ЛЮБОВНА ОБСАДА
На Мария и Христо, нашите добри
и незабравими приятели
Сигурно познавате Христо. Особено, ако сте от Карлово. Това е едно малко градче в България, където преобладават планини, отличен климат, красиви момичета и юнаци. България пък, защото съм сигурен, че по света има хора, които въобще не са чували за нея, е някъде между Европа, Азия и Ориента, тоест на кръстопът, което значи, че никога не са я оставяли на мира. Всичко е минало през нея и всичко, разбира се, е оставило своите следи. По повод на създателя й съм чувал да казват: „На кръстопът даже куче не стои, а той тръгнал държава да ми прави!”
Но нека се върнем на темата. А тя е любовта. С други думи - вечната тема. Известно е и това, че нейните закони са валидни както в България, така и на Северния полюс или в Тибет, какво остава за малкото градче Карлово. За да се докоснеш до нея обаче ти трябва нещо по-специално. Някои му викат късмет, други - съдба, а трети - карма.
Христо въобще не разчиташе на кармата, макар че имаше смътна представа за нея. Доколкото го познавах по това време, той беше мъж и половина. Половината, за която споменах, се състоеше от мустаци. Не искам да ги описвам, но му стояха хубаво. Напомняха ми за Крали Марко. Имаше някакво излъчване, което действаше по онзи тайнствен начин на жените, от който и те си нямат понятие. Представете си един висок, добре сложен мъж, як като екскаватор и нежен като копринена панделка. Мъж - мечта, както се бе изразила една моя братовчедка. Впрочем, сега като си помисля, около него по това време винаги се навъртаха някакви жени.
Но на сутринта, за която ще ви разказвам, ние бяхме само мъже. Бях дошъл в пощата за да видя как става така, че в моята кутия не влиза нищо, а ако влезе, вече е излязло, когато я проверявам. Христо се занимаваше с някакви математики на бюрото си и при моето появяване само каза:
- А, Ванка! Сядай!
Е, седнах.
След малко къдравата му глава се повдигна и той каза:
- Не искам да те питам точно това, но как върви?
- И аз не искам да ти отговарям, - викам - ама никак.
- Стига, бе! Ами че ти си от ония с големите прозорци. Би трябвало да знаеш.
- Да, ама не знам - казвам. - Какво да ти кажа, сигурно майка ми ме е объркала с някой друг.
- Не ми изглеждаш объркан - отбелязва той. - Още по-малко на сбъркан. Между другото, кога си роден?
- Пиши ме роден на две ракии - викам. - Ако ще сипваш нещо, сега е моментът.
Христо въобще не се стресна. Просто бръкна в чекмеджето и извади служебната бутилка. После прибави отнякъде две чаши.
- Да ти имам проблемите - отбеляза той, докато сипваше. - Що не вземеш да се гръмнеш, та да ги намалиш с един?
- Щото с това проблемите няма да свършат - отговарям, колкото да кажа нещо. - Ама тебе май нещо те яде?
- Щях да ти кажа, ако въобще го знаех - въздъхва той. - Чувал ли си за любовна обсада?
- Чувал съм за Шекспир - викам. - При него такива обсади колкото щеш. Карай нататък!
- Да, ама нататък няма - клати глава той. - Поне засега…
- Как да няма? - вдига пръст поучително моя милост. - Щом има любов, значи има мадама. Щом има мадама, значи има проблем. А пък щом има и обсада, значи има крепост. Мадамата вътре ли е?
- Не е - замислено произнася Христо. - Тя самата е крепостта. Абе, то е дълга и широка, ама ако искаш, ще ти разкажа. Може и някакъв акъл да дадеш. Приличаш на тия, дето все акъли дават. Сигурно при тебе чакат на опашка…
- Айде да не се обиждаме, драги! - вика моя милост. - Аз ако можех да дам на някой съвет, първо щях да го дам на себе си. Особено пък за жени. Само като си помисля за такова нещо и се препарирам като азиатски питон в природо-научен музей. И за опашката не си прав. Особено от мадами. Аз да не съм козметик. Знаеш много добре, че се занимавам със строителство. При мен само старци берат хмел…
- Хайде, хайде… - мърмори Христо и долива чашите. - Не ми се прави на скромен.
Гаврътнах чашата на екс и го гледам в очите:
- Така до никъде няма да я докараме! Ако има нещо за разправяне - почвай, че съмна!
Изведнъж той се надвесва над мен и тайнствено прошепва:
- Има едно момиче…
- Не думай! - почесвам се аз зад лявото ухо. - Аз пък си мислех, че е момче…
- Абе, ти ще ме изслушаш ли? - изревава неочаквано оня ми ти Христо, преминал от шепот към крясък.
