Любомир Духлински

Едва замлъкнали оръдията след края на Втората световна война и гражданите на САЩ са подложени на нова канонада от убеждаване - мястото на досегашния враг - нацизма - е заето от друг, още по-опасен - международния комунизъм. Само че къде е той, този враг?

Отговорът е: навсякъде! Проникнал е във Вашингтон и Холивуд, в атомните лаборатории и в света на литературата. Трябваше да се намери обяснение защо такава „изостанала” страна като СССР е успяла да ликвидира атомния монопол на САЩ. Най-удобното обяснение е, че е имало „изтичане” на атомни тайни. И тогава на преден план излизат вездесъщите руски шпиони.

Още не потънали в дълбок сън призраците на ужаса от войната и на преден план се появяват нови ястреби, които дават гласност на понятието „студена война”, измислено от Джордж Оруел през 1945 г. И най-простото нещо е студената война да се сгорещи с няколко оперетни, но гръмки процеса, които да покажат на обикновения американец, че врагът не спи, а обикаля около дома му с кървав нож между зъбите.

Първият голям процес за лоялност е още през 1949 г. Единадесет активисти на Американската компартия са съдени и осъдени заради политическите си убеждения. Те не са обвинени в подривна дейност, нещо, което не може да се докаже, а че са правили изказвания, които можели да се схванат като призив за насилствено сваляне на властта.

През август 1951 г. Конгресът на САЩ се заема и със случая на Рихард Зорге. По време на изслушването многократно са правени опити да се докаже, че съветското военно разузнаване, включително чрез незаконната резиденция „Рамзай”, се е опитвало да насочи агресивните действия на Япония срещу Съединените американски щати. Каква наглост! И то след като е документирано предупреждението на Зорге към САЩ за предстоящото нападение на Япония над базата Пърл Харбър. С точно посочен ден.

Между многото обвинени като агенти на Москва е и съпружеската двойка Юлиус и Етел Розенберг. До днес продължават споровете за справедливостта и тежестта на наказанието на семейство Розенберг, за което обвинението твърди, че предава на Съветския съюз ядрените тайни на САЩ. Историята на семейство Розенберг е показателна в много отношения, затова ще се спра на нея по-подробно.

Юлиус и Етел живеят в Ню Йорк, те са имигранти с руско-еврейски произход, привърженици на комунистическите възгледи. В „шпионската група” е включен и братът на Етел - Дейвид Грийнглас, както и неговата жена Рут. Юлиус има специалност електронно инженерство и според обвинението предава на Съветския съюз тайни, свързани с електрониката на американски ядрени ракети. Нещо повече - секретните служби твърдят, че семейството има участие в предаването на тайните на атомната бомба на САЩ. До 1944 г. Юлиус носи кодовото име „Антена”, а след това „Либерал”.

Хубаво е да се чуе и мнението на другата страна, но Русия и до днес не е осветлила архивите на КГБ по въпроса с шпионското обвинение към семейство Розенберг. Нещо повече, един от късните шефове на КГБ, Владимир Крючков, заявява през 1991 г.: „Глупости! Не са ни били нужни семейство Розенберг - ние имахме атомна бомба повече от година преди американците. И какво трябваше да направим, за да се разбере светът, че имаме бомбата - да бомбардираме Рим ли?”

Съдебният процес срещу Юлиус и Етел продължава две години. В очите на обвинението  Етел е главната в двойката шпиони, защото е с три години по-възрастна от съпруга си. За ФБР е точно обратното - шефът е Юлиус. Хаосът в редиците на обвинителите е пълен - ако ЦРУ твърди едно, то ФБР твърди точно обратното. Към края на процеса прокурорът от Ню Йорк Майлс Лейн признава в частен разговор: „Делото срещу г-жа Розенберг не е силно… Но за да служи като назидателен пример, е много важно тя също да бъде осъдена”. Директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър се съгласява. На процеса братът Давид свидетелства, че той е дал на Юлиус детайли за атомната бомба и че Етел е участвала в тяхната дискусия. За тези показания той получава 9 години затвор. Рут остава на свобода, за да се грижи за децата им.

