Гьончо Белев

Случаен познат, на когото площадката на челото беше силно притисната от четинести черни коси ми твърдеше, че войните в никой случай не били разрушителни, както си мислели някои, напротив те винаги оставяли културни следи.

За да защити това свое гледище той ми навеждаше за пример Наполеоновите походи.

Защото, именно след неговите войни европейските и др. страни били прорязани с нови пътища, настъпили били опознавания между различните националности, създала се била всякакъв вид литература, а най-вече походът на Наполеон към Москва бил причината, че Чайковски да ни завещае най-гениалната си увертюра „1812 година.”

Кой знае, може би беше прав този нискочелен мъж.

Защото, наистина, ако да не беше Балканската война, ние нямаше да имаме удоволствието да видим засилена столичната хамалска лонджа с по-културни хора, каквито са например бившите съграждани на апостола Гоце Делчев.

Нямаше също така да се стечат обстоятелствата, щото кукушанчето Христо Смирненски да стане бежанче, което пък от своя страна да го хвърли в лапите на мизерията, да заболее от туберкулоза и умре преди още да беше разгърнал силите на големия си талант.

Ако следваме логиката на нискочелия, ще трябва да приемем, че мизерията се явява като „културен” фактор върху таланта на даден писател.

И много естествено ще да е, да вземем за пример Христо Смирненски, който със своята ранна смърт доказа тъкмо обратното.

Поетът Смирненски, който приживе изгаряше в мъката и мизерията на ония, които макар и творци, на блага вечер се връщат с празни ръце всред своите домашни, загина млад, без да завърши своето дело.

А Смирненски, може би е единственият поет, след голямата война, който разкъса романтичната и приказна завеса и по тоя начин ни даде възможност да видим живота в истинския му вид.

Той ни даде социална лирика в едно време, когато българските парнасисти държаха на античната форма, възвестяваха „невидимите” сенки, гонеха древните видения, и се надсмиваха над неговите стихове, които бяха изпълнени с делничността на живота.

Те му се надсмиваха, но в същото време стръвно търсеха къде зимуват раците, за да имат възможността по тоя начин да блажат в петък.

За Христо Смирненски всеки ден от седмицата беше петък.

——————————

в. „Христо Смирненски”, бр. 1, 1935 г.