Вичо Иванов

Като тръгнаха за Голгота, Исус вече знаеше, че там и ще бъде разпнат. И нито разкаяние, нито страх, нито скръб засенчваха Неговото сърце.

Защото Исус знаеше, че ще го разпнат за истината, а истината е безсмъртна и в нея Той ще пребъде.

До тоя ден той бе преживял много и премного, бе познал скърбите и радостите на хората и пребродил полето на човешката мъдрост от единия край до другия.

И разбра, че трябва да даде на света пример, в който бедните да намерят радост, гордите - смирение, силните - съчувствие към слабите, оскърбените - утешение, заблудените - просветление, а обезверените - вяра.

Та като Го поведоха към Голгота, Той тръгна с радост, че най-после е ударил многоочакваният час: когато думите ще станат дело и чрез смъртта Си ще възвести живот вечен.

Някои от тия, които Го придружаваха, като Го виждаха тъй примирен, още повече се озлобяваха и не само Го оскърбяваха, а и биеха.

Неговото тяло не чувствуваше болка. И знаеше Исус, че днес Го съдят, но не ще мине много време, когато земята ще възридае и ще потърси своя достоен син.

Пред съда Той се държа като човек, който вижда че смъртта Му наближава, но не се побоя. Каквото и да възразеше, Той бе убеден, че никой не ще Го чуе.

За съда и тия, които Го предадоха, Той бе само син на бедния дърводелец от Назарет, който за своя зла чест бе наречен Цар на царете.

Исус бе кротък като дете. Той посрещна присъдата с усмивка, която учуди всички, тази усмивка бе сиянието на онзи живот, който идеше да замени смъртта.

- Аз не намирам никаква вина в тоя човек! - каза Пилат.

Предадоха Исуса на войниците. Сложиха Му на главата трънен венец, наметнаха Го с багреница, а като тръгнаха - малко по-нагоре Го натовариха с кръст.

Народът се вълнуваше и викаше: „Ще Го разпнем! Ще Го разпнем!” Имаше и такива, за които проповедите на Исуса бяха надежда, сила: хора повечето бедни. Някои от тях им се искаше да Му се притекат на помощ, особено когато почваха да Го бият.

Над града се свечеряваше.

Денят бавно издъхваше в далечините. Тук-таме на хоризонта играеха няколко кървави петна. Докато се стъмни Исус и другите трябваше да стигнат Голгота.

По улиците, през където минаха, бе излязло мало и голямо. Те знаеха, че Исус е вече осъден и искаха да Го видят за последен път. Някъде тъй бе заприщено от народ, че войниците с мъка отваряха път.

Каквото и да бе проповядвал Исус, мнозина бяха тия, които чувствуваха кого загубват.

Но гласът на възрадвалите се от присъдата бе толкова силен, настойчив, че приятелите на Исуса се изгубиха като капка вода в море.

- Ще Го разпнем! Ще Го разпнем! - се носеше един глас над Йерусалим. Тоя зловещ глас ту отпадаше, ту отново се възземаше, а подухваше ли вечерният вятър в задъханите улици - заканителният вой стигаше чак всред полето.

Там бе глухо. Жива душа нямаше. През целия ден градът бе възбуден, много хора бяха напуснали работата си всред полето само и само да чуят присъдата. Виковете: „Ще Го разпнем! Ще Го разпнем!” стигаха чак до Голгота.

Птиците, като никога, тъжно писукаха във вечерта и първите мрачини посрещаха по клоните на дърветата. Небето бе притихнало, но в тая тишина участвуваше скръбта на Исусовите приятели. А и от околните далечини се надигаха перести облаци като копия.

Излязоха извън града.

Пред тях лежеше Голгота.

Исус се обърна да погледне към народа, който Го бе съпроводил чак до тук. Но някой силно Го блъсна и изсипа цял куп ругатни:

- Който и да си ти - цар на царете или разбойник, остави народа на мира! Вместо да мислиш за него, мисли за себе си!

Исус дума не продума. И тоя човек бе от ония, които не знаят какво говорят: на тях Исус отдавна бе простил.

Симон Киринянина, който Му носеше кръста, вървеше заморено, а понякога дори се спъваше от тежестта. Сам се бе притекъл тоя чужденец да помогне на Исуса.

А Исус, облекчен от Симона, вървеше и мислеше за света, за страданията в него, но не и за своите собствени страдания.

