ВЕЛИКДЕНСКА СРЕЩА
Една пролетна вечер до селските гробища се приближи уморен пътник.
Той огледа поникналата трева наоколо, седна върху забравен надгробен камък и се загледа в червените облаци на запад. Пред него прехвръкна птичка, кацна на стар трън и плахо изписука.
Пътникът насочи поглед към птичката и въздъхна гласно:
- И ти ли си самичка на тоя свят?…
Думите му се изгубиха като тамянен дим над тревясалите гробове. Тук, на това място, всички бяха самотни, изоставени.
Вечерната сянка стана по-плътна, разстла се из цялата равнина и над близките ниви, високо в небето, затрепка първата звезда.
По пътя се зададе волска кола, мина покрай пътника и се отби в харманите. Селянинът остави воловете сами да вървят и се върна към пътника, който не сваляше очи от колата с воловете.
- Откъде идеш?
- Аз зная откъде идвам, но не зная къде ще нощувам.
- Сега времето е топло - навсякъде можеш да спиш.
Пътникът се изправи, обърна гръб на селянина, повлече тоягата си по земята и се отдалечи. По-хубаво е да не приказва с човек, който не мисли какво говори. Защо не го покани да нощува в къщата му? Нима не е християнин? Или пък всички в това село са като него?…
С тези мисли той се насочи към селото, което му се виждаше малко, дрипаво като самия него и негостоприемно.
Пътят, по който вървеше, минаваше покрай селския сладък кладенец. През деня не беше се хранил, но от умората почувствува жажда и се отби да се напие с прясна вода.
На кладенеца завари две жени. Едната беше възрастна, а другата млада, почти на неговите години. Той се загледа във възрастната, стори му се, че тя прилича на покойната му майка, пристъпи до пълните й менци и я попита:
- Майко, мога ли да пийна малко водица?
- Пийни си, синко!
Пътникът коленичи, остави тоягата си встрани, наведе се, опря се с две ръце на земята и жадно пи от белия медник. Забеляза образа си, отразен в бистрата вода и забрави да се изправи. Младата жена го изгледа под очи, пошушна нещо на старата и след това се усмихна на пътника:
- Ти не си от нашето село. По каква работа си тръгнал из селата?
- По никаква работа не съм тръгнал. Ей тъй, падна ми се на пътя вашето село.
Възрастната жена окачи менците си на кобилицата и, преди да ги нарами, попита пътника:
- Няма ли да станеш? Много ли си уморен, та не ти се вдига от земята?
В гласа на жената прозвуча майчинска обич. Пътникът се засрами, бърже се изправи, изтърси пръстта от закърпените си колене и неволно, без да мисли, въздъхна:
- Вашето село трябва да е много хубаво!
- Хубаво е, не е лошо! - отговори му с мек глас младата жена и го погледна в лицето.
Двете жени нарамиха менците си и тръгнаха, една до друга из селската улица.
Пътникът погледна след тях, зарадва се, че се е срещнал с добри хора и бавно тръгна из същата улица. Пред един вратник жените се спряха и се заприказваха.
Той мина покрай тях, и, без да иска, погледна младата жена и й се усмихна. Тя извърна глава и се развика на двете си деца, които играеха на двора. Момченцето й се обади, изтича към вратника, но като забеляза чуждия човек, спря се и го загледа.
Пътникът и на него се усмихна като го заприказва:
- Защо ме гледаш така? Много ли съм страшен? Я ела при мене и ми кажи как се казваш?
Момченцето го изгледа с недоверие, но майка му го насърчи:
- Иди при тоя чичо и му кажи името си!
Детето пристъпи към него и загледа земята.
- Баща ти тук ли е? - попита го пътникът.
Вместо момченцето, отговори майката:
- Ние сме без баща. Нашият умря миналата година!
- Бог да го прости! - и той се загледа в чистото личице на малкия.
От двора излезе и момиченцето. То застана зад братчето си и попита майка си:
- Мамо, кой е този чичо?