Розенберг отказват да се признаят за виновни и са осъдени. Хувър, който е бил наясно как ще изглежда, ако САЩ екзекутират млада майка, се обявява против смъртната присъда, но прокурорът Кон се противопоставя и печели.

Семейството не се признава за виновно, въпреки обещанието, че с признанието ще им бъде пощаден животът. Те отговарят: „Като ни призовава да се откажем от истината - че сме невинни, американското правителство признава собствените си съмнения в нашата вина. Ние няма да се пречупим, дори пред болката от смъртта, за да излъжем като свидетели.” На 16 юни 1953 г. децата им са заведени в затвора Синг Синг, за да се сбогуват с родителите си. На 19 юни Етел и Юлиус пишат последното си писмо до тях: „Винаги помнете, че ние сме невинни и не можехме да направим компромис със съвестта си. Прегръщаме ви силно и ви целуваме с цялата сила, на която сме способни”.

Струва си да се отбележи още един факт - само няколко минути преди убийството президентът Дуайт Айзенхауер отхвърля последната молба, написана в килията от Етел. Адвокатът на семейство Розенберг, Емануел Блок, лично занася бележката с молбата за помилване в Белия дом, където охраната го връща и не го допуска да я поднесе на президента. Просто съдбата на семейство Розенберг отдавна е решена и нищо няма да ги спаси..

Малко след 20 часа Розенберг са екзекутирани.

Юлиус и Етел Розенберг, седнали на електрическия стол на 19 юни 1953 г., са първите американци, които са екзекутирани в мирно време за шпионаж, а Етел е единствената жена в САЩ, екзекутирана за престъпление, което е различно от убийство. Синовете им Майкъл и Робърт са на 10 и 6 години, когато остават сираци. Приемат фамилията Миеропол - фамилията на приемните им родители. Имената им са разкрити чак през 1973 г.

В защита на Розенберг се обявява Алберт Айнщайн. На онлайн търг през май 2019 е продаден запис, направен през 1951 г., на случаен разговор на Айнщайн с негови приятели. В записа е документирано мнението на Айнщайн по съдебното дело от 1951 г. срещу семейство Юлиус и Етел Розенберг. Действията срещу тях физикът определя като „неразумни” и „несправедливи”. Известно е, че Айнщайн съжалява за участието си в създаването на атомната бомба и споделя, че е смятал, че президентът Рузвелт не би използвал това оръжие. Още през 1930 г. в реч пред „Общество за нова история” Айнщайн казва, че „трябва да намериш начин да уредиш споровете си, без да прибягваш до оръжие”.

В споровете за наказанието се включва и папа Пий XII.  Папата отправя призив за помилване. Той се аргументира с известното си мото:  Opus justitiae pax („делото на справедливостта е мир”). Според папа Пий XII: „Католическата църква е естественият адвокат в света за спазването на човешките права. Винаги, когато хора са преследвани заради произход, раса или религия, католическата църква трябва да ги защити”. Гласът му остава глас в пустиня.

Споровете за наказанието продължават и днес. Силвия Плат издава книгата The Bell Jar. Е. Л. Доктороу пише новелата „Книгата на Даниел”, разказваща за един от синовете на Юлиус и Етел. Ан Себба излага гледната си точка в „Етел Розенберг - една трагедия на Студената война”. По време на процеса Етел е обвинявана, че е предпочела комунизма пред децата си и прокурорите настояват, че тя е главната в двойката шпиони, защото е три години по-възрастна от съпруга си. Но въпросът дали тя изобщо е била виновна става все по-актуален през последните години и в новата й биография, издадена наскоро, тя е представена вече в съвсем различна светлина: „Етел е убита просто защото е жена, която подкрепя съпруга си” - пише в книгата си Ан Себба.

