БАТАК
БАТАК
Батак! Батак! Окъпан нявга в кърви топли
ти стигна по съдба Помпей и Херкулан.
Сред твоите развалини ехтяха вопли
и огласяваха смълчания балкан.
Кажи, ти помниш ли плачът на майки клети
- за милост свели на земята колене -
познали ужаса, пред който и небето
отвърна взор и мълком потъмне?
До нас е стигнал само отглас от теглата,
от писъците и предсмъртния им глас -
това, що е било тогава, днес реката
едничка би могла да възкреси пред нас.
Реката чу и ето замълви полека:
„Кой смъртен към безсмъртните извръща взор?
Поспря и почна пак, когато надалеко
се в кръв обагри стихналия кръгозор:
„То бяха страшни дни! Че не остана стряха
нерухнала, момински дом - неосквернен,
И екна плач: „Що стана, Боже? Тука бяха
къщята - де са? Син ми? Жив е изгорен.”
„Дечицата ми! - чу се някъде наблизо. -
Къде са? Имах пет, остана ми едно…
Ала обля се в кръв и неговата риза -
израсна върху нея алено петно.
Димяха купищата пепел от къщята,
край мъртвите струеше кървава река…”
Но не изтраях. „Спри!” - извиках на реката,
закрих очи, едва можах да изрека:
„Не се ли буря появи - да ги запази?
Не се ли жар изля от слънчевия свод,
та да възпре освирепялата омраза
и гаврата над покрусения народ?”
Ала реката не продума, не отвърна,
безмълвие скова пак нейните уста.
По-черен мрак като че ли ме в миг обгърна
и плясък на криле изпърха сред нощта.
И ето дигнаха се сякаш всички мъртви
сред пепел, кости и порутени стени…
Преминала е нявга тук обилна жътва,
но не е сърп косил, а - стръв за кръвнини.
Батак! Батак! Изнизаха се оттогава
неизброими дни, години - цял керван -
в които те вовек обгърна скръбна слава -
безсмъртието на Помпей и Херкулан.
——————————
МАЙЧИН ПСАЛОМ
Ти си пила свещена кърма, на коляно
те е сякаш люляла сама Богородица,
ето век наближава откакто ти бродиш
в света, дето е благодат божа разляна.
Много рожби дарил ти бе Бог на земята,
но къде са? Обрули ги вятър злокобен
и посърна духът ти поробен от спомена
за предишния волен живот на чадата.
Тая тежка покруса и майчина участ
не убиха ли в тебе последната сила?
Ти си, майко, една, ти - едничка закрила,
но животът за тебе е улица пуста…
И не екнат из нея ни смях, ни безгрижие,
само бледни и морни страдалците бродят,
и превили колене за ласка се молят
и протягат ръце към незнайните ближни.
Знам, над не една люлка ти песен си пяла,
ала вече сама си - без сън и без радост.
Не оплаквай през сълзи ти своята младост,
младостта ти е, майко, във мене изгряла!
——————————
сп. „Българска мисъл”, бр. 10, 1934 г.