- Момиченце, аз съм един пътник. Ходя от село на село да се радвам на послушните деца! - и пътникът дълбоко въздъхна.
- Ти нямаш ли деца? - попита го жената.
- Имах и жена, и деца, но сега нямам!…
Възрастната жена изгледа и двамата, сбогува се и си отиде. Децата заобиколиха чуждия човек, а майка им влезе в двора, свали кобилицата от рамото си, облегна се на нея и се замисли.
Пътникът пристъпи към вратника, хвърли любопитен поглед из двора и като го видя изметен, зарадва се и погали момиченцето по главата:
- Ти ли го измете?
- Двамата с Колю. Изметохме го за Великден.
- Много обичам работните деца!
Момченцето го дръпна за ръката и му каза:
- Няма ли да дойдеш у нас да вечеряме?
- Вашата къща не е като за мене скитник!
Колю хвана пътника за ръката и го задърпа към двора. Той се остави да го водят. Влезе в двора, спря се пред отворената къщна врата и каза на жената, която вече наливаше водата в стомните:
- Много ти са добри децата!
- Добри са, но са сирачета!
Тия думи прозвучаха в ушите му като тъжна песен. Той седна на близкия дръвник и зашари по пръстта с тоягата си.
Момченцето пристъпи до него и седна в краката му. Много му хареса русата косичка на Колю и го погали по главата. Детето вдигна глава, загледа го със светлия си поглед и му се усмихна.
В очите на пътника бликнаха сълзи. Колко много малкият приличаше на умрялото му дете!… Ръцете му затрепериха и, за да ги успокои, започна да бърка из пояса си и да търси нещо…
Майката на децата влезе вкъщи, изнесе голяма порязница хляб, подаде я на момиченцето си и нещо му пошепна на ухото. То стисна с две ръце хляба, изтича до дръвника, подаде го на човека и се погали по рамото му:
- Всичкия да го изядеш, че си много гладен!
- Тази вечер ще ям най-сладкия хляб! - въздъхна пътникът и скри порязницата в пояса си.
Момчето побърза да се похвали:
- Много е сладък нашият хляб!
Пътникът се задави от мъка, погали двете деца и се изправи като даде вид, че иска да си върви. Колю го хвана за ръката и го задърпа:
- Няма да те пусна да си отидеш - ще спиш у нас!
Ако зависеше от него, той би останал завинаги в тая къща да робува на децата. Какво би станало в света, ако по него не растяха като гъбки дечица? Всичко, всичко, което Бог е дал на човека, дал му го е за сладките рожби!…
Пътникът преглътна мъката си, обърна се към жената, която стоеше на пруста и попита:
- Невясто, мога ли да пренощувам в плевника ви?
Тя веднага се обади от пруста на децата си:
- Надке, Кольо, отведете тоя чичо в плевника!..
По-късно той легна върху плявата и се замисли. Беше уморен, но сънят бягаше от очите му. По едно време му се стори, че детски гласец извика:
- Татко!…
Сепна се, седна, чу ударите на сърцето си и се просълзи. Сълзите облекчиха мъката му, отпусна се и заспа.
Събуди се много рано. Излезе на двора. Звездите още пъплеха из небето като малки пиленца. Мина покрай обора, чу пъшкането на добитъка, влезе вътре, изкара ги на двора, вчеса ги, помилва ги по муцуните и ги остави да се разхождат.
Жената също бе станала да сложи плява на добитъка. Като забеляза воловете на двора, тя отиде при него и го попита:
- Ти ли ги пусна?
- Вчесах ги и ако имаш доверие в мене, позволи ми да ги изкарам на паша. Утре е Великден, а днес не се работи.
- Ти остани, а пък ще пратя Недка да ги пасе!
- Момиченцето е малко, а добитъкът е непослушен.
- Не е малка, нали все тя ги пасе?