Участта на Исуса бе ясна - докато се стъмни, Той трябва да бъде прикован на кръста.

Една мисъл светеше като звезда над всичките Му мисли: спомни си Исус за Своето детство.

Видя баща си в дърводелната, майка си и всичко онова, всред което бе расъл в родния си град, Назарет. Спомни си Той и деня, в който бе кръстен от Йоана в реката Йордан.

Спомни Той и майка си - тая, която Го бе родила, - после и нейния разказ за звездата, предвестница на раждането Му, разказа за овчарите, които дошли тогава да Му се поклонят, както и за другите, които бяха пропътували дълъг път, докато намерят Витлиемската пещера… оная грижа на своите родители - чрез бягство да Го спасят от заповедта на Ирода!

Всичко, всичко си спомни Исус и видя целия свой извървян път в истина и добро за хората. И нито гордост почувствува за туй, че бе вършил само добри дела, нито пък изпадна в малодушие, че след всичко днес Го водеха на Голгота, за да Го разпнат.

Исус стъпваше на земята, но духът Му, като се издигаше над скърбите човешки и страха пред смъртта, надничаше във времената и във всичко, което даваше цена на делото за ближния.

Сам Исус и тия, които Го придружаваха, най-сетне се намериха всред полето.
Земята още не бе изгубила дневното си лице. Но тишината, която слизаше от небето, бе тишина на нощта в тоя пустинен край.

Никога полето не е имало случай досега да приеме такива хора. Пред тях вървеше един човек с трънен венец, а друг встрани всред тълпата носеше кръст!

Дори самите буболечки покрай пътя, които все още продължаваха да шетат, замлъкнаха, като пред буря. А едно ято гълъби, което бързаше да се върне в града, се изви над тълпата също тъй, както някога над реката Йордан бе слязъл от небето Дух Свети.

Колко време вървяха - Исус не разбра.

Другите, които бяха с него, и особено Симон, който носеше кръста, чувствуваха умора.

Последните светлини на деня трептяха в прихлупените далечини. В тая вечер тук-таме се виждаха бледо-портокалови отражения на отдавна залязлото слънце. Но и те бавно се топяха в настъпващите мрачини.

Някои от войниците, които бяха убедени в истините, проповядвани от осъдения днес, прикриваха съчувствието на своите сърца. Те имаха съзнание за делото на тоя, който казваше: „Аз съм пътят, истината и животът”.

Те бяха все хора от народа, всред които името на Исуса се носеше от уста в уста.

А Исус познаваше народа и народът Го имаше за свой спасител.

Та тия войници, като скърбяха за осъдения, че ще бъде разпнат заедно с двамата разбойници, еднакво скърбяха и за народа, който оставаше без учител. Тоя от войниците, който вървеше от ляво, редом с Исуса, мислеше и върху думите, които каза Пилат на форума на Антониевия хълм: „Аз не намирам никаква вина в тоя човек”.

- Сам проконсулът Го намира невинен, а тълпата вика: ,Ще Го разпнем”! Той е работил и страдал за нас, отказал се е от всички земни блага и почести само и само да ни издигне до себе си… Ние Го водим на разпятие! - заключи войникът, но на своята мисъл не даде глас.

- Той даде целия Си живот с любов за любовта между хората, а те Му отмъщават с кръст! - въставаше друг войник в себе си,

- “Той ще ни преживее със смъртта Си. И ще Го приеме грядущият свят! - премисляше друг войник, чиито родители, откакто чуха първата проповед на Исуса в Йерусалим, приеха Го за спасител.

- Ще умре, за да възкръсне! Нито един човек досега не е умирал тъй, както ще умре Исус! - казваше си друг войник, дълбоко развълнуван от предстоящето разпятие.

Но между войниците имаше и такива, които носеха в сърцата си ненавистта на тълпата към Исуса. Те горяха от желание да видят как ще бъде разпнат Тоя, който се славеше в цяла Иудея с това, че възкресявал мъртвите от гроба, а слепите проглеждали от едно Негово докосване.

- Ако е син Божи - нека сам се спаси от кръста! Неговите довчерашни чудеса не ще Му помогнат днес. Един е краят на всички бунтовници.

- Неговото място е между разбойниците. Мълчи Той, защото е виновен. Ако беше праведен, щеше да се защити.

- Неговият вечен живот се свършва. Много заблуди пося той в света, но днес светът Му се отплаща. Истините Му излязоха лъжа. Обяви се за спасител, а сам не можа да се спаси.

