Лалка Павлова

Психолозите разглеждат човешката памет и способността й да съхранява своеобразен „архив” от информация като феноменална характеристика на човешкото в него, защото липсата й го превръща в автомат, лишен от мотиви за своите действия. При изследването й всяка наука поставя свой акцент върху нейната значимост: антропологията я разглежда като средство за предаване на материалното и духовното наследство между поколенията; историографията - като информация за създаването и развитието на общността, към която принадлежи индивидът; социологията - като инструмент за структуриране на съзнанието в процеса на времето; културологията - като средство за съхраняване на знанията за миналото, върху основата на които се полагат основите на бъдещето и възможността на индивида да разпознае себе си като част от духовността на някаква общност. Още Аристотел характеризира човека като индивид, който не може да живее изолирано от себеподобните си, тъй като „по природа е обществено същество” („Политика”). В тези обществени условия изключително важна става т. н. комуникативна памет, която организира участниците в обществото чрез общо знание и общи спомени, отнасящи се до близкото и по-далечното му минало, които му позволяват да се самоидентифицира като част от него.
Днес съществуването на отделния човек само чрез индивидуалната му памет е невъзможно. Много опасно явление в нашето време обаче е т. н. презентизъм - оценка на миналото от гледна точка на настоящето, което създава условията за фалшифициране на информацията по политически причини. Това изисква от отделния човек много внимателно да избира източниците, от които черпи своите познания за него. И съвсем не е случайно, че Виолета Станиславова в своята книга „Скрижалите на паметта” (издателство „Скала принт”, 2025 г.) започва с един своеобразен автопредговор „Столетия от болка и мъка”, коментиращ съдбата на българския народ по време на почти 5-вековното турско робство, наричайки го с думата, която употребяват онези, които са ни оставили своите лични спомени от това време: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Сава Раковски, Левски, Ботев, Иван Вазов… Робство! А не „присъствие”, както днес мнозина „историографи” се опитват да го представят:

„С падането на България под турска власт било прекъснато не само вътрешното, но и историческото й развитие спрямо останалите европейски държави. Пет века тя била окована във веригите на робството. В страната била наложена чужда по дух мюсюлманска култура, дълбоко противоречаща на духа и традициите на българите. Били сринати културните и духовните центрове, а техните бранители и старата българска аристокрация са избити. Унищожена била Търновската патриаршия, някога духовен център на българските земи. Прекъснати били традициите и институциите на българската държавност. Унищожени и разрушени били села, градове, дворци, крепости, църкви и манастири… Земята станала собственост на централната власт на султана. Населението било подложено на физическо изтребление… Със стихийната си политика на асимилация и пълно подчинение завоевателите заличили държавата от картата на света и поставили българите като най-низше стъпало в Османската империя. Наричали ги презрително „гяури”, което за тях означавало „неверници”. Превърнали ги в рая - т. е. стадо.”

Съдържанието и композиционният строеж на книгата открояват желанието на авторката Виолета Станиславова чрез нея да се превърне в коректив на наложеното по време на „демократичните” промени становище за т. н. „присъствие” на турците в пределите на някогашните български земи и игнорирането на истината за отношението на нашествениците към българската държава на духа - християнството и неговите културни средища. В този контекст не е случайно и числото 12 на включените в книгата й художествено-документални опуси, придружени с богат снимков материал, част от който допълнително е акцентуван с включената подробна информация във финала - „Приложения”. Числото 12 символизира вселената в нейното циклично пространствено-времево развитие. В християнската религия то се идентифицира с небесния Йерусалим (12 врати, 12 апостоли, 12 предтечи), с 3 х 4 (троичността на християнския Бог - Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, и разпространението на идеите му в четирите посоки на света); Дървото на живота имало 12 плода, жреците носели 12 скъпоценни камъка и Иисус посочва 12 свои ученици. Затова и първият опус („Искри на родолюбие”) поставя акцент именно върху жестокостта на сблъсъка между двете религии - мохамеданство и християнство:

