Петко Тотев

А пък пустинята - всемира -
ний все пак ще очовечим.
Александър Геров

Знае се, че България е планинска страна. Би трябвало да се добави: в България се намира Свещената планина. Мнозина ще възразят: свещени са всички планини, а ако Свещената планина е една, как тя ще се намира в почти неизвестна страна?

Много е силна конкуренцията по въпроса къде е Свещената планина. Издигат се до възбог величествени, страховити масиви, доскоро недостъпни.

Много височини са обласкани с поклоннически и други маршрути, оцелели чак до наши дни.

Но и нас вече никой не може да ни лиши от правото да казваме: Свещената планина е в България. Не сме виновни, че е така.

Легенда

Имало едно време чуден певец и свирец. Щом запеел и засвирел с флейта или лира, всичко живо и мъртво се заслушвало. Горите притихвали, камъните се стопляли, животните се събирали и наостряли уши.

Певецът загубил своята любима и тръгнал да я търси в подземното царство. И там неземните песни правели чудеса. Самите зли сили като че ли познали що е скръб и копнеж.

Владетелите на преизподнята за първи път направили добро - позволили на певеца да изведе изгората си под слънцето и ясните звезди. Но нали са зли сили, и в единственото си добро капнали отрова.

Поставили условие: докато певецът не напусне подземното царство, да не се обръща назад. Да бъде Евридика до теб и да не я погледнеш… Не издържал Орфей, обърнал се, изгубил всичко.

Замлъкнали гори и долини. Никъде не се чували свирни и песни. Родопските менади, отдадени само на танци и забави, не искали и да знаят защо е замлъкнал техният любимец.

Те го разкъсали и разхвърлили тялото му край Марица. Реката отнесла главата на певеца до Бяло море. Оттам я подели морските вълни.

На остров Лесбос я намерил Аполон. На същия остров след време се родила прочутата поетеса Сафо. А по всички места, където било разхвърлено разкъсаното тяло на певеца, песните му се възродили и умножили. Чували се от Цариграда до Сръбско, от Бяло море до Дунав, от земята до небето.

Още преди Олимп да стане обиталище на богове, Свещената планина на певеца и свиреца се прочула.

Славата на Орфей не давала мира на мнозина, събуждала ревност и завист и у богове. И досега се носи мълва, че Дионис пратил менадите да разкъсат певеца.

Богът на веселието научил, че неговият „подведомствен” Орфей най-много почита Хелиос - Слънцето.

Такива предпочитания са непоносими и винаги са наказвани.
Свещената планина навреме (но напразно!) нашепвала да не се очаква никакво добро от много богове.

И все пак след всички многобожества, хилядолетни мъки и неволи не е съвсем изчезнала надеждата да се чуе какво пее Свещената планина.

Повест

Повест се образува, когато към легенди и разкази за светеца от Рила се прибави и повествование за завръщането му в Свещената планина. „Рилска повест” е написана от Владислав Граматик, старобългарски писател, творил през ХV век.

Узнаваме как са пренесени мощите на св. Иван Рилски от Търново до Рилския манастир. На път за планината шествието се отбива в Никопол.

Събужда се спомен за най-далечното пътуване на рилския пустинножител. Някога неговите мощи вършели чудеса не само в Средец и Търново, но и в Естергом, град на река Дунав, близо до сегашната граница между Унгария и Австрия.

„Рилска повест” е разказ за завръщането на рилския светец в своя дом. Чрез св. Иван Рилски Свещената планина на легендарния певец се представя и като Дом безмолвия.

Без нищо да се разказва, Никопол подсеща за Естергом, за всички странствания на светите мощи. Остават в подтекста и известните жития на пустинножителя.

Владислав Граматик постъпва така не заради краткост на повестта, а заради съсредоточение. Ученикът на Патриарх Евтимий знае как да събира във възел мисли и чувства. Напразно историци и литератори се питат защо в „Рилска повест” няма и следа от трагедията на Търновград под ятаганите на турските завоеватели.

Но и при отбиването в Никопол не се споменава нито за цар Иван Шишман, нито за Сигизмунд І, предводител на европейски кръстоносци, разгромени в Никополската битка три години след падането на Търново. Писателят има друга цел.

Мощите на вечния български закрилник, лечител, застъпник пред Бога Единаго тръгват към своя дом в Свещената планина през най-трагично време н а д всички превратности на историята и съдбата.

