко смрази и всичко, що бе посято, не се роди. На следващата година суша. Всичко изгоря. А на третата - земетръс, наводнения и градушки.

Всичко посято смля и свлече.

Три години под ред като гръм паднаха връз Хаджи Петка. Задоми и задели синовете си.

На всеки дял дели.

След неплодните три години натрупа му се и доста борч.

Никой от синовете борч не признаваше. Пък нали за себе си най-малък дял остави!

Стар дядо и стара баба работеха всичко и това, що изработваха, отиваше за борч.

Плаща Хаджи Петко с години, изплащане няма. Бирникът от една страна ги дърпа; от друга общински данъци, от трета пък лихварят.

Седи отвън на пруста Хаджи Петко и прави сметка. Смята, цъка с уста и мисли:

- Защо все борчлия излизам, бе джанъм? Бари на лихваря да се наплатях, пък то наплащане няма.

Баба Хаджийка, подпряла се на дирека до него, изгледа го тъжно, па вдигна поглед във ведросиньото небе, сякаш молитва шъпне. После спря погледа си на него и нервно му задума:

- Ставай, Хаджи! Ставай, ти думам. Право при лихваря иди. Поискай му сметка! Той все тъй ли ще те мами? Цял живот все за него ли ще работим? Туй не е вече живот, ти казвам. Робство.

Старецът стана, погледна тъжно Хаджийката и се запъти към дома на лихваря.

След три часа той беше при него. Пред него се изправи лихварят със засмяно лице и го запита:

- Какво, дядо Хаджи? Ще плащаш ли?

- Не. Ей тъй… да видим сметка, господарю, че може и да плащаме.

Счетоводителят разтвори големите тефтери. Надвесен над тях , лихварят четеше:

- Дължиш, дядо Хаджи, знаеш ли колко?

Дядото поглежда умолително и кротко лихваря, заплете езика си и треперливо отговори:

- Па зная, от рабоша зная.

- Ха, добре. Щом знаеш, слушай тогава! За да се изплатиш, ще ми изореш десет декара келемия, ще ми посееш петнадесет декара царевица и честичко ще те повиквам по малко да ми поработваш ангария в чифлика и от новия икин двадесет кила пшеница ще ми донесеш или дванадесет хиляди лева пари. Разбра ли сега, Хаджи?

- Разбрах, но…

- Вярно ли е?

- Вярно е, но…

Излиза Хаджи Петко и едва влече немощните си старчески нозе. Стигна дома си и легна на миндеря. Обтегна се така, като че ли е бит със сопи.

Баба Хаджийка седна при него.

Смятат и двамата. Сметката е друга, не излиза. Свежда глава Хаджи Петко и цъка с езика:

- Дявол да го вземе този проклетник, Хаджийке, зароби ни! Десет години плащаме и плащане няма. Ами и бирникът ще дойде, че петак не ни остана. Всичко на лихваря броих. Бирникът царщина търси, чакане няма. Ще ни секвестира и пепелта от огнището. От толкова имане само две крави ни останаха. Не можем и тях изхрани.

- Измършавяха, ослабнаха, кокалите им стърчат, ребрата им се четат.

Зареди се дълга мразовита зима и сламата се свърши. А Хаджи Петко грош няма слама да купи. Късаше от сламения покрив - дано на зелено да свари. Седи пред кюмбето Хаджията, вие цигара от вестник и пуши. Лихварят хабер пак праща за пари.

- Е, Хаджи, няма живот вече - притеснено и нервно забъбра баба Хаджийка. - Сред зима какво плащане го е наело, този проклетник. Летоска бива. Ще приберем храницата, дял ще делим и за него. А сега? Ставай пак, Хаджи. Събери си силите и по-сърцато иди! Още веднъж му поискай сметка. Цялото ни имане заграби този проклетник и изплащане няма.

- Ех, няма, Хаджийке! Нямаааа, - с протяжна въздишка отвърна сломеният
старец.

- Ставай и отивай! Белки друг акъл му дойде на този изедник.

Хаджи Петко върви през пуста, снежна пустиня и снегът се сипе над него тихо и леко.

Капнал от умора, той стигна кантората на лихваря.

Изтупва рунтавия си калпак от сняг, почуква на вратата и влиза. Обляга се с лакет на вратата и завъртя неспокойно калпака си, като го подмяташе ту в едната си ръка, ту в другата.

- Носиш ли пари, Хаджи? Носиш ли ? Зер пари трябват.

- Не нося, господарю.

- Не носиш? Защо? - запита строго лихварят. - Защо си дошъл тогава?

- За, за, за, ааа, да видим още веднъж сметката, господарю?

- Сметкаа! - през зъби процеди лихварят.

- Бог да ви помага, господарю. От едно сто печалба да ви иде, - хрипкаво и плахо замълви клетият длъжник и заби поглед в пода. - Нали сме слепи, четмо и писмо що е, не знам, та молим още веднъж хесап ни сторете.

- Ахааа - това ли било?

Той позвъни. Яви се слугата.

- Повикай счетоводителя.

Лихварят се разтъпкваше нервно из стаята и в туй време бързо се яви и счетоводителят.

- Какво ви е угодно, господарю?

Той го изгледа строго, погледна сърдито към Хаджи Петка и заговори троснато:

- Виж, този тук, още не е разбрал сметката си. Дайте му още веднъж сметка така, че да не я забрави никога вече.

Счетоводителят даде знак на немощния длъжник да го последва и го въведе в една стая без тефтери и сметка.

Дебелият и мазен счетоводител, вместо сметка, сви големия си юмрук по устата на Хаджии Петка, втори и трети път.

Старецът се полюшна в ляво, после в дясно като пиян и вълнестата му шапка тупна като престреляна птица.

Изтласка го след това с юмруци по главата, притвори големите железни порти, като му изхвърли калпака.

Черна кръв потече из устата на клетия старец. Тя течеше безспирно, докато стигна дома си. Баба Хаджийка се изплаши и с треперлив глас едва го запита:

- Какво ти се случи, Хаджи? Казвай по-скоро!

- Какво може да се случи, жено! - заговори просълзено измъченият старец. - Така дава сметка лихварят.

- Така ли ?

- Така! Юмрук по устата, та втори, трети, та че не знам колко бяха още.

Баба Петковица се разрида скръбно.

Настъпи нощ. Снегът се сипеше навън, а кравите мучаха гладни в обора. Вятърът бучеше зловещо през порутения комин.

Старците обронили глава един срещу други, пред кюмбето потъваха в гробно мълчание. Буйният огън пращеше и едри искри хвъркаха от него.

Старото куче Гуджо виеше гладно на прага и гласът му се носеше от студения вятър, далеч по неизмеримата снежна пустиня.

Сякаш смъртта се разхождаше из двора на бедния длъжник.

На следующата сутрин той не осъмна вече като длъжник. Студената и страшна зимна нощ отнесе по своите невидими пътищи неговата страдална душа.

——————————

в. „Народна воля”, год. I., бр. 2, 21 май 1932 г.