„Когато турците превземали България и поробвали миролюбивия и работлив български народ, техните пълчища стигнали и до бистричкия край.(…) Изненадали ги и избили цялото население. Преданията разказват, че тогава реката, покрай която се случило клането, потекла кървава и получила зловещото си име Кървачица. Разрушили и многобройните манастири и параклиси, построени в околността. И до днес тези места носят имената на църкви, светци и светици: „Света Петка”, „Петрова църква”, „Света Богородица”, „Църквището”, „Свети Илия”, „Света Анна”…”

В следващите художествено-документални опуси всевиждащият разказвач на Виолета Станиславова се преобразява в един изключително ерудиран „екскурзовод”, който повежда читателите по онези свети български места, които изграждат иконостаса на българската идентичност. Няколко от тях са поставени под знака на т. н. „Софийска Мала Света гора”, който знак полага християнския православен ореол над днешната българска столица - София. Най-ранните сведения за заселването на античния й център датират от II хилядолетие преди Христа. Населението му не я напуска и през следващите епохи - желязната и Античността, като постепенно градът се разраства и се превръща в голям стопански, културен и политически център на Балканския полуостров. В своите каменни пазви той пази спомени от различните народи на голямата общност на траките, от римляни и хуси, от славяни и прабългари, та чак до падането на града под османска власт около 1382 - 1385 година. След Освобождението, по предложение на проф. Марин Дринов, Учредителното събрание, свикано в Търново, утвърждава на 3 април, 1879 г. София за столица на Третото българско царство. В художествено-документалните опуси „Символ на непреклонен дух”, „Драгалевският манастир” и „В сянката на легендата” Виолета Станиславова проследява историческата съдба на църквите „Света София”, на Драгалевския манастир „Успение Богородично” и легендарната крепост Урвич с крепостната черква „Свети Илия”, като аргументира собствения си разказ с позовавания или цитати от утвърдени в историографската наука древни автори и източници:

„Градът от старо време е наречен така по черквата „Света София” - пише Джовани Киаромани, италианец, член от свитата на посланичеството на император Леополд I до Султан Мохамед IV. И още… Градът получи името си от храма, който с голямо великолепие изгради Юстиниан, а по-рано се казваше Сердиция, от серди и даки, които го населявали.” - споменава през 1595 г. Антонио Бонфини, говорейки за похода на Владислав III Варненчик.”

