Тоню Бербатев

Духът е, който устоява на всички изпитания, духът е които раздвижва народи и къса веригите на робството. Неукротимият дух през всички времена е носил слънце, радост, свобода.

Пред безпристрастния съд на историята големи са не тия, които през живота си са имали власт и хиляди жълтици в касите си, не тия които са печелили леки битки и слава, следващи пътищата на безскрупулността и лъжата, а ония, които са били богати по дух, служили са честно на известни идеали и са жертвали живота си за свобода и правдини. Това е в френската история, това е в италианската история, това е тъй и в българската история.

Годините се нижат една след друга, млади поколения идват да заместят старите, гроб до гроб изниква, а колцина са тия, които са останали да живеят и подир смъртта? Стефан Караджата.

Едно име безсмъртие, един подвиг-легенда, който се помни от Добруджа, празнува се в България и отеква в Шар.

Той израсна и се закали като борческа натура в средите на хъшовете. Сам хъш, Караджата носеше в душата си семето на вечния бунт против поробители и мракобесие.

Несгодите и лишенията на хъшовския живот не сломиха вярата на борците.

Те живееха само с една мисъл: Свобода. Те страдаха за свободата и умираха пак за свободата.

Щастлив е народът, който ражда подобни герои синове, защото той няма никога да изчезне от лицето на земята и от картата на света.

Караджата не беше човек на словото, той не владееше перото, но в замяна на това тулчанският герой беше организатор със здрав природен усет и революционер с реалистичен поглед:

„Не надявайте се никому да дойде да ви освободи, седящ със сгърнати ръце. Не слушайте ничии съвети, а само и само надеждата да ви бъде основана на вашите юнашки ръце”.

Прости, но дълбоко правдиви думи. И той, в когото волята за подвиг и саможертва беше неукротима, се спусна със сто и двадесет млади юнаци вековна царщина да събаря!

На какво се дължеше тоя наивен на пръв поглед устрем? Дали на екзалтацията на шепата юнаци, или на съзнанието, че пред олтара на свободата еж необходими жертви, за да се разкрехнат слънчевите й двери? Тайна!

Но едно е вярно:

Империята на султаните рухна, не под огъня на кремъклийките пушки, а под стихийния напор на „Духът на Караджата”, на когото Ботев съгради един великолепен паметник от думи неувяхваща поезия, който ще остане неразрушим през вековете.

Преди 68 години четата на Хаджи Димитър Асенов и Стефан Караджа премина водите на Дунава, за да бъде разбита и избита още в първите дни от многобройните турски войски. Тулчанският герой увисна полумъртъв на бесилка в Русе, но неговият дух остана да живее в душите и сърцата на тия, които още влачат веригите на една черна робия.

Караджата може да бъде спокоен в своя хладен гроб. Жив е неговият дух. От Добруджа през България, та чак до македонските земи, една песен се пее: свободата не ще екзарх, иска Караджата.

Няма смърт за великаните на духа, не се забравят героите, паднали в бой за свобода.

Няма никога да се забрави и подвигът на героя от Добруджа.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, 17.08.1936 г.