Георги Михалков

Семейство Петкови се готвеха за голям семеен празник. Бяха решили тържествено да отпразнуват тридесетгодишнината на щастливия си семеен живот. Вяра и Малин се бяха оженили точно преди тридесет години. Тогава Вяра беше двадесетгодишна, а Малин на двадесет и три. Бяха се запознали на рождения ден на Бистра, братовчедка на Вяра. Любовта между двамата пламна като внезапен огън, който бързо и буйно се разгоря. Тогава Вяра беше като красива роза, с дълги гъсти черни коси,  с очи като лъскави череши, със стройно гъвкаво тяло. Малин излъчваше сила и мъжественост, висок, тъмнокос с маслиненозелени очи, с лице, леко загоряло от слънцето и искрящ поглед.

След рождения ден на Бистра, се срещнаха няколко пъти и веднага решиха да се оженят. Малин подари на Вяра пръстен и поиска ръката й от баща й, бай Васил, и майка й, леля Надя. След сватбата заживяха в столицата. Малин, който беше инженер, започна работа в голяма фирма, а Вяра беше лаборантка. Роди им се син, кръстиха го Васил, на името на бащата на Вяра. В продължение на тридесет години спокойният им семеен живот приличаше на пълноводна река, която тече бавно и незабележимо. Купиха и се нанесоха в голям апартамент, обзаведоха го модерно, имаха кола „Мерцедес”, вила, близо до Копривщица и нищо не им липсваше.

Когато наближи тридесетгодишнината от сватбата им, решиха да я отпразнуват в ресторант, да поканят роднини, близки, приятели. Две седмици преди тържеството, Малин каза на Вяра:

- Днес резервирах маси в ресторант „Дунав”. Били сме в този ресторант и знаеш, че готвят много хубаво, че е голям, красив, ще има музика и младите ни роднини и приятели ще могат да танцуват.

- Чудесно - съгласи се Вяра. - Трябва да отидем и да определим менюто.

Тържественият ден настъпи - 20 май, прекрасен пролетен ден, огрян от ослепително слънце. Дърветата в парка пред ресторанта приличаха на стройни девойки в розови  и снежнобели рокли, а цветните алеи бяха пъстри килими.

Ресторантът се изпълни с хора: родителите на Вяра и на Малин, синът им Васко, роднини, приятели, колеги. Когато всички места на отрупаните с ордьоври и питиета маси, се заеха, Малин се изправи и поздрави гостите:

- Скъпи роднини, приятели, колеги, - започна той - с Вяра днес празнуваме тридесет години семеен живот. Заедно преживяхме радостни и щастливи мигове. Благодарим ви, че дойдохте да споделите нашата радост. През тези тридесет години вие всички бяхте с нас и ние сме ви дълбоко благодарни.

След думите на Малин започнаха поздравления. Ставаха роднини, приятели, споделяха мисли за Вяра и Малин и поднасяха цветя и подаръци. Директорът на Малин каза:

- Радвам се, че имам възможност днес да бъда тук и да поздравя Вяра и Малин по случай тридесетгодишния им семеен живот. Малин е изключително съвестен инженер, прекрасно познава професията си, изцяло отдаден на семейството си. Колега и приятел с благородно и широко сърце.

Една колежка на Вяра сподели:

- Познавам Вяра от десет години, работим заедно. Тя не само е трудолюбива и усърдна, но е добронамерена и внимателна, готова винаги да помогне на всеки. Всеотдайна съпруга и майка.

Много от гостите казаха добри и топли думи за семейство Петкови, за отзивчивостта на Вяра и Малин, за тяхната привързаност и любов. Приятелката на Вяра, Кристина, допълни:

- Не познавам друго такова семейство, в което съпрузите са така отдадени един на друг, обичат се, уважават се и се грижат един за друг.

Оркестърът свиреше приятни леки мелодии и някои от гостите ставаха и танцуваха. Сервитьорите, подтичвайки сервираха вкусните ястия.

Стана и Бистра, братовчедката на Вяра. Тя също от двайсетина години живееше в столицата. Беше се омъжила за столичанин, но преди няколко години се беше развела. Бистра огледа присъстващите. Оркестърът спря да свири. Всички погледи се насочиха към нея. Очакваха да чуят какво ще каже.

Бистра наближаваше петдесетте години, но все още беше красива, стройна, с гладко лице, с големи сини очи и руса коса, която се спускаше като разкошни вълни на раменете ?. Беше с обувки на висок ток и с елегантна светлосиня рокля, с дълбоко деколте.

- Бих искала да поздравя Вяра и Малин по случай техния прекрасен празник. Радвам се, че на този хубав ден съм тук с тях, но искам и да споделя нещо, да призная нещо, което ме измъчва. Знаем, че признат грях е половин грях. Искам да призная, че аз и Малин изживяхме малък флирт. Мисля, че беше взаимна любов, която не мога да забравя…

След тези нейни думи в ресторанта настъпи смразяваща тишина, сякаш гостите онемяха и спряха да дишат. Вяра стъписана погледна Малин. Малин наведе глава и не знаеше къде да гледа. Вяра рязко стана от масата и много бързо тръгна към изхода на ресторанта. Стъпките от токчетата на обувките й прокънтяха в потискащата тишина като удари на чук по гранитна скала.

Будапеща, 2. 04. 2025 г.