Любомир Духлински

Стара народна традиция е в България героите да бъдат неглижирани и забравяни. Обяснимо е - ако не ги избутаме встрани и не ги зарием с дебел пласт пръст, току виж взели да ни сравняват с тях. А това не е добре - сравнението няма да бъде в полза на повечето от нас. Тук искам да напиша няколко думи за един такъв забравен герой, на когото попаднах случайно. Човек, с главна буква, чийто дела са съизмерими само с величието на историята и който може да бъде житейски коректив за мнозина от нас..

Истинското му име е Георги (Гюро) Начев Начевски, роден е през пролетта на 1827 г. в село Кочмаларе, днешно Отец Паисиево, Пловдивско. Впоследствие е наречен Върли Гюро, а в Италия - Върли Булгаро. В името му се крие символика - на непримиримост, на смелост и решителност. Бил е висок почти 2 метра, „врял” и „кипял” в завери, хайдутуване и битки, неведнъж раняван тежко, но оцелял като по чудо до Свободата!

Нравът на Гюро е бил буен, робство не е търпял. И понеже бил човек куражлия и зъл с душманите, кръстили го Върли Гюро. Това прозвище получил по-време на Видинското въстание от 1850 година. Помирисал веднъж барут, Върли Гюро не поискал повече да се върне към мирния живот. Женил се е два пъти: за Стана (Стояна) Начевска (Кунчева) и Стояна Димова, имал е три деца - Тодор, Начо и Мария. За жалост Тодор, първородният син на Върли Гюро, пада убит в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Животът му е една одисея, достойна за перото и на учения, и на писателя. Името му рядко е споменавано в исторически изследвания и юбилейни сборници, все е оставал някак настрани, за да го погълне в крайна сметка забравата. Двама души са приели за своя мисия да възкресят името на Върли Гюро на историческата сцена - това са историкът Теодор Тодоров и съселянинът на Гюро Стойко Загорчев. И за тях ще стане дума в текста.

Името му го виждаме в Сърбия, в Италия, на остров Малта, после на континента в няколко различни битки. След 1866 г. има данни, че е ходил със своя малка чета на остров Крит. Бил е заточеник в Диарбекир, бил е работник в Суец, когато се прокопавал каналът, а после пак на родна земя се борил срещу турците.

През 1860 г. на запитване на младия публицист Петър Матеев именитият разузнавач и също някогашен гарибалдиец Теофан Райнов отговаря, че при Гарибалди е имало много българи, но само един е носил прякора Върли. Оказва се, че за онова време Гюро Начев е един от най-личните измежду българските гарибалдийци. Италианците се отнасят към него с уважение като към свой герой.

В капиталното си издание ‘По следите на българските гарибалдийци”(1500 стр. и 150 стр. приложения) историкът Теодор Тодоров пише: „За Върли Гюро намерих сведения дори в Централната римска библиотека, - книжле, състоящо се само от 19 страници. Написал го е италианецът от арменски произход Жорж Нурижан през 1965 г. Фактът, че там е посочен Върли Гюро, говори, че той е бил известен в Италия.” Гюро е раняван два пъти - единият път от саблен удар по рамото, а другият път в лицето през лявата вежда.

Върли Гюро  е участвал в три  мисии. В отряда на Джузепе Гарибалди  го наричали Върли Булгаро, а двуметровият му ръст и  буйният му нрав отговаряли напълно на прозвището му. Участва в отрядите, настъпващи в Южен Тирол срещу добре укрепените австрийски планински крепости. За участието си в гарибалдийските отряди, Върли Гюро получава от Пиемонтското кралство документ, че е участвал в походите през 1859, 1862 и 1866 година, като е награден с правото да носи възпоменателните медали от тези години. Свидетелството му е с дата 25 септември 1866 г. , Торино, подпис на Главния директор на наборното отделение Г. Верни. В историята остава завинаги отклика на Гарибалди за Априлското въстание от 1876 г. у нас, когато пише писмо до Българското централно благотворително общество (БЦБО), че само старостта му е причина да не се притече на помощ на братския български народ.

След митарствата си в Италия Гюро Начев се завръща в България и бива избран за куриер на тайния революционен комитет в родното си село. Ползва се с пълното доверие на Левски, с който се познават от Легията в Белград. През 1875 турската полиция се опитва да го арестува и той избягва във Влашко.

Времето е изпълнило с мъдрост и поуки името и дирите на този неуморим скиталец и борец за правда. В книгата си Т. Тодоров отбелязва: „Данни за Гюро намерих и в автобиографията на друг поборник - нашия знаменит войвода Първул Станков. Той се оказва един от фактическите ръководители на Видинското въстание от 1850 г., като в някои източници то е наречено Първулова буна (Димитракиева буна) по името на организатора си. Оказва се, че макар все още на около 22-годишна възраст, Гюро Начев се сприятелява с този буден и смел българин и му помага много в организацията на въстанието. И двамата в крайна сметка са доживели Освобождението от турско робство, за разлика от много други, които не са имали този късмет. По-късно, когато България вече е свободна Гюро Начев е работил като пристав на мировия съдия на Берковица - известния български писател Иван Вазов.