Движението на Духа е недосегаемо, чисто, лечебно, спасително - винаги и навсякъде. Възпитан да мисли най-много за продълженията на пътуванията, Владислав Граматик предчувства, че бъдещи книжовници и да се изкушават, не ще могат да изброяват без пропуски робства, трагедии, бедствия.

Затова погледи, сърца, умове се насочват нагоре към Свещената планина, към нейната съградена или възстановена обител, към вечното завръщане при сигурна защита и обич.

Душеспасителното шествие на мощите на св. Иван Рилски към Свещената планина чрез повестта събужда и легендите. Още се разказва как цар Петър дошъл да се поклони на светеца и да изслуша неговите съвети.

Как в най-дълбока древност чародеец от същата планина лекувал души и тела, как влязъл в подземното царство да търси своята любима, без да знае, че ще пострада заради Слънцето, без да допуска, че слънчевото н а д също не е общопризнато.

Пътепис

Вазовите пътеписи „Великата Рилска пустиня” и „В недрата на Родопите”, обнародвани един след друг в „Сборник за народни умотворения”, кн. 7 и 8, 1892 г., са сякаш и продължение на „Рилска повест”.

Иван Вазов чувства Родопите и Рила като една планина. Писателят прави справки, спори с географи, пише за условността на всички граници между Рила и Родопите.

Народният поет назовава неведнъж Мусала „връх в Родопите”. Онова, което учени наричат Рило-Родопски масив, за Иван Вазов е изначална, единосъщна Свещена планина.

В духа на Търновската книжовна школа и на исихазма изобщо Свещената планина е пустиня, място за мълчаливо съзерцание и самосъсредоточение, път от деяние към видение, изстрадано, свободно приближение до отвъдното, съвършеното, божественото.

В хармония с дохристиянската традиция в Родопите и Тракия Свещената планина е и недра, вход към подземното царство, лоно на безсмъртие.

Рила със св. Иван Рилски и Родопите с Орфей правят всяко пътуване до, в, из Свещената планина многозначно.

Даже пътници от съвсем рационалистични времена, най-отдалечени от митове и поезия, не спорят, че в Рила и Родопите има нещо друго, което не може да се начертае на карта.

Излъчванията на пустинята и недрата могат да бъдат доловени от всекиго. Нека да си спомним как на път за Чепино Иван Вазов и неговият спътник бай Атанас мислят едновременно за Рила и за св. Иван Рилски.

Като разбира това, бай Атанас разказва как преди петнайсетина години ходил да „пошъта на свети Ивана”, как косил около манастира за здраве на болното си дете.

Същевременно във вътрешен монолог пътеписецът спори със своя скептицизъм, опитва се да мине по най-отъпкания, най-многолюдния друм към Рилския манастир:

„Всичките тия прости поклонници, които като бай Атанаса отиват на манастир от най-далечни места с трудове и немалки жертви, повечето пеши, се движат от една вътрешна сила, много по-сериозна и по-уважаема отколкото всичките естетически и деликатни мотиви на поклонниците туристи”. (1)

Местата, в които пряко се говори за другото пътуване, във „Великата Рилска пустиня” и във „В недрата на Родопите” са като върхове на айсберг.

Исихастката пустиня и орфическите недра остават най-често в неразказаното, в светлините и сенките, в звуците и безмълвието.

„В недрата на Родопите” е продължение на „Великата Рилска пустиня”. Пустинята отваря недра за вяра, надежда, любов. Родопите, най-населената планина, не оставят и приоблачния връх Мусала безлюден и самотен.

Мисълта поема по стръмнините към Свещената планина, разговаря със себе си, но не само със себе си. Винаги има и други - ближни и далечни, богове и хора, знайни и незнайни. Уравновесеността е освобождение от всезаробващ егоцентризъм, от панически страх пред смъртта, осъзнато или неосъзното включване в единния ток на Вселената.

И недрата, както върховете, приемат цялото движение. Отсам и отвъд, сред земни суети и надпревари и сред сили на възмездието, изкуплението, очищението. Но и в най-мрачните дълбини има изключение.

И най-неумолимите владетели на подземното царство пропускат Орфей и Евридика. Изкуството и любовта - неделими, верни, единосъщни - тръгват към изхода на преизподнята, обречени и в изключението, но достигнали до него.

Най-враждебни сили изпитват въздействието на светлото и чисто тайнство. Юдоли на злото, пещери с чудовища и призраци, подземия с наказателен огън и всепомитаща лава за миг стават недра, утроби, изход.

Пустинята по върховете и Орфеевото спущане в ада чрез пътеписите на Иван Вазов не са изолирани в „голяма” литература, „тежка” проза, „висока” поезия.

