ПЛАМТЯТ КРАЙ НАС ВЕЛИКИ ПЕТИЛЕТКИ
превод: Красимир Георгиев
ПЛАМТЯТ КРАЙ НАС ВЕЛИКИ ПЕТИЛЕТКИ
Пламтят край нас велики петилетки.
Бунтовно вятърът на времето гърми,
със златен знак към бъдещето светкащ,
търкаля огнените ни вълни.
Кръвта ни пее, руйнала безстрашно,
по земните артерии шуми.
Дори и в крематориум горящи,
със страшни димни пламъци горим.
И в тръбен тътен преден ден творяхме -
трудолюбив, спокоен и жесток,
когато кули наблюдателни строяхме
с готов на запад и на изток скок.
В легендите вовеки ще останем.
Над костите на мъртвите бойци
издигнахме, изграждахме от мрамор
високите си слънчеви дворци.
И ден след ден бе пътят ни отрада,
под нашите крака бе пътят стръв.
Прахът ни горд скрепил бе нови сгради
и тухлите набъбваха от кръв.
Светът въстана над земята сива,
платната здрави над вода плющят -
зелени, радостни, и песен дивна
в душите ни умрели се разлива,
за нас, за мъртвите, гърми салют.
Сред сянката на знамената-птици
лежи боецът наш, склопил очи,
в които, може би, димът струи си,
но бурята ще се отдалечи.
Той спи. На времето потоци лумват.
Сънувам в тихия напрегнат ден,
че ти четеш, другарю, тези думи
и светъл дар е споменът за мен.
1934 г.
——————————
ГОРИТ ОГОНЬ ВЕЛИКИХ ПЯТИЛЕТИЙ
Горит огонь Великих Пятилетий.
А Ветер Времени, бунтуя и гремя
Червонным знаком будущее метит,
И катит волны нашего огня.
То наша кровь поет не умолкая,
Шумя по всем артериям земным.
Мы, даже в крематории сгорая,
Каким-то грозным пламенем горим.
И в громе труб придет наш день вчерашний,
Трудолюбив, спокоен и жесток,
Когда мы строили сторожевые башни
С бойницами на запад и восток.
В легендах лет мы будем незабвенны.
На трупах наших умерших бойцов
Мы воздвигали мраморные стены
Своих высоких, солнечных дворцов.
День ото дня наш путь был неустанней,
От наших ног - дороги горячи.
Наш гордый прах скрепил фундамент зданий,
И кровью набухали кирпичи.
И мир восстал по-новому над сушей
И над водой, где крепкий парус крут, -
Такой зеленый, радостный, певучий! -
Он льется в наши умершие души,
И мертвым, нам он отдает салют.
В тени знамен, нахохленных, как птицы,
Лежит боец, смежив свои глаза,
В которых, может быть, еще дымится
И чуть заметно движется гроза.
Он спит. И времени текут потоки.
И в напряженной снится тишине,
Что ты, мой друг, читаешь эти строки
Как лучший дар, как память обо мне.
1934 г.
