МАСКАРАД
Понякога ми се иска да дръпна времето за яката и да извикам на живота:
- Почакай, спри за малко, приеми ме в своя влак и ме понеси към бреговете на самозабравата, щастието и вечния покой.
Но тука се намесват умът, душата, съвестта и ми думат:
- А, страхливецо, значи ти искаш да побегнеш от ежедневието. Значи ти искаш да изоставиш себеподобните си в тинята на живота и да подириш щастливата земя на уединението и самозадоволяването? Засрами се, себелюбецо!…
И аз се спирам с глава приведена към земята. Душа, ум, съвест и сърце! От вашите вериги не можах да се отърва. На всяка крачка вие ме следвате, контролирате всяко едно мое деяние и когато направя отклонение от пътя на истината, вие ме чуквате по главата и фелдфебелски ми изкомандвате:
- Стой, опомни се!
Сърце, ум, съвест и душа! Ах, колко труден е живота днес за оня, които поддържа приятелски отношения с вас! Колко по-лесно е да се нагодиш, когато отхвърлиш от себе си товара на разни там съвест, чистота и протестираща душа.
Изляза ли на улицата, аз чувам след себе си стъпките на изкушението и вечния му укор:
- Човече, от ума си теглиш!
Взри се наляво и надясно. Погледни, ха оная благородна дама.
Смъкни от лицето ежедневната й маска и виж: години вече ходи без душа, сърцето й е камък, а умът й не помни минути на напрежение и размисъл. Това е мадам суета, която днес притиска в обятията си света на пошлостта.
А там оня господин, от таксито дето слиза, е страшна обществена стихия. Той е алфа и омега в държавния живот на кралство Лапнистан. А поискаш ли да се срещнеш лице в лице с неговата съвест, дълго трябва да се луташ из мухлясалите вещи на политическия битпазар…
Апропо! Ето, виждаш ли оня господин с лице на гарван. Това е писателят с рентгеновите очи. Тръгни след него, той ще те разведе в бляскави салони, локали и ще ти покаже субекти най-чудати.
- Стига - извиках тоя ден на моя изкусител. - Разбрах. Животът е непрестанен маскарад, маски, маски и само маски!..
И аз се спрях, взех твърдото решение да викна на живота:
- Почакай, спри за малко, приеми ме в своя влак…
Но тук съвестта ми, вечно бодър часовой, ме хлопна по главата:
- Не искай от времето да спре своя ход. Не влизай в ролята на спирач и приспивач народен. Времето унесено в своя бяг, лети към нови хоризонти. Не искай да се качваш в бронирания влак на бягството от живота. И стой, стой и бди на своя пост. Разбивай канарите на човешките предразсъдъци и заблуди. И в тържествен и уречен час викни:
- Долу маскитe! Животът трябва да стане един голям поток от слънчеви лица…
И днес изпуснах влака. И днес останах с пръст в устата.
Ах, тия мои мъчители: съвест, сърце и душа….
——————————
в. „Варненски новини”, г. 25, бр. 5823, 5. 11.1936 г.