- Някога родителите Му Го спасиха от Ирод с бягство, но сега Той е вече в ръцете на народа, съдът народен никога не греши.

- Победил света, а светът Го изоставя! Иуда ще да е най-праведният човек на земята: неговото предателство е за доброто на всички ни. Само един от учениците на тоя опасен назарянин излезе достоен син на Иудея. Исус ще умре, но славата на Иуда ще се носи от век на век. Иуда спаси народа от един злодей.

- Проповядваше любов, а ще умре между разбойници. И Той не ще да е бил по-добър от тях - така си мислеха те. И като се чувствуваха едно с тълпата, приемаха нейните присмехи и викове: „Ще Го разпнем! Ще Го разпнем, защото Той не е никакъв цар на царете!” - за глас на народно негодувание и вик на възмездие.

Имаше и други едни между тях, които в себе си не бяха нито на страната на първите, нито на вторите. Нещо смътно се извършваше в тях. Когато Симон Кирянинът пое доброволно кръста на Исуса, за миг те почувствуваха някаква страшна вина в себе си.

И тъй силно застрадаха, такъв срам заговори в тях, че им се искаше веднага да напуснат редиците си, да избягат далеко всред полето, за да не гледат и чувствуват. Когато заговореше съвестта им, те мълчаливо се присъединяваха към ония свои другари, които не само вярват в Исуса, но и виждат как пътят на Неговите истини наистина се бе превърнал в път към Голгота. Виждаха те и другото - колко недостойно бе постъпил Иуда с Исуса, със своя довчерашен учител, като Го продаде за тридесет сребърника.

А непрекъснатите обиди, които се сипеха върху Му, извикваха у тях скръбта на безсилния, който иска да помогне, а не може. Каквото и да чувствуваха, трябваше да мълчат.

Щом сам Пилат не можа да Го спаси и Го предаде в ръцете на тълпата, какво могат да направят те? Едно право имаха: да вървят и мълчат, да мислят и премислят за човека с трънения венец, но никога да не издават мислите си.

Срещу това им принудено мълчание едничко въставаше съвестта, но тук не забавяше да се намеси страхът. Тогава те наполовина вярваха в Исуса и с толкоз преданост даваха достъп на съмнение в неговото дело.

- Пилат Го намери за невинен, но кой знае… Може би пък тълпата да е права, като иска да Го разпне.

- Защо Го предаде Иуда? Вярно е, той проповядваше братство между хората, но все ще да има някаква причина за тая тежка присъда…

- Ако Той е пътят, истината и животът и да умре днес, утре народът сам ще Го потърси. В службата за ближния има много скърби. Но радостта от пълното отречение от себе си, от света, побеждава най-голямата скръб. Тоя човек не прилича на другите. И никой не ще може да Го спаси.

- Откато се появи в тоя край, за Него се заговори тъй, както за никой друг.

Пребродил много земи, срещнал какви не хора, надникнал в страданието на света, събрал много мъдрост. За тази му мъдрост тълпата Го изпраща на разпятие.

- Пилат сне всякаква отговорност от себе си. Тежко на иудейския народ занапред, ако думите на Иисуса се сбъднат…

- От челото Му тече кръв, а на лицето Му играе усмивка! Не е ли той наистина синът человечески?

Тъй си мислеха войниците: едни от тях бяха убедени, че той е опасен и се съгласяваха с вика на тълпата: „Ще Го разпнем”; други дълбоко вярваха в отречението Му, бяха убедени в силата на неговата любов към ближния и предчувствуваха с чистите си сърца, че синът на Йосифа и Мария от Назарет прокарва нов път между живота и смъртта. Трети пък смътно долавяха величието на Исуса, а и когато заговаряше съчувствието на съвестта им, бързо даваха прием на страха.

Тъй Исус, войниците и другите с тях стигнаха Голгота.

Там Го и разпнаха, за да се сбъднат думите Му: „Ще ме намерите, когато ме изгубите”.

***
И стана това, което сам Той бе предсказал за света.

Защото името Му се превърна в светлина. И в тая светлина хората от Исуса насам видяха, че той наистина бе истината и животът.

Пътят от мястото, където Исус бе съден, до Голгота нарекоха го Via Dolorosa, което значи - пътят на скръбта. А следващите времена превърнаха гроба Му в символ на страданието.

——————————

сп. „Българска мисъл”, брой № 5, 1937 г.