Усетих, че работата е сериозна и му викам:
- Ще ми спукаш тъпанчето. Я намали децибелите и карай спокойно! Разбора ще правим после.
- Не мога спокойно! - тръшва се героят с мустака на стола, но все пак подема по-кротко: - Преди има-няма два месеца дойде на работа тука в пощата едно момиче. Почна долу при колетите. Аз обикновено нямам работа там. Нали знаеш, че съм по ремонтите. Все съм на мотора, оня с коша или с колата. Така че, със закъснение научих този исторически факт. Един ден си лафим сутринта пред сградата и един от колегите ми вика:
- Абе, Сава, (тъй ми викат всички, само ти си наопаки ) знаеш ли какво парче бачка при писъмцата и колетите? Просто да си го сложиш в едно луксозно колетче и сам да си го изпратиш…
Тъй като той си падаше малко зевзек, пропуснах информацията покрай ушите си. Знаеш, пък и всички знаят, че ми е слаб ангела по тази част като на всеки истински мъж. Ти можеш, ако искаш, да не се слагаш в сметката. Та си рекох, че това е поредната провокация, за да ме вземат после на мезе, ако се вържа. Ама цял ден нещо ме човърка отвътре и, бога ми, докато се усетя, краката ми сами ме понесоха към колетното. „Я да видя - викам си за свое оправдание - някой не се ли е сетил да ми прати колет за Първи май или Девети септември” И през колетното - та чак при гишетата.
И изведнъж го зървам милото на гишето да обяснява на една баба защо марката на плика е от 5 стотинки, а не от две. Да ти кажа, очите ми останаха като залепени в нея. Едно слабичко, нежничко, с онези ми ти пъстри очи и разкошна дълга коса. Едно фино овалче на лицето и чуруличка ли, чуруличка на бабето, вместо да му каже да не си губи времето, а да тръгва по посока на Балабанов мост, дето е гробището, че може и да не стигне навреме.
Правя аз един маньовър, ужким търся някаква пратка и заставам отстрани за увеличаване на полезрението, и какво да видя - една къса черна поличка и едни крачета, дето и по филмите ги няма. „Така ли, бате Христо? - викам си. - Явно, че задачката ти е вече поставена. Ясен си ми като бял ден” Изхлузвам се аз от помещението, без да ме забележи оная нимфа и почвам предварителното разузнаване. Ама в пощата може ли да се скрие нещо? Колкото и да се правиш на ударен - не става. Веднага надушват накъде биеш. Та онези патки от абонаментното да вземат да й кажат да се пази от Христо, дето е по ремонтите, че бил голям сваляч. Питал за името й, къде живее и прочие. Леле, като научих после - направо ми причерня…
Ама тогава не знаех и един ден я гледам през прозореца, че идва към пощата и дъвче баничка. „Ох, на батко! - викам си - Едно време са напивали водата на момите, аз пък ще ти нагриза баничката!” И се смъквам под тревога долу. Тя тъкмо влиза в задния двор и аз цъфвам пред нея като майска роза. А на двора, знаеш, на видно място виси собственият ми портрет в галерията на ударниците. Аз, от своя страна, се правя на ударен и ужким сега я виждам.
Пускам стокаратовата си усмивка и небрежно питам:
- Сладка ли е баничката, пиленце?
Тя още малко да се задави. Вдигна очи и ми заби такъв поглед, че човек с по-слабо сърце щяха да го ударят два инфаркта едновременно. Все едно, че видя не ухилената ми мутра, а Змей-горянин, яхнал баба Яга. После ме заобиколи като телеграфен стълб. Аз си останах така озъбен още около пет минути, неподвижен като Аневското кале.
После кашата в главата ми взе да се избистря, ама на въпроса какво беше това чудо, тъй и не намерих отговор. Че това си беше просто невинна закачка за запознанство. При това сме колеги. Да не говорим, че съм и ударник и от десет метра се вижда какъв мустак съм засукал на портрета. Значи съм свястно момче и половина.
„Какво им става на тия хубавите мадами, бе? - викам си. - Да не би да отказват мъжете?” После ми дойде на акъла, че може да си има някой и той да е разновидност на Отело. И хайде пак на разузнаване! Резултатът беше категорично отрицателен. „Абе, - викам си - да взема да я поканя я на кино, я на театър?” И изведнъж ми идва в главата, че тя щом за една баничка едва не ми откъсна главата, за такова нещо сигурно жив ще ме одере.
