Теодосий Анастасов

Когато в 1762 г. светогорският монах Отец Паисий написа своята „Славено-българска история” и тръгна из народа да я чете и да го подканя да я преписва, българският народ беше започнал вече да се съвзема.

Наистина, надеждата за по-добри дни, за свободен живот никога не беше го напускала съвсем през време на петвековното робство.

Българският народ се затвори в себе си, смазан от своята лошава съдба, но все пак yспя да запази в душата си своето народностно съзнание.

Край семейното огнище остана да звучи майчиният език. Там никога не бе преставал да витае духът на прадедите. Приказки за миналите дни поддържаха връзката с поколенията.

Славното минало на народа ни живееше в непристъпните дебри на народния Балкан. Изникналото по-после хайдутство се издигна като символ за несломимия борчески дух на българина.

В манастирските килии се пазеха свещените скрижали на езика ни, който обедини славянството под знамето на една обща писменост.

Несполучливите войни на турците с австрийците и русите през 18 век, колкото и да бяха разорителни за българите, увеличиха самонадеяността на последните.

Тия неуспехи унищожиха легендата за непобедимостта на турското оръжие и направиха българите по-смели и по-упорити в борбата си за освобождение.

Идеята за народностната държава, която Аспарух се опита да наложи на славяните от своя ънгъл и която той предаде на своите приемници, не беше умряла в съзнанието на българския народ.

Наистина, малодушни и користолюбиви люде, за които личното благополучие беше цел на живота им, бяха изменили на заветите на своите деди и бяха забравили мисията на народа си.

А други - гръцките училища и пропаганда бяха ги довели до положението да се срамуват от българския си произход. Но те не бяха съвсем изгубени за народа си.

Слабата им връзка с него и натискът на фанариотското духовенство бяха ги направили само колебливи в тяхното народностно съзнание. Останалият народ стискаше пестници и се приготовляваше за героичната борба, която го очакваше.

Под напора на тия условия устоите на гнилата турска империя вече трепереха. Глухата борба особено се засили, когато еснафските сдружения, обединяващи най-издигнатото и будно българско население, успяха да се наложат в обществения живот на Турция.

Нужна беше сега само искрата, която да възпламени борбата, да я направи открита и всеобща за народа ни. Борба за утвърдяване на връзката със славното ни минало. Борба за възкресяване на българския дух и език, за политическа свобода и независимост.

И тази искра дойде. Като неизбежна историческа последица на съпротивителната сила на народа ни. Като израз на творческия процес, който се извършваше в душата на един народ, осъзнал своята мисия, и бленуващ за своето място под небето.

И тази искра - това беше „Славенобългарската история” на Отца Паисия. Два удара се нанасяха с нея. И двата бяха сполучливи. Единият - срещу турското господство и вторият - срещу елинизацията, духовното поробване на българския народ.

Величавото минало на народа ни отново възкръсна. Написана на прост и разбираем език, книгата на Отца Паисия зачука в съзнанието на българина, заговори на ухото му за достойнствата на родния му език.

Тя го свърза с неговото славно минало, с големите политически и духовни водачи на народа му. Посочи му делото, което бяха създали неговите прадеди, и мисията, която тежеше върху плещите на поколенията.

Паисий не е историк. Той няма за цел да пише история. За него историческите факти са само средство за сравнения, за съпоставяния, за даване релефност и образност на мислите и идеите му.

За него не играе никаква роля достоверността. С колкото е възможно по-красиви и ярки краски той се стреми да бъде убедителен и да раздвижи чувството на гордост у българина. Да го сплоти и извика на борба с неговите вековни поробители.

Паисий е писател, който пише за болките на народа си, описва неговото тежко положение в робството със средствата на художественото слово и се мъчи да му въздействува.

Да затвърди у едни пробудилото се народностно съзнание, а у други, които са забравили своя род и език, да ги накара да се срамуват от своята слабост и да ги възвърне към народа си.

Така, първи писателят е този, който, като се поставя начело на народа си, осмисля, обединява борбата и усилията му и ги насочва към плодотворна дейност.

Хвърленото семе бързо прокълнава и дава изобилен плод. Килийното училище излиза от манастирите и се разпръсва из села и градища. Всяко по-събудено селище си отваря училище, в което родната реч бавно, но сигурно измества гръцкия език. В черквите започва да се пее на черковно-славянски.

Някои българи, обгорени от огненото слово на Паисия, грабват факлата на народния просветители. Други организират въоръжената борба.

Така идеите на Отца Паисия добиват своята кръв и плът.

