30 години от създаването на Национален литературен салон „Старинният файтон”

Виолета Станиславова

Не бях чела досега в Уикипедия по-кратка биография на български поет, от тази на Велин Георгиев. Ще я цитирам: „Роден е на 21 ноември 1933 година в горноджумайското село Крупник. Завършва журналистика и работи в различни медии - вестник „Патриот”, „Звезда” - Кюстендил, „Пиринско дело” - Благоевград, Радио Благоевград, Радио София, списание „Съвременен показател” и други. Георгиев пише поезия и публицистика, както и стихове за деца. Член е на Съюза на българските писатели (1985) и Съюза на българските журналисти. В 1994 година създава и ръководи Националния литературен салон „Старинният файтон”. В 2002 година получава наградата „Георги Братанов”. Велин Георгиев умира на 85 години на 14 май 2019 г.” По-надолу се изброяват книгите му. И толкова.
Стана ми обидно и болно, заради Велин - поета създал творби с послания не само към съвременниците ни, но и към бъдещите поколения. Необузданият бунтар, пазител на надеждата за по-добри времена на народа ни. Обидно - заради неговия неспокоен и проникновен талант. Заради мъдростта, широтата и дълбочината на духа му. Заради смелостта да казва истината, да отстоява позициите и идеалите си, каквото и да му струва това. Заради хуманизма и милосърдието му, дали убежище на онези братя и сестри по перо, които макар и даровити, са пренебрегвани и отхвърляни от високомерието и безразличието на официалните корифеи в литературата. За да им помогне и да ги приюти, той създаде Националния литературен салон „Старинният файтон”, на който посвети остатъка от живота си. Без да иска нищо в замяна. Без да очаква помощ отникъде. Единственото удовлетворение за него беше да е полезен на онези писатели, чиито творчески съдби са подобни на неговата.
Всеки идва на Земята с мисия, която трябва да изпълни, докато е жив, независимо дали осъзнава това или не. Истински талантливите поети се раждат с дарба, дадена им от Бога. Няма как тя да им бъде отнета от когото и да било. Най-малко от завистници или нискочели властници.
С Божия дарба е надарена неспокойната душа на Велин Георгиев, който рано осъзнава своята мисия. Още като младеж (както го определя поетесата Елена Алекова в една от статиите си за него) той се влюбва в Музата - поезията, прегръща я с жар и не се отделя от нея нито за миг. Тя се превръща в негова същност. Негово второ „аз”. В събеседник, пред когото може да изплаче душата си, да разкаже за тревогите си, да разкрие най-съкровените тайни от дълбините на сърцето си и знае, че тя няма никога да го подведе и предаде. Тя е единственото му спасение от болката и страданията, от подлостта и лицемерието, от лъжите и зложелателите.
Десетилетия наред упълномощените органи забраняват да се отпечатват стиховете и книгите му - заради едно непубликувано стихотворение, което написва, когато е на тридесет години. Тогава е уволнен от работа, пренебрегван и оставен в забрава. И както става в такива случаи, някои уж добри приятели започват да го отбягват, за да не се злепоставят пред властите. Това кара поета да осъзнае, че най-страшното насилие е насилието над човешкия дух. Над свободната му воля. Това насилие ранява душата му и предопределя съдбата му. В едно стихотворение той изповядва: „Не съм издавал книги./ И кому са потребни./ А инак съм написал цели томове./ Критикуван съм от най-висока трибуна/за едно непубликувано стихотворение.” Благодарение на силната воля и упоритост, любовта му към поезията и борбения му дух, Велин Георгиев устоява на предизвикателствата. Заедно с Музата си.
Нищо не е вечно в този свят. Но поезията на Велин Георгиев се знае и продължава да буди човешката съвест и да вълнува сърцата.
Литературният му салон също е устоял на превратностите на времето и продължава да събира талантливи и можещи писатели.
Днес честваме 30 години от създаването на това духовно средище, наречено Национален литературен салон „Старинният файтон”. Над 1300 са срещите и представените книги на автори от различни поколения. За всеки един от тях Велин Георгиев е казал и написал добри думи в подкрепа на техните творби. През 2010 г. той кани поетесата Елена Алекова за сътрудник и след кончината му тя продължава живота на Салона.
През 2001 година и на мен този талантлив, добронамерен и прозорлив човек вдъхна кураж. Протегна ми ръка, когато и аз като много други бях без перспектива, потисната и отблъсната от отношението към творчеството ми. В ония объркани времена след поета Йордан Янков, който стана редактор на първите ми две стихосбирки, Велин ме разбра и ми подаде дружелюбно ръка точно навреме. Няма да забравя казаното от него при представянето ми в Салона - думите му ми подействаха като жива вода, имах чувството, че Велин ми връща светлината и крилете, които са нужни за нея. Словото му винаги ще стопля душата ми и ми се иска да го споделя в негова памет.