Синовете Майкъл и Робърт започват кампания за изясняване на вината за смъртта на родителите си - пишат мемоари, завеждат съдебни дела срещу ФБР и ЦРУ, в които изискват материалите по случая. През 1995 г. делото е разсекретено. Не се откриват доказателства в полза на твърдението, че Етел е била шпионин, а Юлиус всъщност е бил военноикономически шпионин и не е предавал на руснаците материали, свързани с атомната бомба. На въпрос какво значение има вече дали Розенберг са невинни, след толкова години и такъв трагичен край, Робърт отговаря: „Това е колкото лично, толкова и политически важно. Фактът, че правителството на САЩ може да фабрикува доказателства, за да екзекутира американски граждани, трябва да притеснява всеки гражданин в тази страна.”

Кампанията за оневиняването на Розенберг претърпява голям удар с първото избиране на Доналд Тръмп за президент, тъй като негов ментор е не кой да е, а същият Рой Кон, амбициозният прокурор, изпратил семейство Розенберг на електрическия стол. Робърт смята, че няма никакъв смисъл да моли Тръмп за помощ. Надеждите се съживяват с избирането на Джо Байдън в Белия дом и наследниците на Розенберг се надяват, че новият президент ще погледне със симпатия на тяхната молба за оневиняването на родителите им. Само че нещата не потръгват и с Джо Байдън - никой не им обръща внимание. Стремежът е всичко да бъде заметено под чергата и да се забрави по-скоро.

След като родителите им са арестувани, Майкъл, който още преди това е бил проблемно дете, започва още повече да се бунтува, докато Робърт все повече се самовглъбява. Тази динамика се запазва и по-късно. „Робърт е по-резервиран, докато аз съм по-емоционален” - признава Майкъл, пенсиониран професор по икономика. А Робърт, бивш адвокат, подбира малко повече думите си: „Ние не сме обикновени роднини. Ние преминахме през такива трудности, че сме много по-свързани от когото и да било” - казва той.

Каква е предисторията на делото Розенберг, къде е генезисът на тяхното обвинение? Всичко започва на 17 юли 1950 г., когато техният баща Юлиус е арестуван в дома им в Ню Йорк по подозрение в шпионаж. Преди това за същото е арестуван и братът на Етел, Давид Грийнглас. Войната в Корея - представяна от САЩ като битка на живот и смърт с комунизма, току-що е започнала. Сенатор Джозеф Маккарти предупреждава за „отгледани у дома комунисти” и САЩ навлиза в периода на „червената” паника. Месец по-късно Етел също е арестувана.

Юлиус и Етел, както Давид и съпругата му Рут Грийнглас, са били комунисти или техни симпатизанти. Както много евреи, те започват да се интересуват от движението през 30-те години на ХХ в., когато то е разглеждано като начин за борба с фашизма. И за разлика от мнозина, остават на позициите си дори когато СССР и Германия подписват пакт за ненападение и стават на практика съюзници.

„Това са хора, израснали по време на Депресията. Те смятали, че правят света по-добро място за живот - пише Себба в книгата си. - Давид работи като машинист в атомната лаборатория в Лос Аламос. Той е арестуван, след като е разкрит като част от мрежа, предаваща ядрени тайни на СССР, което никога не е доказано. Давид признава вината си, а адвокатът му обяснява, че най-добрият начин съпругата му да получи имунитет е той да предаде някой друг от мрежата. И Давид решава, че е най-добре да посочи Юлиус. Така се стига до ареста на семейство Розенберг.

