Димо Сяров

Бабините Видини кули във Видин са единственият запазен почти непокътнат у нас средновековен замък. Бродя из неговите подземия, дворове и кули и не мога да се отърва от заседналата в главата ми мисъл, че това е действително двореца на злочестия ни, пленен от турците, цар Срацимир.

Във Видин няма други останки от дворци. Една от кулите още се нарича „Срацимирова кула”. Неговият баща Иван-Александър премного обичал еврейката Теодора. Нейният син Иван Шишман трябвало да наследи престола в Търново.

Първородния си син Срацимир той пратил да управлява видинските блата. Но царственият изгнаник не преклонил глава. Той скъсал с Търново и с право сам се провъзгласил за „Йоан Срацимир, цар блъгаром”.

И днес показват в кулите огнищата, на които той е топил среброто за своите грошове. В една обширна зала тъмно предание твърди, че била неговата дворцова църква, въпреки че близко до замъка има запазена до днешни дни още две църкви от нашето средновековие.

На една от кулите показват и гредата, на която са бесили престъпниците. Техните трупове били хвърляни в пълните с просо подземия на кулата.

Просото имало чудното свойство да убива миризмата на разлагащите се трупове. И днес из разчоплените пукнатини на тази „просена” кула продължават да бликат ручейчета от зловещото просо.

Не е известно, каква част от двореца си е изградил сам Срацимир, но безразборно вградените в стените на кулите надписи и орнаменти говорят, че тук е имало постройки още от римски времена.

В турско време в замъка са се съхранявали цели сандъци с ризници, шлемове, щитове, боздугани и копия. През смътните дни на освобождението ни много от тях са били разграбени и измъкнати в чужбина.

Все пак една малка част е била спасена. Тя била пратена в София за украса на новия дворец на княз Александъра.

От дървените защитни машини на замъка са останали само купища каменни топки - средновековните гранати. Но и те се разпиляват лекомислено.

А в замъка „Карлов камък” до Прага тези гранати се пазят грижливо като скъп спомен.

Във видинския музей се пазят и два надгробни паметници на Шишмановци от средата на миналия век.

Твърди се, че тези „Шишмановци” са далечно поколение на останалия в Търново брат на Срацимира Иван Шишман. Известно е, че при нахлуването на турците в България някои негови роднини са избягали през Враца във Видин.

Днешната външна крепостна стена на Видин е построена от турския управител Пазвантооглу. Към дунавския бряг тя е изцяло запазена. Пазвантооглу е построил в памет на баща си и джамия, която е бележита.

От всички джамии в света, само тя има над покрива и викалото си вместо полумесец -сърце. Доброто сърце на самия Пазвантооглу. Той е погребан извън крепостта.

Върху надгробния му камък е изрично подчертано: „Вземете пример от мене, който има власт в ръцете си, да прави добро на хората”.

Вратата, кепенците и таваните на джамията са интересни резбарски творения в чист български стил. Вероятно работени от българи резбари.

В двора на джамията е построена каменната библиотека на Пазвантооглу. Много от книгите в нея били вече прибрани в Народната библиотека. При все това има още доста старотурски ръкописи и печатни корани.

Точно срещу джамията на Пазвантооглу е мавзолеят на друг духовен благородник - нашия екзарх Антим Първи. В горното помещение на мавзолея посреща гостите неговата бронзова статуя, работена от Дудулов. Седнал непринудено върху владишкия си трон дядо Антим тихо се усмихва:

- Благодаря ви, че сте дошли да посетите гроба ми. Той е прост ковчег от чер камък, сложен в подземието. Слезте по тясната стълбичка при него, запалете свещичка и се прекръстете. Бог отреди да умра във Видин, но някога аз мечтаех да ме обесят на вратата на екзархията в Цариград, та дано се освободи България. Нямах тоз късмет. Все пак аз помогнах на народа си.

В катедралата на Видин има рисувана на стената голяма интересна картина. Тя е вдъхновено хрумване на художника Желязков. Същият, който преди няколко години падна и се преби от скелята на църквата в Клисурския манастир.

Картината представлява как нашите будители Раковски, Ботев, Левски, Хаджи Димитър и Караджата, облечени в доспехите на някогашните ни боляри поднасят в златни ковчези дарове на най-великия измежду тях - Свети Иван Рилски.

Предвожда ги Отец Паисий, който бърза да падне на колене пред великия светец. Зад тях леко обронил глава крачи дълбоко замислен Тодор Александров.

Свети Иван Рилски се е навел над дошлите да го дарят и ги благославя. В дъното се тъмнеят непроходимите гори на „Царев връх”. Само над главата на свети Ивана има светъл кръг. Но и без светли кръгове всички върху картината са светци.

Възлюблени до болка светци!

——————————

в. „Литературни новини”, г. 2, бр. 14-15, 1.06. 1943 г.