Самият пътепис става част от пътя на всички и за всички. Естественото навлизане в пустинята и недрата намира своя най-общодостъпен жанр, който в самото си название съдържа път.

Добре ще е да се разбере, че Иван-Вазовото движение към пътеписа не идва отвън, а произлиза от самото обитаване на пустини и недра, от участия и пътувания, които не са бягство и усамотение, а нещо много по-дълбоко.

Пътеписецът не търси някаква „демократична” форма на свои размисли за живота и безсмъртието, за „абсолютния край” като нещо непоносимо, нереално, опасно. Както винаги Иван Вазов се оставя на своето вдъхновение, а Свещената планина му нашепва доста, доста…

Нощ

Сред пътеписите на Алеко Константинов Пенчо Славейков най-много цени „През марта на Чепино” (27 юли 1897, посмъртно) заради поезията на лунната нощ - много голяма рядкост в българската литература изобщо.

Виденията и загадките в родопските здрачини едва ли са нещо случайно в последния пътепис на Щастливеца. Известна е неговата слабост към полуосветени клисури и дефилета - Урвич, Ерма, Искърския пролом.

Не може да не прави впечатление, че Иван Вазов и Алеко Константинов проникват в недрата на Родопите през един и същи вход: Белово - Чепино. Съвпадения по време, път, посока; особена, дискретна тяга към недра, нощ, здрач, дневен и нощен пейзаж, който и при реалистични поетики запазва орфическото тайнство…

Последното пътуване на Алеко Константинов е до Пещера. Сякаш родопско градче е назовано по този начин специално заради онова, което трябва да се провиди зад трагиката край с. Радилово.

Обявено е заглавието на следващия пътепис - „До Пещера и назад”. За него е запазено място в бр. 56 на в. „Знаме” от 18 май 1897 г. Този факт взаимодейства с убийството на Щастливеца на 11 май - навръх празника на солунските равноапостоли, прави го многозначителен, отваря го към непреходността.

За да бъде „мистиката” пълна, трябва да се прибави и нещо трето. След Иван Вазов и Алеко Константинов нека да бъде споменат и Антон Страшимиров.

Преди геолози и археолози този неспокоен българин в книгата си „В южните земи” (1918) непрекъснато внушава, че в Родопите има приказни подземни богатства и съкровища.

Но не само това. В най-гъстия кървав мрак на балканската история („Шуми Марица окървавена…”), сред най-нови разкъсвания и разчленявания на единосъщна плът Антон Страшимиров чувства изначалната и вечна цялост на Беломорието, Родопа, Марица, Арда и Тунджа.

Полет

В епохата на космическите полети учени разработват проекти за връзки на човечеството с други светове, същества, субстанции.

По някакъв начин цивилизацията на хомо сапиенса трябва да се представя. Необходима е най-широко достъпна визитна картичка.

Избрана е песента. Без никаква наша намеса, без връзки и протекции е предпочетена родопска мелодия, изпята от небесно-земен глас от Свещената планина, от многолюдни долини, от пустини и незрими обиталища, от преизподни и излази към слънцето и звездите след страховити загуби, угризения, пропуснати шансове.

С космически апарат, направен от човешки ръце, песента лети сега в незнайни далечини през плътен мрак и ослепителни светлини.

Хармоничен, силен и нежен глас пулсира все по-далеч от Земята с надежда да намери някъде някога отзвук. А ако не намери?

Ще се повтори легендата. От всеки звук на песента, както от всяка част на певеца ще се родят нови хармонии. Енергокръговратите ще имат още една разновидност - гостоприемна и без сигурност дали ще има гости.

Ако Вселената се окаже необятен Дом безмолвия, песента на Свещената планина няма да наруши молитвеността.

А ако инициативата не е наша? Възможен е и друг поглед към полета на песента. Чрез космически апарат, наречен „Пътник” („Вояджър”), тя се евакуира приоритетно.

Преценено е: предишното спасяване на ценности с Ноевия ковчег не е напълно сполучливо.

Сега човекът няма да бъде сред първите, които ще напуснат замърсената от него планета. Най-напред полита песента. Не толкова от предвидливост, колкото от горчив опит.

Да пожелаем на песента щастлив полет, колкото и да е тя подготвена за всичко!

—————–

1. Иван Вазов. Събрани съчинения в двадесет тома. Т. Х. С., 1956, с. 143.

——————————

в. „Български писател”, № 37 (70), 12 - 18 септември 1995 г.