ФБР смята, че Юлиус е шефът, който вербува американци за шпиони и използва Давид, за да предава ядрени тайни на руснаците. Според първоначалните обвинения срещу Етел, тя е говорила със своя съпруг и с брат си и е участвала активно в групата. Това са, меко казано, слаби аргументи и ФБР го знае. Първоначално Давид свидетелства, че сестра му изобщо не е замесена. Намесва се съпругата му Рут, съобщавайки на властите, че Етел е печатала информацията, която Давид е дал на Юлиус, за да я предаде на руснаците. По-късно и Давид променя своите показания, за да ги синхронизира с тази на жена си, вероятно под натиска на амбициозния прокурор Рой Кон. И това става основно доказателство срещу Етел!

Синовете Майкъл и Робърт никога повече не виждат Грийнглас и нямат хубави спомени за тях. „Давид беше глупав и невзрачен, а Рут - студена” - казва Майкъл. Самата Етел дълго време е описвана като жена без сърце. Всъщност тя е била отдаден родител, който даже се е консултирал с психолог как да подобри връзката с децата си. Но когато е арестувана, всички надежди, че ще осигури на децата си щастливо детство, се изпаряват. Момчетата първо са изпратени да живеят с нейната майка Теси, а после са настанени в детски дом. Накрая майката на Юлиус - Софи, ги взема, но не може да се справи с буйните момчета. Никой от другите роднини не пожелава да ги приюти, затова те са прехвърляни между различни семейства. Етел все пак се опитва да поддържа настроението дори при свижданията в затвора. „Винаги прекарвахме добре - пеехме, говорехме, забавлявахме се” - спомня си Майкъл. Той играе на бесеница с баща си, без да осъзнава зловещата ирония на ситуацията.

Документите са разсекретени едва през 1995 г. От тях става ясно, че Юлиус е бил безспорно съветски шпионин с псевдоним „Антена”, а след това „Либералът”. Давид и Рут Грийнглас също са шпиони. Или поне са обявени за такива, за да послужат за целите на прокурора Кон. За Етел няма нищо! Нищо! Тя няма дори кодово име

В грамите от руска страна, прихванати и дешифрирани, Етел е отбелязана като „отдаден човек” (т.е. комунист), но изрично е казано - „тя не работи” (т.е. не е шпионин). „Това е най-силното ни доказателство - защото то казва и доказва, че Юлиус и Етел Розенберг не са извършили престъпленията, за които са екзекутирани. Етел не е била шпионин изобщо, а Юлиус е бил не атомен, а военноикономически шпионин, т.е. той не е предавал никакви детайли за атомната бомба” - обяснява Робърт. През 2008 г. Мортън Собел, който е бил осъден заедно с Розенберг, публично потвърждава, че Юлиус не е помагал на руснаците с атомната бомба. „Това, което той даваше, беше боклук. А в какво беше вината на Етел? Че просто е съпруга на Юлиус” - казва Собел.

През 1996 г. Давид Грийнглас най-накрая признава, че е излъгал за сестра си. „Аз им казах как стоят нещата и не съм споменавал Етел. Обаче жена ми я въвлече. Какво да направя? Да изкарам жена си лъжкиня? Наистина смятам, че всъщност жена ми печаташе нещата, но не помня точно” - неохотно признава той. Рут умира през 2008 г., а Давид през 2014 г. И през 2015 г. Робърт започва нова кампания за оневиняване на Етел.

Но нейната невинност повдига нови въпроси: ако тя е наистина комунист, защо не помага на Юлиус в шпионството? „Нейната основна роля е на майка и това е, което е било приоритет” - пише в книгата си Ан Себба. А защо Юлиус не спасява Етел? Той лесно е можел да даде някое име, за да не остави децата си и без майка. „Нежеланието на баща ми да издаде някого е персонално. Това са били негови приятели” - казва Майкъл. Освен това до последно Юлиус не е вярвал, че ще бъдат екзекутирани. В интерес на истината и правителството се е надявало да не се стига до там - те просто искали имена.