Главните водачи на Видинското въстание, освен Първул Станков, са Петко Маринов и Капитан Кръстьо. Като цяло въстанието било зле организирано и не разполагало с пушки, каквито по стара традиция Сърбия все обещавала, но не доставяла. Липсвало и друго огнестрелно оръжие, а когато имало такова, било остаряло и зле снабдено с боеприпаси. Това правело действията дори срещу най-обикновен башибозук рисковани и неефективни.

В един от боевете Гюро загубва лявата си ръка. Тя е смазана от въртящия се воденичен камък във воденицата, в която той и неговите другари са обсадени от турците. В боя при Белоградчишката крепост, макар и със смазана ръка, се хвърля смело в атака срещу турците и тази негова постъпка му спечелва прозвището Върли Гюро.

Не се знае фактически след този разгром и придобития пръв боен опит колко време той е бродил с чети из Балкана. След разгрома на Видинското въстание има данни, че Гюро влязъл в четата на Илю войвода, с когото са шетали из почти цяла България, а после дирите му се губят.

За да се появят към 1856 г. отново в района на Видин по време на Димитракиевата буна, но отново изходът не бил по-различен. След този провал Върли Гюро отива във Влашко, където за кратко споделя емигрантския залък и трудностите на бекярския живот.

Теодор Тодоров съобщава и две любопитни предположения, разкрити от него съвсем случайно: „Попаднах на конкретни данни, които са причина да мисля, че Иван Вазов е имал за първообраз именно Върли Гюро в разказа си „Една българка”, когато споменава за четник от четата на Христо Ботев през 1876 г., на когото смелата Баба Илийца помага с храна и вода. Всъщност не е трудно да забележим, че Вазов често си служи с образите на реални лица, за да ги представи като част от дадено събитие, което украсява с образни средства, без да бяга от истината. Оказва се, че покрай похода на четата на Ботев и Върли Гюро не е останал незабелязан за перото на Вазов. Малко по-късно, както казах вече, той е негов разсилен, когато става градоначалник (Вазов е мирови съдия - б.м.) в Берковица. Казват, че дори една известна песен, която Вазов тъкмо написал, веднага накарала гръмогласният великан да я запее и така разбрал, че песента си я бива! По-късно станала много известна за народа ни - „Тих бял Дунав”. Това става около 1880 г.”

При разгрома на Ботевата чета Върли Гюро като по-чудо се отървава от турските изстъпления и около шест дни се крие ранен в една скална цепнатина на Милин камък след драматичния бой, станал там, докато четата вече е на километри и е преследвана от турците. След шестте дни в скалната цепнатина Гюро Начев тръгва по маршрута на четата и се спасява. В Стара планина се свързва с една малка чета хайдути, която му помага да оцелее. След това се добира до родното си село, където се укрива и така доживява Свободата.

За Върли Гюро говорят и списъците за набора на хора от чeтата на Христо Ботев. В том 3 от ,,Събрани съчинения” на Христо Ботев може да се намери списък с 5 от общо около 200 въстаници. Те са Ангел Стоянов, Никола Минчов, ГЕОРГИ НАЧОВ, Никола Тодоров, Иван Пенчов… А на следващата страница Ботев вече поздравява четниците, че са стъпили на българската земя, като сам той вече открито се подписва като войвода.

Това е именно Гюро Начев, бившият гарибалдиец, който е дошъл да участва в четата на Христо Ботев и е едно от най-опитните й лица по онова време. За жалост, и тук опитът му не е дал шанс пред многократно превъзхождащите сили на противника. Въпреки това Върли Гюро е оцелял, за да не влезе още един гарибалдиец в тежката и тъжна статистика на загиналите драматично в борбите на народа ни за свобода.

По инициатива на съселянина му, родолюбеца Стойко Загорчев  в Отец Паисиево вдигнали паметник на Върли Гюро и на загиналите  за свободата на България. Загорчев подредил в селото и етнокъща, в която се съхраняват много документи за Гюро, родолюбецът е направил копия документи, на които е попаднал, като например на неговите прошения за пенсия и ги подредил в музейна сбирка. Сред най-ценните документи в сбирките са сведения за Ботевите четници.

Гюро Начев умира в родното си село. Краят на живота му е плачевен. Въпреки множеството си заслуги за България, Върли Гюро умира в недоимък и нищета на 1 октомври 1912 г.