УБЕЖИЩА И БЕЗДНИ

Велин Георгиев

Това са двете заглавия на стихосбирките на младата поетеса Виолета Станиславова, които излязоха една подир друга в рамките на година и нещо. И като редица други стойностни български книги - и те останаха незабелязани.
Времето от „Убежища” до „Бездни” нито е много, нито е малко. При ярък дебют, какъвто беше в дадения случай, светлините от първата книга трябва да осветят появата на втората, да й придадат символично ускорение.
И двете стихосбирки на Виолета Станиславова са двуезични - на български и английски. Това е, но и не е лукс. Това по-скоро е грижа на авторката да даде възможност на своите произведения да напуснат котловинната ни литература и да отидат по-далече, да видят свят и свят да ги види. Послания от нашия катун.
И макар поводът да е втората стихосбирка на поетесата, ще визирам и първата. Защото в това хаотично време, в този панаир на суетата и на видиотеното многогласие без някой някого да слуша, във времето на самоговоренето и двете стихосбирки на Виолета Станиславова трябва да приемем като една нова, като двете половини на разрязана ябълка. Защото те, според мен, не са познати дори на най-отявлените ценители на изящната словесност, с малки изключения. Едно от хубавите изключения е редакторът и на двете книги - поетът Йордан Янков, човек с особен усет към думите и Словото, с деликатно, сложно мислене. Което е добър атестат за авторката.
Аз харесах убежищата на Виолета Станиславова и затова зачаках с интерес втората й стихосбирка. Тя вече е факт. Излизайки от своите убежища, поетесата ни повежда към душевните си бездни. Тъкмо затова казах, че това са двете половини на едно цяло. Чуйте:

Докъде ли щях да стигна
в своето отдалечаване, ако ти не бе
действителност, която сътворих
във дълбините на сърцето си…

Това са редове от стихотворение без заглавие.
Опитах се да надникна и в убежищата, и в бездните на поетическото Слово. Че е Слово, Слово е. Че поетесата търси света в себе си, това е безспорно. Но не мислете, че метафорите, заложени в двете заглавия, са преграда и заплаха, че светът на поетесата е личен и камерен. Не. Това е съвременна и разкрепостена поезия. Тя тепърва ще излиза от своите убежища и ще навлиза в истински бездни. Тези думи са достатъчни, според мен, за да отворя скоба. Тя вече е общовалидна, универсална е.
Ако предишното време се характеризираше с идеологическа цензура, то сега ние имаме нужда от автоцензура в художествен план. Имаме нужда от личен висок художествен критерий. Издавайки една книга, много автори бързат да разгърнат папките си с непубликувани стихотворения и започват да тъкмят следващата с по-посредствени текстове. Което вече не е стъпало. Или ако е стъпало, то е по-ниско от предишното. Забелязал съм го това явление. То е валидно и за мен. За себе си ще кажа, че е хубаво, дето имам до себе си едно бдително око, което много сериозно се намесва в подбора, който правя. Всички ние, с малки изключения, сме склонни да си харесваме всичко, което сме написали. И все гледаме да му дадем право на живот. А словото заживява тогава, когато му е даден живот при полагането му върху бялата пелена на листа. И ако е заредено с живот, ще оживее и да не го публикуваш в своя живот. Каквито примери дал Господ. Та затова всеки трябва да воюва сам със себе си за себе си за по-висок критерии, за своя мярка…
Струва ми се, че дебютът на Виолета Станиславова беше категоричен. Беше високото стъпало. Затова нарекох двете й стихосбирки две половини на разрязана ябълка. Оттук нататък й предстои по-трудната задача. Как да стъпи по-високо!
И ето че на самия край съжалих за това, което казах и по-точно, че едва ли не причислих и Виолета Станиславова към хората с лабилен критерий. Не е така, но го казах профилактично. Защото я ценя. Затова ще завърша с финала на стихотворението й „Безсънна паяжина”, самоопровергавайки се. Казвайки си: пепел ми на езика.

Сякаш че съм сфера
между две галактики -
трептя неспирно
и неспирно…

Продължавай да трептиш, поетесо. Тези трептения и трепети са твоите лирични светлини, които ще ни настигат. Те са нужни на нашето интимно пространство, застрашено от обществената грубост на битието, от социалния и бездуховен мрак. И като се замислям над твоите убежища и бездни, стигам до думите на примата на Ла Скала Гена Димитрова: „Когато тръгваш по един голям път, изритваш всички човешки предразсъдъци”. Всяка елитарна професия те обрича на самота. Поезията, естествено, е елитарно изкуство, но не е професия. Тя е призвание. И е самота на самотите. Затова бъди сфера между две галактики.

15.10.2001 г.

Националният литературен салон „Старинният файтон” съществува и ще съществува в бъдеще, защото поетът на изящното слово е вградил в него безсмъртната си душа. Защото живееше за другите, помагаше им и се радваше на техните успехи.
Защото Велиновото дело е право дело, благословено от Бога.
И ще пребъде!