Най-голямата мистерия е защо и Етел избира да мълчи. Нейните писма показват, че е била силно влюбена в своя съпруг, но също така, че е силно притеснена за децата си. „Етел е смятала, че животът й без Юлиус не си заслужава. Защото синовете й ще престанат да я уважават, ако каже някакви имена” - смята Себба. „Вярно е, че нашият живот би бил много по-лесен, ако баща ни се беше съгласил да сътрудничи. Той щеше да е в затвора, а майка ни щеше да бъде освободена - като Грийнглас. Но от гледната точка на възрастен човек бих казал, че предпочитам да съм дете на Етел и Юлиус, отколкото на Давид и Рут Грийнглас” - пише на приятел Робърт.

Делото „Розенберг” е част от видимата част на айсберга. Подводната част е същността на по-продължителен и по-дълбоко замислян процес. И както всяка епоха трябва да им своя пророк, така и бесният антикомунизъм, обхванал буржоазния свят, възглавяван от САЩ, намира своя в лицето на сенатора Джоузеф Маккарти, чието име стана символ на цял един мрачен период. Маккартизмът или „ловът на вещици” процъфтява в годините на „студената война” и си е чиста проба параван за набиращото скорост системно нарушаване на гражданските права, на правото на собствено политическо убеждение, което малко по-късно ще доведе до преследването на Комунистическата партия на САЩ, ареста на нейния генерален секретар Гюс Хол и гръмогласното заявяване: „Ако не си като мен, значи си комунист, враг и трябва да бъдеш унищожен!”

Гюс Хол е една от безбройните жертви на маккартизма. В началото на „Червения терор” след войната, САЩ се нахвърлят върху него и неговите другари в антикомунистическия лов на вещици. На 22 юли 1948 г. той и други 11 кадри на комунистическата партия са обвинени по „Закона на Смит” (Закона за регистрация на чужденци), по обвинения в „конспирация за предпазване и защита от свалянето на правителството на САЩ чрез сила и насилие”. Съгласно този закон и параноята на маккартизма много комунисти и прогресивни инакомислещи граждани на САЩ са преследвани през 50-те години.

Първоначално Хол е осъден на пет години затвор, но след това е освободен под гаранция. Той и още трима мъже успяват да избягат в  Мексико Сити, но са арестувани през октомври 1951 г. и излежават  повече от пет години и половина във федералния затвор на Ливънуърт. След освобождаването си от затвора през 1959 г., Гюс Хол остава генерален секретар на комунистическата партия, длъжност която заема до май 2000 г.

Интересна е позицията на Гюс Хол по време на „контрареволюционното нашествие” в Съветския съюз и Източна Европа през 1989-1991 г. Той остава непоклатим привърженик на социализма. Хол нарича Михаил Горбачов и Борис Елцин „разрушаващия екипаж”.

Маккартизмът достигна своя връх, когато телевизионните камери през 1954 г. предават от заседателната зала на Сената разследването срещу армията на САЩ. Джо Маккарти атакува институция антикомунистическа колкото него и по-силна от него! И това е краят му. Той се проваля не защото е стъпил накриво: процесът на разведряването, за който системно създават предпоставки политиката на СССР и другите социалистически страни, превърна маккартизма в анахронизъм. Той остана като един лош спомен. Но не съвсем - антисъветизмът и антикомунизмът вече са се превърнали в инструмент за поддържане на военната надпревара. Основните черти на маккартизма като крайна форма на войнстващ антикомунизъм трайно са залегнали в основата на идеологическата платформа на вътрешната и външната политика на администрацията във Вашингтон. Маккартизмът - това е обратната страна на похода на Картър под названието „Кампания за правата на човека”. И който по същество не е нищо друго, а една по-модерна версия на маккартизма.

През 1948 година пред комисия на Камарата на представителите, а след това в съда, са изправени редица висши служители по обвинение, че са предавали на СССР секретни документи. „Процесите срещу други доверени държавни служители в страната и в чужбина, чиято лоялност е поставена под съмнение, означава, че цяло едно поколение е поставено на подсъдимата скамейка” - пише тогава журналистът Алистър Кук в своите „Писма от Америка”, излъчвани по Би Би Си.