И тука дойдох до темата за обсадата. Трябваше да се действа дискретно и ненападателно. Така, че обсадената въобще да не забележи и да не направи като оня комендант на обсадена крепост, който предпочел да изяде адютанта си без сол, но да не предаде крепостта. Не че тя би могла да изяде някого, особено без сол, но спокойно можеше да ми тегли шута и тогава аз сам щях да се изям.
И така се започна. Месец, месец и нещо се мярках в колетното, като гледах да не прекалявам, мъкнех пратки насам и натам в коша на мотора и по този начин подобрих дейността на пощенската служба в гр. Карлово с има-няма двеста процента. През това време тя свикна да ме гледа малко по-нежно, отколкото би гледала маркиз дьо Сад и даже ми отговаряше едносрично, без да ме бие по главата с колетите.
Постепенно научих и други работи за нея, от които ентусиазмът ми би нараснал, ако имаше въобще накъде. Мария (хубаво име, нали?) тренирала художествена гимнастика и била от Пловдив, където завършила техникума по фина механика. Че механиката е била фина си личеше по фигурата й. Освен това пееше като славей и се подвизаваше като манекен на две фризьорки и един дизайнер по облеклото. Хайде, иди и кажи нещо при тази биография!
От време на време си мислех с какви оръжия разполагам от своя страна, освен мустака и страхотния си чар. Това, че едно време свирех като луд на китара, даже пеех, вече не се броеше. Времето на тези трубадурски подвизи бе безвъзвратно отминало поради една проста причина. Докато аз дрънках по цели нощи по купоните, другите ми свиваха гаджетата. Първо - едно, после - друго и така нататък. И един ден ми писна. Купих една каса вино и пред цялата тайфа заизливах бутилка след бутилка в китарата. После пробих две дупки в нея и почнах да го изливам обратно, но тоя път в гърлото си. Накрая изхвърлих инструмента в реката и се заклех да не си купувам друг. Така че, това отпадаше. Оставаха ми мустаците и чара, както и хитрата, според мен, стратегия на обсадата. Ама не било писано да стане така…
Нали знаеш, че от време на време разните там служби си правят банкети. Та и ние - барабар Петко с момците, си направихме един такъв в заведението на Бяла река до Калофер. Аз, разбира се, веднага започнах да се оглеждам за моята Мария. Тук Мария, там Мария - няма я никъде. Накрая не издържах и питам една нейна колежка:
- Абе, вие да не сте забравили Мимето някъде по пътя?
- Дежурна е - вика тя. - Няма да дойде. Искаш ли да танцуваме?
- Вчера си счупих крака - отговарям недвусмислено.
- Нещо не ти личи… - смее се тя.
- Не ми личи, но под дрехите съм целият в гипс. Някой път ще ти покажа - викам и се отдалечавам по посока на вратата. И там, моля ви се, се сблъсквам с шефа.
- Къде бе, Сава? - пита той.
- Шефе - отговарям съобразително. - Току-що разбрах, че леля ми от Истанбул е починала и ми е оставила едно казино в наследство. Трябва да хвана самолета.
- Не знам какво трябва да хванеш, ама първо ще ме закараш където трябва след банкета. Иначе можеш да не се връщаш от Истанбул - чуква ме с пръст по темето началникът. Ами сега?
Сядам си мирно и кротко, ама мислите ми летят все към Мария. От нямане какво да правя, дъвча от мезетата и пилетата, докато другите пият. Какво да се прави - шофьорска съдба! И без да искам, слушам какво си говорят пийналите ми вече колеги. Общо взето - все клюки и тъпотии. Но по едно време слухът ми долавя, че наблизо се споменава и моето име. Надавам ухо и чувам как се кикотят две от по-възрастните колежки от гилдията:
- Савата няма да го огрее - вика едната. - Върти се като дервиш около нея, ама няма никакви изгледи. Даже се чудя. Той е хубаво момче, умно, пък и работливо. Какво не му харесва?
- Ама ти не знаеш ли? - вика другата. - Данчето казала на Дора, че така го е изографисала пред Мима, че няма да го погледне и след сто години. Какъв ли не го изкарала! Женкар, сваляч, пияница, развейпрах и какво ли не.
- Що, ма? - пита първата. - Що му е погодила тоя номер?
- Ами, то е ясно що. Не помниш ли миналата година, че Данчето беше хлътнала по Сава, а той хич и не я поглеждаше… - и тъй нататък.
