Гьончо Белев

Един чинител на чистото изкуство ме спира преди две-три години на улицата и не помня по какъв повод почна да се възхищава от лириката на Христо Ясенов:

- Четох в Страшимировия „Наш живот” поемата на Ясенов „Пан”. Чуден поет. Какъв свеж лиризъм е таил този талантлив човек в душата си. Аз мисля, че само той е бил призваният от нашите лирици да пие бисерната роса на тучните ливади.

- Вярно е, - потвърдих и аз от своя страна, - че Христо Ясенов беше в пълния смисъл на думата даровит поет. Но жалкото е, че рано загина и не можа да завърши и втория период на своето творчество.

- За какъв период ми говориш? - се сопна „чинителят”.

- Говоря за ония негови последни стихове, които са изплетени на социална канава. Думата ми е за ония стихове, печатани в сп. „Везни”. Ето, с тая гражданска поезия той постави началото на втория период на своето творчество.

„Чинителят” на чистото изкуство махна с ръка и ми пошепна с лукавото си гласче:

- Ако той вървеше по пътя на творчеството си отпреди твоя „втори период”. Това само щеше да го ползва. Но и той, сиромашкият, поиска да оправя света.

През време на разговора, при нас беше спрял познат на „чинителя”.

Накрая и той се вмеси в разговора:

- Изглежда, че и двамата сте забравили онова стихотворение на поета Франгя, чийто философски извод се покрива със страданието в живота:

„Колкото по-тъпчеш теменужката, по-мирише,
колкото по-гладува поетът, по-пише”…

- Много ми се вижда жестоко това наказание за лириците, - казвам аз.

„И таз добра - си разсъждавам гласно по улицата - според тях Христо Ясенов е трябвало да покрие фамилното си име с ония деяния, които виждаме в сътрудниците на църковното „Знаме”.

Говоря за фамилното име на поета, защото Ясенов е псевдоним. В етрополските общински списъци е записан като Христо Туджаров, че затова етрополският Туджаров е умрял, а поетът Христо Ясенов е жив,

Туджар е турска дума. Преведена на български език значи търговец. Ако поетът не беше отхвърлил това име, някога в съдържанието на сп. „Наш живот” щяхме да четем: „Поемата Пан” от Христо Туджаров (Търговски). Достойно име за един добър сътрудник на някое църковно или „кооперативно” другарче.

Значи според „чинителя”, ако Хр. Ясенов беше оделотворил фамилното си име, щеше да си е жив и нямаше да носи преди смъртта си вместо чорапи - партенки от избеляла басма.

При глад поетът по-пише

По някой път интернационалистът Христо Ясенов се проявяваше като локален „патриот”. Иначе не можеше на времето да се обясни неговата упоритост да се храни изключително в гостилница „Етрополска среща”, чийто съдържател беше негов съгражданин, но сигурно затова той си е имал своите лични съображения, пошепнати му от фамилното му име.

Христо Ясенов никому не отказваше да раздели нищожния си кредит за един обед в „Етрополска среща”, който обед се състоеше от чорба и две парчета хляб или готвено и едно парче хляб. А често се случваше обеда да делят трима души.

Някой от сътрудниците на „Другарчетата”… ще се учуди как е възможно това. Христо Ясенов беше разрешил въпроса по „соломоновски”: когато на обеда присъствуваше трети човек, той трябваше да измисли отнякъде пет стотинки за хляб.

С една порция се нахранваха тримата.

Разбира се, всички топяха в една чиния. Но иначе всеки си беше самостоятелен. Имаше си вилица.

На такива обеди индивидуализъмът малко отстъпваше на колективизма, само и само „теменужката да мирише повече”…

За един миг без маска

Някои поети, при разговора си, слагат жални маски, за да изглеждат, по такъв начин, по-лирични и по-тъжни. Христо Ясенов правеше точно обратното.

И той си слагаше маска, но шеговита такава и със саркастична усмивка. Неговите приятели добиваха представа за щастието или нещастието му по лириката му, в която с най-чисти средства разкриваше себе си.

Иначе във всекидневния живот той беше истински селянин. И при най-големите си нещастия, той се подиграваше със себе си и всичко вземаше на подбив. Това беше една негова съзнателна маневра, с която отбиваше вмешателството на хората в неговия интимен живот.

Но въпреки маневрите му, и то в добрия смисъл на думата, на мене се удаде веднъж през войната да го видя за миг без маска. Срещнахме се на нишката гара, когато той с полка си се местеше от един фронт на други. Той беше весел и се шегуваше.

На нишката гара беше „обичайно” гладните сръбчета да молят помощ от хляб или пари. Когато едно такова сръбче поиска от Христо една круна този му пъхна в ръцете шоколад и двулевова банкнота.

- Ами знаеш ли някое стихотворение? - се пошегува Христо.

Сръбчето веднага изчурулика едно.

- От кого е това стихотворение? - като никога, с топъл глас попита Христо.

- От Нестор Жучни.

Кой знае по какви причини изведнъж сръбчето се разплака.

Христо се спира да го утеши, но нещо като че беше засъхнало в гърлото му.

Той сви юмруци, стисна челюстите си, но не можа да задържи сълзите си.

За миг маската му беше паднала.

Но той ловко се измъкна от това положение. Веднага се хвърли във вагона, където се тъпчеха войниците.

Влакът отлетя и завлече със себе си поета, когото в един миг можах да видя без маска.

——————————

в. „Смирненски. Ясенов.”, възпоменателен лист, бр. 1, 19.06.1936 г.