Тоню Бербатев

Било е време, когато от изток към запад се носела една огромна човешка вълна и се е плискала широко над Европа. Над стария свят са духали ветрове, извивали са се страхотни бури и са рушали подпорите на един свят, обречен от историческото развитие на загниване.

От ледения скандинавски полуостров отрядите на германските племена са смущавали спокойствието на патрициите от вековната Римска империя.

От Средна Азия, възседнали дребни коне, са препускали към Дунава хуните. Готите, подгонени от пълчищата на Атила, опустошават Балканския полуостров, минават в Италия и насочват копията си право в сърцето на великата империя на Рим. И сградата, градена през вековете от робите и плебеите рухва.

В страниците на историята историкът отбелязва: край на западната римска империя. От степите на южна Русия се задава друго едно войнствено племе и се настанява при устието на Дунав - българите.

А малко преди него част от многобройните славянски племена прехвърлят Дунава и се разстилат навред из Балканския полуостров.

Тогавашния свят е бил в кипеж. Раздвижване от север към юг, раздвижване от изток към запад. Общо преселение. Великото преселение на народите. А войнственото племе, предвождано от своя хан Аспарух, все повече и повече се е впивало в снагата на Византия.

В продължение на десетки години то е късало част по част от нейните земи и през Добруджа стига до Балкана.

Година 679 след Христа.

Начало на една нова държава - България.

Отсам Балкана - едно варварско племе, оттатък Балкана - една хилядогодишна империя със своя култура.

Оттатък - един разлагащ се и похабен живот, отсам - един млад организъм, пращящ от сила и жаден за подвизи. Оттатък - крамоли, борби, разврат - залез. Отсам - Крум, Борис, Симеон - възход.

Но това кораво племе, макар с меча си да е покорявало много страни, се е лутало в тъмнина и е било в плен на гръцкия дух.

То не е имало своя писменост. Отначало то си е служило с резки и чертички, „като същински поганци” както пише Черноризец Храбър, а после се е учело на гръцки да чете и да пише.

Но откъм Видин, където вълните на Дунава изхвърля няколко бегълци от Моравско, прогърмява мощен глас:

„Престани да се луташ из мрака и да живееш живота на нисшия духом. Вземи тези писмена и прогледни. Влез в семейството на културните народи, дай и ти своя дял в общочовешката духовна съкровищница”. И племето, имащо близко родство с пълчищата на Атила, се вслушва в тоя глас.

И учениците на солунските братя Климент, Горазд и Наум хвърлиха в тъмните души семената на просветлението. И през мрачните дни на робството разцъфтяха, под грижите на Паисий, Раковски, Ботев, Левски, Каравелов, кървавите рози на националното осъзнаване.

Народът, който някога даде писменост на сърби и на руси, не загина под ледената сянка на отоманската сатрапия, защото беше пил вече от извора на знанието, той знаеше, че е имал своя история, държава, царство.

Вечна да бъде славата на създателите из славянската писменост.

Вечна да бъде признателността на славянските народи!

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5660, 26.05.1936 г.