Вълната от разследвания за лоялност нанася дълбока рана на националното съзнание. Гражданите на САЩ живеят в атмосфера на подозрение. От мнозина се иска да докажат своята лоялност - от чиновници, военни съветници, дори висши свещеници. Сценаристът Далтън Тръмбо отива в затвора през 1950 г. като един от „холивудската десетка” - тези, които отказват да отговарят на въпросите на конгресмените.

Започват и протестите срещу „лова на вещици”. В Детройт през 1952 година хора с най-различни убеждения протестират срещу разследванията. Наричат ги нарушения на правата на човека. „Защо не изразходвате парите ни, за да разследвате линчуванията във Флорида?” - гласи един от лозунгите. Медалът има и обратната страна - един услужлив свидетел - филмовият актьор Робърт Тейлър, излиза от заседание на комисията през 1947 г. заедно с Гари Купър и друг Тейлър и заявява, че „комунистите са успели да заемат ключови позиции в Холивуд”.

В началото на 1954 г. сенаторът Джо Макарти е страшилището на Вашингтон. Всички се боят от него, а той не се бои от никого. Макарти напада и армията през пролетта на 1954 година, но този път старият Джо се е надценил.

Сената гласува против него, за да го „порицае”. Той вече няма да се съвземе. Което е още по-лошо - няма го вече във вестникарските заглавия. Когато умира през 1957 година, Дийн Ачесън казва хладно на латински: „За мъртвите - нищо”.

Маккартизмът не е дело на една личност, а продукт на политика с определена класова същност, формулирана в момент на конкретни социално-политически дадености. Грешката на Маккарти е, че е тръгнал да продава на краставичар краставици, да учи на антикомунизъм най-върлите антикомунисти в САЩ.

Само че старите призраци съвсем не са заспали. Много години по-късно в САЩ отново се заговори за мрачните години на политически гонения, известни като „годините на маккартизма”. Нещо повече - САЩ добре разбират, че само с гръмки заглавия от рода на „Империя на злото” няма да победят врага, който вече не е комунизмът, комунизмът отдавна е мъртъв. По-сетнешната история на събитията е описвана много пъти, няма защо да я чепкаме още веднъж.

Къде сме ние в цялата история? Както винаги - „верни на Партията”! Тоест на ръката, която ни подава коматче. Както преди 1989 г. единодушно се изправяхме в защита на този и онзи, дори на разни неизвестни дори на науката африкански племена, така след 10 ноември същите тези „единодушници”, но вече първи демократи, като един се изправиха да заклеймят тоталния комунизъм. Че и днес, 35 години по-късно, когато вече кьорав комунист не остана дори за семе, както се казва, тази мантра продължава да се пее. Без да се усетят нашите маккартисти, че са закъснели с половин век. И за да покажат все пак на господаря колко са правоверни, те спретнаха оперетното изгонване на готвачите и градинарите от руското посолство. Преди месеци се заговори, че в Лондон била заловена група българи, които шпионирали за Русия. Пресата вдигна пушилка до небето - то не беше заклеймяване, то не бяха патетични огнени изявления, то не беше чудо. После се оказа, че не били шпиони, ами най-обикновени мишкари-бандити.

Накрая ми се иска да попитам българските маккартисти - какво да шпионират руснаци, китайци или каквито там рекат в България? Нали си знаем адета - за пет лева майка си ще продадем и ще дадем каквото ни искат, че и това, което не ни искат. Защо някой да харчи пари за шпиони - какво можеш да скриеш в разграден двор. Нищо. Не е ли по-добре да оставим призраците да спят и да се захванем с нещо по-съзидателно. Например - да намерим начин да си отвоюваме държавата. Да не я бутаме на Изток и Запад, а да й помогнем да добие тежест на мястото, където е. Като, разбира се, първо се отървем от „маккартистите”.