Неговото дело и име остават да живеят в сърцето и душата на българския народ на вечни времена. А неговата книга става евангелие за народа ни. Чете се, преписва се, пренася се от уста в ухо и залива с живителна сила целия народ.

Редуват се пристъпи и затишия. Бурята стихва, за да си поеме дъх и отново се втурва още по-страшна, още по-силна. Борбата иска своите жертви. На мястото на загиналите се явяват нови водачи.

Към огнената книга на Паисия се прибавят нови бунтовни позиви. Към пачето му перо се протягат пиринчените дивити на възрожденските писатели.

Берон, Раковски, Левски, Ботйов, Каравелов, братя Миладинови, Фотинов, Жинзифов, Данов, Козлев, Чинтулов, Бачо Киро, Вазов и много още други народни водачи, просветители и писатели, работиха с перо, слово и дело сред своя народ, следвайки примера и идеите на Паисия.

В този непосредствен допир с народа си, говорейки и пишейки за неговите болки и стремежи, те му бяха истински водачи и вдъхновители.

Те дадоха живота си в борбата за постигане на народните идеали, загинаха по бесилки и балкани, но тяхното име никога не ще се забрави от народа.

Тяхното вдъхновено слово и жертвата им пред олтара на отечеството създадоха от тях кумири за народа.

Наистина, книгата на възрожденците-писатели се разпространяваше мъчно из народа, поради преследването й от турските власти. Пак поради същите причини много начинания са спирали още при първите си стъпки.

Но въпреки това книгата им се посрещаше с нескривана радост от народа и съдържанието й се поглъщаше като благодатна манна.

Тя се разпространяваше скришно, прехвърляше се от ръка на ръка, криеше се по пазвите, пазеше се, както хайдутите гледаха своето оръжие, четеше се в тъмните стаи, при светлината на лоения фитил или под мъждящото кандило.

За нея се гниеше в страшните турски затвори. Отиваше се на бесилка. И все пак никоя българска къща и колиба не й отказваше своето гостоприемство.

Така българският писател подготвяше със своето слово и книги свободата на народа си.

И тая свобода най-после изгря.

Но възрожденските писатели бяха изминали вече своя житейски път. Мнозина от тях с дело доказаха своята привързаност към народа си, като проляха кръвта си по родните балкани.

Идваха нови, млади сили. Те трябваше да подемат светото дело на Паисия. Но опиянението от свободата беше така силно, че не само народът, но и духовните му водачи забравиха заветите му и се впуснаха в догонване на общочовешките идеали.

Силната светлина беше ослепила всички. Те бързаха да се насладят преди всичко от свободата. Забравиха, че именно сега народът ни се нуждаеше от здраво народностно съзнание и от водачи като Паисия.

Между малцината, които не се поддадоха на миражи и които твориха в близост с народа си, отеквайки в душата си всяка негова болка и радост, беше големият духовен стълп на българския народ, поетът Иван Вазов.

Израснал в две епохи, в робството и свободата на народа си, взел близко участие в борбите му, той беше живата връзка между миналото и настоящето. Откърмен с народностите идеи на Паисия, през целия си житейски път той живя и страда наред с народа си.

Той не се забрави в общочовешките идеали, които нахлуваха стремително от Запада в страната ни. Та именно общочовешкото не липсваше на българина и в робството. За свободата на кой народ от тия, които населяват Балканския полуостров, българинът не се би и не даде кървави жертви?

Трябваше да се работи и да се продължи започнатото от Паисия.

Вазов остана верен на народа си. Не прекъсна връзката си с него. Неговите разкази и романи бяха едно вярно огледало на народния бит, стремежи и идеали. Книгите му се четяха с наслада и бяха здрава духовна храна за народа.

Вазов и сега не е изгубил своето значение.

Няколкото нови издания на съчиненията му в десетки хиляди екземпляра показват, че той все още е близък до народа си и че неговото слово никога не ще замре в сърцето на българина.

Така ли е със съвременния български писател? Е ли той наистина водач на народа си? Изразява ли въжделенията му? Носител ли е на мисията му? Въодушевява ли се той от народностните идеали? Жадува ли българският народ за книгата му?

Ето въпроси, над които би трябвало съвременният ни писател да се позамисли. Делото на Паисия и Вазова сочи добре пътя, по който трябва да върви духовният водач на народа ни. Стига е разбивал труд и вдъхновение в безпътица.

Прочее, назад към Паисия и Вазова!

Напред към духа, идейността и народничеството на Паисия и Вазова!

——————————

в. „Дума на българските писатели”, бр. 6, 02.1939 г.