Жената забра двата вола да ги откара на вода, но чужденецът й каза:
- Остави тази работа на мене, а ти иди и си гледай къщата и децата!…
През целия ден той остана на двора - все си намираше работа да се залисва. Намаза колата, стегна ритлите, нареди разхвърляните дърва на дръвника, накълца вършини за пещта и най-после направи на Колю количка с две колелца. На обед яде сам под стряхата, но за вечеря жената му каза:
- Ела да вечеряме заедно вкъщи!
Той не отговори, погледна към вратника и замига срещу вечерния мрак. Жената повтори зад него:
- Хайде, заповядай на нашата софра!
Пътникът се обърна, мина покрай нея, наведе се и влезе през вратата. В стаята трептеше кандилце и първата милувка получи от образа на Богородица.
Той пристъпи към иконостаса, прекръсти се, след това огледа стаята и седна на възглавницата до огнището. Децата веднага дойдоха и насядаха от двете му страни. Жената остана права до него, скръсти ръце под гърдите си и го попита:
- От два дни ни си гост, а пък не ти знаем името.
- Казвам се Христо.
- И нашият баща се казваше Христо! - въздъхна жената и се залови да слага софрата.
След вечерята Христо стана да отиде в плевника, но жената го спря:
- Постлала съм ти в другата стая. Приготвила съм ти и дрехи да се облечеш. Те са останали от мъжа ми и не ми трябват. Ще облечеш за Великден и новата му премяна, тя ще ти стане - и той беше като тебе височък и плещест…
На сутринта удари камбаната за църква.
Христо бе станал много по-рано. След като бе нахранил добитъка, преоблече се в чистите дрехи и излезе на двора да гледа как небето от черно става мораво и после синьо.
Христо чу скърцането на външната врата и се обърна. Жената, също облечена в празнични дрехи, дойде при него и му заговори с тих глас:
- Днес е Великден. Ще отидем заедно на църква. Ще се помолим на Бога от сърце. След това ще се върнем вкъщи и ще отговеем заедно. И ако искаш, можеш да останеш при нас. Ние сме трима сираци.
- Невясто…
- Невена ме думат.
Пътникът я погледна, усмихна й се и каза:
- Невено, да бъде според Божията воля!..
Двамата отидоха на църква. Чуха Христос Възкресе, целунаха кръста и възкресението, получиха благословията на свещеника и се върнаха радостни вкъщи. Утрото още не беше напълно прогледнало. Кокошките ходеха из двора и ровеха пред пруста.
Невена ги разгони като им извика с ясен, щастлив глас и каза на мъжа:
- Христо, ечмикът е в зимника, изнеси в решетото да нахраня тия пернати чуми!…
По-късно двете деца, като видяха Христа в дрехите на баща си, зарадваха се и изтичаха при него. Колю разпери ръце и го прегърна с вик:
- Татко!…
Христо се наведе, прегърна го, вдигна го и притисна устните си в страната му.
- На татко момченцето!…
Невена се приближи до Христо, взе с два пръсти бяло конче от гърба му и му забеляза:
- Много няма да го галиш, за да не ти се качи на главата!…
Христо го целуна и по другата страна, свали го на земята, погали Недка по лицето и я попита:
- Искаш ли ме за татко?
- Искам те! - отговори момиченцето и се притисна до майка си.
На трапезата седнаха четирима. Христо до огнището, до него Колю, а срещу тях майката и дъщерята. Чукнаха се с червени яйца. Яйцето на Колю излезе най-яко. Невена погледна Христа, усмихна му се и продума:
- Няма по-хубав празник от Великдена!
- Няма! Той ми донесе всичко най-мило и най-хубаво на света - донесе ми жена и деца!…
И в същия миг в прозорчето на къщата блесна утринното слънце, пропълзя по чергата и позлати косите на Недка и Колю.
На улицата се разнесе момински смях.
Невена и тя се засмя.
——————————
сп. „Братско слово”, г. XII, кн. 7-8, 1942 г.