И като магическа кинолента през съзнанието на читателите преминават драматични картини от сраженията с готи и хуни, които при своето „бясно нашествие” ту разрушават „Света София”, ту я построяват отново, за да я превърнат по време на турското робство в джамия, а след Освобождението (през 1926 г.) не само отново изцяло да я построят, но и да я направят свято място за вечен покой на „видни духовници, знатни български първенци или заслужили на черквата и народа миряни”. В кошмарните векове на „масови избивания”, на „жестокост и мъчения” по време на робството, живите българи, в знак на преклонение пред невинните и беззащитни жертви, поставяли кръстове, които в „скоро време се превръщали в параклиси, а параклисите израствали в манастири…” Така през XIII - XIV век, само на Витоша, били построени четиринадесет манастира, един от които е Драгалевският манастир „Успение Богородично”. С изключителна вещина и начетеност Виолета Станиславова проследява историята на манастира и създадената в него Софийска книжовна школа, където с „изтръпнали от напрегнатата работа пръсти, под бледата светлина на свещите, гладни и изтощени, верните синове на Бог и България създавали и преписвали църковните книги…” С талантливото си белетристично перо Виолета Станиславова повдига тежката завеса на Времето, за да ни накара да чуем стъпките и гласа на Левски, като ни прави свидетели на шеговития му диалог с Димитър Общи, с когото се представят за „търговци на шопи” пред игумена на манастира - йеромонах Генадий Скитник, някогашен познайник на Левски от Първата българска легия на Раковски (1862). Или да ни въвлече в смутните времена на атакуването на крепостта Урвич от такъв опитен военачалник като Лала Шахин паша, бейлербей на Румелия, прославил името си в завладяването на Тракия, Димотика и Одрин, на Пловдив и Боруй, но при сблъсъка със стените на Урвич и неговите защитници бил принуден в доклада си до султана да отбележи: „Убедих се, че тая яка и много здрава крепост не ще може да се превземе със сила и юначество, ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни планове…” И някак спонтанно и неволно очите се пълнят със сълзи след жестоката и смъртоносна битка до днешното Кокаляне, чиято околност била покрита с трупове: „След зловещия съсък на турските ятагани и цвиленето на коне, след предсмъртните стонове на защитниците и бойните им викове - нахлула тишината. Крепостта онемяла от трагедията, разиграла се пред очите й, ослепяла от блясъка на хилядите остриета, проболи сърцето й. Стените и бойните кули - най-голямата нейна гордост - постепенно се смалили, изгубили могъщите си форми. Бавно умирала и царевата църква „Свети Илия”…” А белите кости на неговите защитници, оставени дълго да лежат на опустялото поле, му дали сегашното негово име.
Конфликтът между наука и религия, между вярата в Бог и откритията в Космоса, има дълга и то амбивалентна история. Съвременното научно познание за живота, за Космоса и за строежа на Вселената, не може да бъде пренебрегвано с твърдението, че всичко е създадено от Бог. В защита на тезата за връзката на религията с Космоса обаче (а защо не и на извънземния произход на боговете, на които от хилядолетия се кланя човечеството!) е фактът, че преди няколко години Центърът за теологични проучвания в Принстън, по инициатива на НАСА, през 2016 г. финансира едногодишна програма „Обществените последици от астробиологията”, за да се проучи как евентуалното откриване на извънземен живот би променило възприятията за Бог, защото за всички (и религиозни, и атеисти) е ясно: Истината е някъде там, в Космоса! А от 1934 г. във Ватикана действа астрономическа обсерватория, въпреки че векове преди това редица учени и изследователи (Джордано Бруно, Галилео Галилей, Коперник…) са били физически унищожени заради своите изследвания на Космоса, които предизвикали острите им спорове с представителите на църквата. Факт е обаче и още нещо - Исак Нютон, чиито научни открития през XVII век разделят завинаги света на „вярващи” и „невярващи”, всъщност е бил дълбоко религиозен човек и в своя невероятно ценен за науката тритомен труд „Математическите начала на натурфилософията” пише: „Тази изключително красива система, включваща Слънцето, планетите и кометите, би могла да възникне единствено в резултат на замисъла и решението на едно Разумно и Всемогъщо Същество. Това Същество властва над всички неща не като една душа, въплътена в света, а като Господ над всичко; и тъкмо поради Своята власт, Той изисква да бъде наричан Господ Бог.”
В този контекст особено място на акцентуван своеобразен композиционен център в книгата на Виолета Станиславова заема опусът „Чудната църква в Добърско”, село, което се намира „на 180 км от София и на 15 км от Разлог” и е известно с вкопаната си църква „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”. Удивителна е историята на църквата, представена от авторката чрез вълнуващо съчетаване на легенди, исторически факти за император Василий II и битката му със Самуил, с текстове от разчетени каменни надписи, с донесената от Божи гроб свещена пръст, както и със специалната каменна плоча със силно енергийно излъчване, доказано чрез измерване със съвременни уреди, на което, според вярващите, се дължат изцелителните способности на храма и иконите в него. Огромен интерес у читателите предизвиква описанието на стенописите в църквата:

„Изумително е, че върху изключително малкото пространство във вътрешността - 160 кв. м - броят на библейските и местните образи надхвърля 460. По централния и двата допълнителни корпуса няма празно място. Всичко е запълнено с оригинални и уникални стенописи, които не могат да се видят никъде на друго място по света: Исус в нещо като ракета, Богородица в капсула от червена светлина, цялото житие на Исус от рождението до Второто пришествие, египетски светец в „скафандър”, изображения на женски светици, каквито изключително рядко се срещат в християнските храмове. Има хипотеза, че художникът е бил жена, но не е доказана. Който и да е авторът (или авторите), той не е бил случаен човек, щом е имал смелостта да изобрази Исус Христос като астронавт, седнал в нещо, което поразително прилича на познатия ни днес космически кораб. Божият син се въздига над земята, а под краката му се виждат очертанията на атмосферата и стратосферата. Или в друг стенопис, където е изрисуван в наподобяваща космическа капсула, с която слиза в подземното царство и възкресява мъртвите, стъпил върху дявола.”