Мисля, че чух достатъчно. Значи такава била работата! Те ми създали цяло досие, от горе до долу черно, а аз се правя на ангелче. Обсада ли? Свалям обсадата. Сега ми е ясно какво трябва да правя. Пък тия кукумявки ще си ми платят с лихвите…
Седя си пак мирно и кротко, но отвътре ми ври. Шефът най-после си надигна дебелото трибуквие и ми маха с ръка да тръгваме. Закарах го където трябва и право в пощата. Тъкмо навреме. Смяната беше свършила и гледам, че моето момиче говори отпред с две колежки, а другите се канят да си тръгват. „Е, - викам си. - Сега ще видите нагледно „Отвличане от сарая”, пък ако не ви хареса, ще ви поднеса и „Укротяване на опърничавата”
Отивам право при Мария и й викам:
- Миме, идвам направо от банкета. Искаш ли да ти го разправя?
- Не! - поглежда ме тя стреснато и явно се чуди толкова ли съм натряскан, защото макар и да не бях, сигурно съм изглеждал така.
- Ще си ходя вкъщи - отвръща тя, но някак тихичко. - Уморена съм.
- Тогава точно ще те изпратя - казвам и я хващам без всякакви церемонии за ръката. Тя толкова се бе шашнала, че въобще не реагира. Колежките също стояха като препарирани. Помъквам я аз към колата, отварям вратата и я вмъквам вътре. Заобиколих да си седна на мястото и хвърлих един поглед към препарираните. Ако бях долетял от небето с огнена колесница, сигурно по-малко биха се учудили. Намигвам им най-просташки и разтеглям една усмивка като допълнителна сензация. После подкарвам към края на града, където живее Мария. Но изглежда съм забравил да натисна спирачката пред нейния блок, защото след малко летим по шосето към Баня. Тя се опита да каже нещо, но нищо не излезе. Бате й Христо караше към бойното поле… Свърнах към една горичка и спрях машината на малка полянка.
- Е, - викам й - нали беше уморена? Сега ще си починеш - след което отварям вратата и слизам да отворя и нейната. Тя слезе неохотно, но без да каже дума, а аз постлах шубата си на тревата. Седнахме и аз извадих цигарите. Запалихме по една, но през цялото време усещах, че е напрегната и настръхнала. От време на време ми хвърляше по един таен поглед, но аз се правех, че не забелязвам. А наоколо - тихо, приятно, чува се само пеенето на птичките и звъна на щурците. Изтегнах се на шубата и сложих ръце под главата.
- Това е най-приятното място, което познавам - казах, вперил поглед в небето.
- Да - отвърна почти шепнешком тя.
- Е, почина ли си? - викам. - Можем да се връщаме.
Тя ми хвърли един светкавичен поглед, колкото да се увери, че не се шегувам и пак тихо казва:
- Да.
- Добре тогава - станах аз и й подадох ръка да й помогна. После изтръсках шубата и под хора на птичките, като в божи храм тръгнахме към колесницата, разбирай - колата. Закарах си я аз и се прибирам в къщи, а ми е едно тихо и спокойно на душата, както от месеци не е било. Е, това е! - завърши той внезапно и запали цигара.
- А после? - викам.
- Това беше вчера. Днес тя не ми говори. Само ме гледа. Иди, че ги разбери жените! А самата поща се тресе от клюки. Какво ще кажеш?
- Виж какво, идиот такъв! - станах аз. - Ти нали щеше да я каниш на кино, на театър ли или нещо такова?
- Щях, ама сега не виждам как…
- Боже, ти си за пребиване и пак ще ти е малко! Не виждаш ли? Тя сега точно това чака. Обсадата ти е приключила. Крепостта вече я няма. Слизай долу, да не те изтъркалям по стълбите!
- Ама, Ванка… - започва той.
- Няма Ванка, няма Манка! - изревах. - Ако до три секунди си още тук, слагам боксовите ръкавици!
Той ме поглежда, ама и аз го поглеждам. Така че, какво може да направи? Излезе, а аз ударих една яка глътка направо от служебната бутилка и захапах цигарата…
След около пет минути вратата се отваря с трясък и ухиленият до уши Христо ме връхлита.
- По-полека! - викам. - Какво стана?
- Прие! - реве той. - Не мога да повярвам! По-хубаво нещо не ми се е случвало! Даже не знам на какво точно я поканих, но прие! Прие! Разбираш ли, генийчо мой? Как разбра? Кажи ми, защото аз и досега нищо не вдявам!
- Ами, аз съм офицер от запаса - викам. - И знам, че обсадата си е обсада, ама без едно хубаво нападение не може да мине…