В тази уникална Добърска църква са изографисани като светци и братята Кирил и Методий, а надписите по фреските са само на български език, а не на гръцки, както е прието в онези времена. И съвсем не е случайно, че българският средновековен храм „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” е записан в списъка на ЮНЕСКО и разнася славата на България по света.
Съдържанието на три фрагмента от книгата е представено в АЗ-повествователна форма: „Битката при Дряновския манастир”, „Плевенската панорама” и „От урва на урва и от век на век…”. Авторът-разказвач съпреживява със сърцето си онези последни три години от робството, белязани с кървавия знак на Априлското въстание („Аз един Бачо Киро съм, без страх от турчин комита съм…”); на ожесточените смъртоносни сражения за превземането на Плевен през 1877 г. по време на Руско-турската освободителна война („Напред, момчета!”, и генерал Скобелев повежда войската си. Часът е 16, 25…”), и онова сливане между руснаци и българи на връх „Шипка” („Стъпвам на пръсти, за да не смутя покоя на спящите. В разгара на боя в едно са се сливали българска и руска реч. Ехото на Балкана дълго е разнасяло мощното им братско „Ура!”…”), благодарение на което световната история изписва за първи път с главни букви в своите страници, че е възможно един народ да се бори и умира за свободата на друг народ.
Финалните три акорда като с длето изрязват в паметта на читателя имената на онези, летописците, благодарение на които Истината за 5-вековното турско робство достига до ума и сърцето на всеки родолюбив българин. Захарий Зограф, който оставя за нас „дълги върволици от изписани от него върху стени и икони, в църкви и манастири образи на български и славянски светци, на български царе, патриарси и мъченици за вяра и народност…”. Йосиф Брадати, дамаскинарят, който е прозрял истината за Злото, сполетяло народа ни, и с треперещи от вълнение ръце я записва, за да се знае и предава напред от всички българи предупреждението му: „Християнин християнину да слуша. Ако ние, християните, не се трепехме досега, Бог не би ни предал в агарянските ръце да ни досаждат, да ни бият и да нямаме спокойствие. Много блага от Бога щяхме да имаме. Но ние сами на себе си носим мъчения и злобата, и предателството погубиха царството ни…” Изтръпнали от ужас и възхищение четем словата на житиеписеца Поп Пейо за свети Георги Софийски Нови, чийто глас като боботеща стихия гърми над смаяния съдия и юрналите се срещу младия българин мюсюлмани: „Няма да предам вярата си! И вие или трябва да ме пуснете на свобода, или да ме осъдите на смърт, или да станете християнин…”
През последните три десетилетия МОН и медиите съзнателно промиват мозъците на младото българско поколение. И това не е само мое мнение. В интервюто си „Сега берем горчивите плодове на обезродяването” (ЕПИЦЕНТЪР, 26. 01. 2016 г.), историкът проф. д-р Пламен Павлов, заявява: „Една образователна система преди всичко трябва да има национални характеристики и да провежда система на патриотично или национално възпитание - така е в целия цивилизован свят. Ние в този смисъл се оказахме странно изключение. Да се подценява всичко българско, да се насажда неглижиране на националните идеали, на националните ценности. Стигна се до парадоксални твърдения от някои хора, че Ботев е терорист, че Левски се е борил с нелегални средства срещу една легитимна власт. Появи се термин османско „присъствие”, което замени традиционното за нашия народ понятие турско „робство”. От всичко това горчивите плодове ги берем сега.”
Новата книга на Виолета Станиславова „Скрижалите на паметта”, в този обществено-политически контекст в България, се явява един необходим коректив, който чрез приведените убедителни доказателства изрича своята морална присъда над отцеругателите.